Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (27)

26

— Бъди спокойна, няма да се прекатуря — увери Едион братовчедка си, кралицата си, докато го разхождаше по покрива. Това беше третата им обиколка по лъсналите на лунната светлина керемиди. Едва стоеше прав. Не заради настойчивата болка в ребрата си, а заради мисълта, че Елин — Елин — вървеше до него, преметнала ръка през кръста му.

Прохладният нощен ветрец, примесен със струйките пушек на хоризонта, го обви, вледенявайки потта по шията му.

Той извърна лице от него и зарови носа си в друга, по-приятна миризма… чийто източник му се намръщи. Прелестният аромат на Елин го успокояваше, ободряваше го. Никога нямаше да му омръзне. Беше същинско чудо.

За разлика от гримасата й.

— Какво? — попита той. Беше минал един ден от боя й в „Ямите“, ден, който бе прекарал в сън. Тази вечер, под прикритието на тъмнината, за пръв път излизаше от леглото си. Опасяваше се, че ако останеше натъпкан в онази стая и секунда повече, щеше да срути стените.

Наситил се беше на килии и затвори.

— Извършвам експертната си оценка — отвърна тя.

— Като асасин, кралица или биткаджийка?

Елин му се ухили, явно обмисляше дали да не срита задника му.

— Завиждаш, задето не ти се отдаде шанс да пречукаш някое от онези валгски копелета.

Не. Просто миналата вечер се беше хвърлила в бой с Валг, докато той самият се излежаваше в леглото, без да съзнава на каква опасност се е изложила. Опита да намери успокоение във факта, че макар да се беше върнала смърдяща на кръв и ухапана от онази твар, поне беше научила, че водеха хората с магически способности в Морат, където ги превръщаха в приемници на Валгите.

Опита, но не успя. И все пак не биваше да я притиска. Нямаше намерение да се държи като деспотично елфическо копеле, както тя самата обичаше да ги нарича.

— А ако оценката е задоволителна — подхвана накрая Едион, — към Терасен ли потегляме, или ще изчакаме принц Роуан тук?

— Принц Роуан — врътна очи Елин. — Все ме изнудваш за подробности около принц Роуан…

— Сприятелила си се с един от най-великите воини в историята, може би с най-великия. Баща ти и хората му постоянно ми разправяха легенди за принц Роуан.

— Какво?

Ех, от толкова време чакаше да й сервира тази интригуваща дреболийка.

— Воините от Севера още го възхваляват в преданията си.

— Роуан никога не е посещавал този континент.

Произнесе името му така небрежно — Роуан. Май наистина нямаше представа кого бе приела в свитата си, кого бе освободила от клетвата му към Майев. Кого често наричаше таралеж в гащите.

Роуан беше най-могъщият чистокръвен мъж от народа на елфите. И тя бе пропита с мириса му… без дори да го подозира.

— Роуан от рода на Белия трън е жива легенда. Същото важи и за… как им викате?

— Другарите му — отвърна мрачно тя.

— Шестимата воини… — Едион въздъхна. — Разправяхме си сказания за тях край лагерните огньове. За битките и премеждията им, за приключенията им.

Тя издиша през носа си.

— Моля те, умолявам те, в никакъв случай не му го казвай. Ще се надуе като пуяк и ще го използва срещу мен във всеки спор.

Като се замислеше, Едион не знаеше какво точно да каже на елфическия принц — хрумваха му толкова много неща. Най-лесно щеше да изрази възхищението си към него. Ала що се отнасяше до благодарността му, задето бе помогнал на Елин миналата пролет, както и каква точно роля очакваше да изпълнява като член на кралския им двор, ако очакваше да положи кръвната клетва, то… Той неволно стисна ръката на Елин.

Рен и всички останали деца на Терасен знаеха, че кръвната клетва е привилегия на Едион. Затова първата му работа след пристигането на принца беше да го запознае с този дребен факт. Терасен не беше Вендлин, където воините имаха право да положат кръвна клетва, когато на краля му скимнеше.

Не, откакто Бранън бе основал Терасен, кралете и кралиците му избираха само един воин от двора си, който полагаше кръвна клетва, обикновено по време на коронацията им или скоро след това. Само един за целия си живот.

Едион нямаше намерение да се отказва от тази чест, дори в полза на легендарния принц.

— Както и да е — натърти Елин, докато свиваха зад ъгъла на покрива, — още няма да тръгваме към Терасен. Първо трябва да се съвземеш, за да си годен за сериозна езда. В момента е по-важно да вземем Амулета на Оринт от Аробин.

Едион се изкушаваше да хване натясно някогашния й господар и да му проведе един кървав разпит, но можеше да се примири и с нейния план.

Още се чувстваше толкова слаб — та допреди малко едва бе ставал да използва тоалетната… Елин му помогна първия път, но от неудобство не можа да свърши нищо, докато братовчедка му не запя една кръчмарска песен с пълно гърло, пускайки силна струя вода в чешмата, като през цялото време го държеше над тоалетната чиния.

— Дай ми още ден-два и ще ти съдействам да му заловиш някой от онези демонски гадове. — Гневът го връхлетя като истински удар. Кралят на асасините я излагаше на огромна опасност, сякаш животът й, съдбата на кралството им беше просто игра за него.

Но Елин… Елин бе поела ангажимента. Заради него.

Отново му стана трудно да диша. Още колко белега щеше да добави по жилавото си, мощно тяло заради него?

— Няма да преследваш Валги с мен — отсече Елин.

Едион залитна леко.

— О, напротив.

— Каза нещо — подчерта тя. — Първо, всички те познават…

— Не започвай дори.

Тя го загледа, сякаш преценяваше всичките му слабости и сили. Накрая склони:

— Така да бъде.

Коленете му едва не омекнаха от облекчение.

— Но дори след като заловим Валг и вземем амулета — продължи той, — има ли изобщо вероятност да освободим магията? — Кимване. — Предполагам, че имаш план. — Още едно кимване. Той стисна зъби. — Възнамеряваш ли да го споделиш с мен?

— Скоро — отвърна любезно тя.

Боговете да са му на помощ!

— А след като изпълним мистериозния ти, възхитителен план, заминаваме за Терасен.

Не искаше да я пита за Дориан. Беше видял болката по лицето й онзи ден в градината.

Но ако Елин не можеше да убие младия принц, той щеше да го стори. Нямаше да му е приятно, а и капитанът вероятно щеше да го заколи за отмъщение, ала в името на Терасен щеше да отсече главата на Дориан.

Елин кимна.

— Да, така ще направим, но… ти имаш само един легион.

— Много мъже ще поискат да се бият на твоя страна, а и други кралства биха откликнали, ако ги помолиш за подкрепление.

— Ще говорим за това по-късно.

Той опита да овладее гнева си.

— Трябва да стигнем до Терасен преди края на лятото, преди снегът да е паднал през есента, в противен случай ще ни се наложи да чакаме до пролетта.

Тя кимна отнесено. Вчера следобед беше изпратила писмата, които Едион я накара да напише до Рен, Гибелния легион и малкото останали предани лордове на Терасен. С тях ги уведомяваше, че двамата отново са заедно и че всеки с магическа кръв във вените си трябва да се покрие. Знаеше, че повечето лордове, онези лукави старчоци, нямаше да приемат с добро подобни нареждания, дори и да идваха от кралицата им. Но трябваше да опита.

— И — добави той, защото усещаше, че Елин се кани да сложи край на темата — ще ни трябват пари за тази армия.

— Знам — отвърна тихо тя.

Недостатъчен отговор. Едион опита отново.

— Дори мнозина да се бият на наша страна, защитавайки единствено честта си, ще съберем по-многочислена армия, ако намерим начин да плащаме на войниците. Да не забравяме, че ще трябва да храним и въоръжаваме силите си. — С Гибелния легион от години обхождаха кръчмите и тихомълком набираха средства за собствените си начинания. До ден-днешен го мъчеше да гледа как най-бедните му хора мятат изкарани с пот на челото монети в кошовете за волни пожертвования, как надеждата озарява изпитите им, белязани лица. — Кралят на Адарлан изпразни докрай кралската хазна още с възкачването си на престола.

Разполагаме само с даренията на народа ни и нищожните подаяния от краля. — Поредният начин да контролира поданиците си през всичките тези години — пророни Елин.

— Докара хората до просешка тояга. Едва свързват двата края, а имат и данъци да плащат.

— Аз не бих вдигнала данъците, за да осигуря средства за война — отсече тя. — И предпочитам да не раболепнича пред други кралства в името на заеми. Още не сме стигнали дотам.

Гърлото на Едион се стегна от горчивината в думите й. И двамата се впуснаха в размисли за други начини да намерят пари и войници, но той не смееше да предложи женитбата й за някой заможен владетел… рано беше за това.

— Хубаво е да се замислим по въпроса — каза вместо това. — Ако наистина успеем да освободим магията, ще можем да привлечем магьосниците на наша страна, да им предложим обучение, заплащане, подслон. Представи си войник, способен да убива и с меч, и с магия. Това може да означава сигурна победа във всяка битка.

В очите й пробягаха сенки.

— Възможно е.

Той прецени стойката й, вглъбения й поглед, умореното й лице. Твърде много беше преживяла, твърде много.

Белезите й, покрити с татуировки, се подаваха над яката на ризата й от време на време. Още не беше събрал смелост да я попита за тях. Ухапаната й ръка не можеше да се мери с онази болка и многото други, за които не говореше, с белезите по цялото й тяло. Белезите и по двама им.

— Иска ми се да обсъдим и въпроса за кръвната клетва — покашля се той. Беше съставил цял списък с теми на разговор през безкрайните си часове в леглото. Тя се напрегна осезаемо и Едион побърза да добави: — Още е рано, знам. Но когато ти си готова, и аз ще съм готов.

— Все още искаш да ми се закълнеш? — попита безизразно Елин.

— Разбира се. — Той реши да загърби предпазливостта и допълни: — Тази чест се полага на мен. Мога да изчакам, докато стигнем до Терасен, но кръвната клетва е моя. И на никого другиго.

Тя преглътна.

— Ясно. — Прошепнат отговор, който Едион не успя да разтълкува.

Тя го пусна и тръгна към едно от малките тренировъчни полета, за да изпробва ранената си ръка. Или просто искаше да се откъсне от него, може би беше подхванал темата по грешния начин.

Тъкмо се гласеше да слезе някак от покрива, когато вратата се отвори и през нея се появи капитанът.

Елин вече крачеше към Каол с хищнически устрем. Яростната й походка не вещаеше нищо добро. Поздравът й също.

— Какво искаш? — попита го тя.

Едион закуцука към тях, а Каол затвори вратата с ритник.

— Пазара на сенките вече го няма.

Елин спря намясто.

— Как така?

Капитанът я гледаше с каменно, бледо лице.

— Валгските войници са го посетили тази вечер. Затворили са изходите, без да пускат никого навън. После са го запалили. Хората, които опитали да се спасят през канализационните тунели, били посрещнати от мечовете на цели гарнизони войници.

Това обясняваше пушека на хоризонта. Свещени богове! Кралят беше обезумял напълно, явно вече не го интересуваше какво мисли народът за него.

Ръцете на Елин провиснаха до тялото й.

— Но защо?

Лекият трепет в гласа й накара косъмчетата по тила на Едион да настръхнат.

Елфическите му инстинкти крещяха да затвори устата на капитана, да изтръгне гърлото му, да спре болката и страха й…

— Защото се е разчуло, че бунтовниците, освободили него — Каол стрелна пронизващ поглед към Едион, — се срещали на Пазара на сенките.

Едион я достигна и от това разстояние видя напрежението по лицето на капитана. Стори му се видимо измършавяло в сравнение с последната им среща преди няколко седмици.

— И предполагам, че обвиняваш мен? — пророни миловидно Елин.

По челюстта на капитана заигра нервен мускул. Дори не кимна за поздрав на Едион, не отчете с нищо месеците им на съвместна работа, случилото се в онази кула…

— Кралят можеше да разпореди всякакъв вид смъртна присъда — отвърна Каол.

Тънкият белег по лицето му изпъкваше на лунната светлина. — Но е избрал огъня.

Елин застина като статуя.

— Само един скот би заявил, че нападението е било послание към нея — озъби му се Едион.

Каол най-сетне насочи вниманието си към него.

— Смяташ, че не е така?

Елин килна глава.

— Дошъл си дотук само за да ме обвиняваш ли?

— Ти ми каза да намина тази вечер — отвърна Каол и Едион едва се сдържа да не избие зъбите му заради тона, с който й говореше. — Но всъщност идвам да те попитам защо още не си разрушила часовниковата кула? Още колко невинни хора трябва да станат жертви на плановете ти?

Беше му трудно да задържи езика зад зъбите си. Но и нямаше нужда да говори вместо Елин, която промълви отровно:

— Намекваш, че не ме е грижа за тях ли?

— Рискува всичко — толкова човешки животи, — за да спасиш един. Според мен смяташ града ни и жителите му за допустими жертви.

— Нужно ли е да ти напомням, капитане, че при посещението ти в Ендовиер не обърна особено внимание на робите, на масовите гробове? — изсъска Елин насреща му. — Да ти напомням ли, че бях гладна и окована във вериги, а ти позволи на херцог Перингтън да ме хвърли в краката на Дориан, без да направиш нищо? А сега имаш наглостта да обвиняваш мен в нехайство, при положение че много от жителите на този град са извлекли големи облаги от кръвта и страданието на същите онези хора, които ти пренебрегна?

Едион потисна ръмженето, зародило се в гърлото му. Капитанът не беше споменал нищо подобно за първата си среща с кралицата му, че не се бе намесил, докато са я малтретирали и унижавали. Дали беше потрепнал, виждайки белезите по гърба й, или просто я бе огледал като животно за продан?

— Нямаш право да ме обвиняваш — прошепна Елин. — Нямаш право да ме обвиняваш за Пазара на сенките.

— Този град се нуждае от закрила — рече ядно Каол.

Елин сви рамене и се запъти към вратата.

— Може би просто трябва да изгори до основи — пророни тя. По гръбнака на Едион пробяга студена тръпка, макар да знаеше, че го е казала, за да ядоса капитана. — Може би светът трябва да се превърне в пепелище — добави тя и излезе през вратата.

Едион се обърна към капитана.

— Ако искаш да се заяждаш с някого, ела при мен, не при нея.

Капитанът просто поклати глава и плъзна очи към бедняшкия квартал, заобиколен от светлините на столицата. Едион проследи погледа му.

Мразеше този град още от момента, в който видя белите стени на стъкления дворец. По онова време беше на деветнадесет и преброди всички бордеи и кръчми на Рифтхолд в опит да си обясни защо кралят на Адарлан го смяташе за толкова велик, защо цял Терасен бе паднал на колене пред него. Но дори след като се умори от леките жени и гуляите, след като Рифтхолд струпа богатствата си в краката му, умолявайки го за още и още, и още, Едион продължи да го ненавижда — повече и отпреди.

А през цялото това време и дълго след това дори не подозираше, че онова, към което се стремеше накъсаното му на парчета сърце, всъщност живееше в палатата на убийците на едва няколко пресечки разстояние.

Накрая капитанът отбеляза:

— Струваш ми се що-годе невредим.

Едион му прати вълча усмивка.

— Ти обаче няма да си невредим, ако още веднъж си позволиш да й говориш така.

Каол поклати глава.

— Научи ли още нещо за Дориан по време на престоя си в двореца?

— Обиждаш кралицата ми, а после имаш нахалството да ме разпитваш?

Каол потри веждите си с палец и показалец.

— Моля те… просто ми кажи. Днешният ден беше достатъчно тежък.

— Защо?

— Преследваме валгските командири из тунелите още от боя в „Ямите“.

Проследихме ги до новите им гнезда, слава на боговете, но не намерихме нито един пленник. Въпреки това изчезват все повече и повече хора, и то под носовете ни. Някои от бунтовниците настояват да напуснем Рифтхолд. Да се настаним в друг град в очакване на Валгите.

— А ти какво мислиш по въпроса?

— Няма да си тръгна без Дориан.

Едион не се осмели да го попита дали това означаваше жив, или мъртъв.

— Посети ме в тъмницата — въздъхна той. — Подигра ми се. Не беше останало нищо от него. Дори не знаеше коя е Сорша. — А после, навярно защото беше изпаднал в благосклонно настроение заради златокосото чудо в апартамента под тях, добави: — Съжалявам.

Каол провеси рамене, сякаш невидима тежест се бе стоварила отгоре им.

— Адарлан заслужава бъдеще.

— Тогава се възкачи на престола.

— Не ставам за крал.

Себеомразата в думите му накара Едион да го съжали неволно. Изглежда, Елин беше планирала всичко. Беше поканила капитана тази вечер не за да обсъждат нещо, а заради настоящия разговор. Едион се запита кога ли щеше да се научи да споделя с него.

Но за това беше нужно време, напомни си той. Тя бе свикнала да живее потайно, едва ли щеше да му се довери лесно.

— Сещам се и за по-недостойни кандидати — увери го Едион. — Холин например.

— И какви са плановете ви за него? — поинтересува се Каол, надничайки към пушилката. — Има ли решимостта ви някакви предели?

— Не убиваме деца.

— Дори покварени?

— Внимавай с нападките, все пак твоят крал изби семейството ни. Народът ни.

Очите на Каол светнаха.

— Съжалявам.

Едион поклати глава.

— С теб не сме врагове. Можеш да ни се довериш… особено на Елин.

— Напротив. Вече не мога.

— Ти губиш — отвърна Едион. — Успех.

Само толкова можеше да предложи на капитана.

* * *

Каол излетя гневно от склада и пресече улицата. Несрин го чакаше, облегната на отсрещната сграда със скръстени ръце. Устата й се кривна на една страна изпод сенките на качулката й.

— Какво стана?

Той продължи надолу по улицата с кипнала във вените му кръв.

— Нищо.

— Какво казаха? — Несрин тръгна редом с него.

— Не ти влиза в работата, така че не ме занимавай. Това, че работим заедно, не означава, че трябва да те държа в течение на всичко, което се случва в живота ми.

Несрин се скова почти незабележимо и една част от Каол изтръпна. Прииска му се да не беше казвал нищо.

Но говореше истината. В деня, когато напусна двореца, унищожи всичко и навярно се сближи с Несрин, защото само в нейните очи не намираше съжаление.

Вероятно бе постъпил егоистично.

Несрин не промълви и дума, преди да изчезне в една тъмна уличка.

Е, поне нямаше как да се намрази повече, отколкото вече се мразеше.

* * *

Чувстваше се ужасно, задето бе излъгала Едион за кръвната клетва.

Но щеше да му каже всичко, щеше да намери начин. Когато нещата се поуталожеха. Когато престанеше да я гледа, сякаш беше някое проклето чудо, а не лъжлива, малодушна глупачка.

Може би трагедията в Пазара на сенките наистина беше по нейна вина.

Приклекнала върху един покрив, Елин свали от раменете си плащеницата на угризенията и огорчението, която й тежеше от часове, и насочи вниманието си към уличката отдолу. Идеално.

Тази вечер проследи няколко стражеви отряда, отчитайки кои от командирите носеха черни пръстени, кои изглеждаха по-брутални от останалите, кои дори не си правеха труда да се преструват на хора. Мъжът, или демонът, който отваряше канализационната решетка на улицата под нея, беше един от по-безобидните.

Цяла вечер преследваше командира му с надеждата да я заведе до гнездото си — поне тази информация можеше да предложи на Каол, за да му докаже колко я е грижа за скапания му град.

Хората на въпросния командир се отправяха към лъсналия в далечината стъклен дворец, който целият бе потънал в зеленикава светлина заради гъстата речна мъгла. Той самият обаче се беше отцепил от групата и сега слизаше в канализацията през една от шахтите на бедняшкия квартал.

Елин го изчака да се спусне под решетката, после слезе чевръсто от покрива и хукна към най-близката шахта на същия тунел. Преглътна познатия, отколешен страх, скочи тихо в канализацията на пресечка-две от командира и се заслуша внимателно.

Капеща вода, зловония, топуркане на плъхове…

И стъпки, шляпащи към голямата пресечка на тунелите. Идеално.

Елин държеше остриетата прибрани в костюма си, защото имаше опасност да ръждясат във влагата на канализацията. Беззвучно крачеше подир сенките, а когато достигна кръстопътя, надникна иззад ъгъла. Валгският командир вървеше надолу по тунела, към дълбините на канализационната система.

Щом се отдалечи достатъчно, тя заобиколи ъгъла, избягвайки отрязъците светлина, проникващи през уличните решетки. Следва го по петите тунел след тунел, докато Валгът не достигна голям воден басейн.

Беше обграден от рушащи се стени, покрити с мръсотия и мъх. Изглеждаха толкова древни, че Елин се зачуди дали не бяха сред първите, построени в Рифтхолд.

Но не човекът, коленичил край подземното езеро с притоци от всички посоки, накара дъха й да спре и адреналина да нахлуе бясно във вените й, а съществото, което се подаде над водата.