Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (75)

74

Време. Трябваше да си спечели повече време или да го открадне, докато мостът още тънеше в сянка, докато слънцето се изкачваше бавно, бавно в небесата.

— Дориан — повтори умолително Елин.

— Ще изтръгна вътрешностите ти — заплаши я демонът.

По моста плъзна лед. С всяка нейна стъпка към вратата на кулата парчетата стъкло в гърба й се местеха, прорязваха още по-надълбоко плътта й.

Часовниковата кула все още се издигаше.

Но поне краля го нямаше.

— В момента баща ти е в съвещателната си зала — подхвана Елин, мъчейки се да потисне режещата болка. — Там е с Каол, твоя приятел. И по всяка вероятност вече го е убил.

— Хубаво.

— Каол — повтори името му Елин. Единият й крак се подхлъзна на леда и светът се килна настрани, преди да възвърне равновесието си. Стомахът й се сви при вида на бездънната пропаст под нея, затова побърза да насочи очи към принца, макар че поредната вълна на агония проряза тялото й. — Каол. Ти се жертва за него. Позволи им да ти сложат този нашийник… за да се спаси поне той.

— Ще позволя на краля да сложи същия и на теб, а после ще си поиграем.

Тя се блъсна във вратата към кулата и заопипва слепешком за дръжката.

Но и тя беше замръзнала.

Елин задращи с нокти леда, докато погледът й прескачаше между принца и слънцето, което всеки момент щеше да надникне иззад един от високите шпилове.

Дориан се намираше на десетина крачки от нея.

Тя отново впери очи в него.

— Сорша… казваше се Сорша и те обичаше. Ти обичаше нея. А те ти я отнеха.

Пет крачки.

Нямаше нищо човешко в лицето му, нито следа от спомен в сапфирените му очи.

Елин зарида, а от носа й шурна кръв заради опасната му близост.

— Върнах се за теб. Както обещах.

Леден кинжал се появи в ръката му и смъртоносното му острие проблесна като звезда на слънчевата светлина.

— Не ме интересува — отвърна Дориан.

Тя протегна ръка пред себе си, сякаш можеше да го изтласка с нея, и сграбчи една от неговите. Нямаше време дори да се учуди на студенината й, преди Дориан да забие ножа под ребрата й.

* * *

Съществото се блъсна в него със страшна сила, поваляйки го на земята, и от устата на Роуан бликна кръв. Четири от Копоите на Уирда лежаха мъртви, но от фитила го деляха още три. Едион изрева от болка и ярост, държеше трите изчадия настрана, докато Роуан забиваше меча си в каменната кожа…

Съществото върху него се отдръпна назад, избяга му.

Останалите три се обединиха отново, подивели от мириса на елфическа кръв, обливаща прохода. Неговата кръв. Кръвта на Едион. Лицето на генерала вече бледнееше от загубата й. Нямаше да издържат още дълго.

Но трябваше да срути някак проклетата часовникова кула.

Сякаш с единна мисъл, с единно тяло трите Копоя на Уирда се спуснаха към тях и ги разделиха — първият се нахвърли на генерала, а другите два скочиха към него…

Каменни челюсти се впиха в крака му и Роуан падна на земята.

Костта му се строши със зловещ звук и го обгърна чернота…

Но той се опълчи на мрака, който неумолимо го влачеше към смъртта.

И заби бойния си нож дълбоко в окото на Копоя тъкмо когато вторият налиташе с оголени зъби на протегнатата му ръка.

В този миг нещо голямо блъсна звяра и го запрати в стената. След секунда тежестта на мъртвия се вдигна от тялото му и…

Лоркан изскочи от тъмнината с извадени мечове и боен вик на уста и се нахвърли на останалите копои.

Роуан стана на крака, мъчейки се да запази равновесие, независимо от жестоката болка под едното му коляно. Едион вече стоеше прав, с омазано в кръв лице, но бистър поглед.

Едно от съществата се устреми към него, но Роуан хвърли ножа си с безпощадна точност и го заби право в зейналата му паст. Копоят се стовари на петнадесетина сантиметра от краката на генерала.

Лоркан беснееше като вихрушка от стомана. Роуан извади другия си нож, готов да хвърли и него…

Когато Лоркан прободе черепа на съществото с меча си.

Тишина — съвършена тишина се възцари в окървавения тунел.

Едион закуцука към макарата с фитила на двадесетина крачки от него.

— Сега! — изкрещя Роуан.

Не го интересуваше дали ще оцелеят. Така или иначе…

Призрачна болка прободе ребрата му, свирепа и безпощадна.

Коленете му се подвиха. Жестоката рана не беше в неговото тяло, а в друго.

Не.

Не, не, не, не, не.

Не знаеше дали крещи думата на глас, дали не дере гърло в безумието си, но дори не изчака ледената агония да отшуми, преди да се втурне към изхода на тунела.

Всичко се беше объркало.

Направи едва стъпка, преди кракът му да го предаде, и само онази невидима връзка, опъната до краен предел, го задържаше в съзнание. Твърдо, окървавено тяло се блъсна в неговото, нечия ръка го хвана през кръста и го вдигна.

— Бягай, глупак такъв — извика му Лоркан и го завлачи надалеч от фитила.

Едион клечеше над него и удряше кремъците един в друг.

Веднъж. Два пъти.

Докато не изскочи искра и в тъмнината не лумна пламък.

После се втурнаха с всички сили.

— По-бързо! — крещеше Лоркан.

Едион ги настигна, хвана Роуан от другата страна и прибави силата и скоростта си към тяхната.

Надолу по тунела. През изметнатата желязна порта, а оттам — в канализацията.

Нямаше достатъчно време и разстояние между тях и часовниковата кула.

А Елин…

Нишката се опъна още по-силно и започна да се къса. Не.

Елин…

Чуха взрива, преди да го усетят.

Първо абсолютна тишина, сякаш светът бе застинал на място. А после и оглушителен гърмеж.

— Раздвижи се — пришпори го Лоркан.

Роуан се подчини сляпо на строгата заповед, както бе правил векове наред.

Тогава ги застигна и вятърът — сух, огнен вятър, който опърли кожата му.

Последван от ослепителна светлина.

И жега, толкова непоносима, че Лоркан изруга и ги дръпна към една ниша.

Тунелите се разтресоха, светът се разтресе.

Таванът се срути.

Когато прахолякът и отломките се уталожиха по земята, а тялото на Роуан вече пееше от болка и радост, и мощ, пътят им към двореца се оказа заприщен. А зад тях в непрогледния мрак на канализацията чакаха стотина валгски командири и войници със страховити оръжия и гибелни усмивки.

* * *

Манон и Астерин, целите оплискани във воняща валгска кръв, летяха обратно към Морат, когато…

Лек ветрец, трепетна вълна, тишина.

Астерин нададе вик и уивърнът й направи вираж надясно, сякаш бе дръпнала поводите му. Абраксос изрева, но Манон погледна надолу към земята, където птиците отлитаха от короните на дърветата, уплашени от невидимия талаз…

От магията, която пробяга по света — най-сетне освободена.

Тъмнината прегърна Манон.

Магия.

Не я интересуваше какво е станало, как са успели да я пуснат от затвора й.

Тегобата на простосмъртието напусна тялото й. Могъща сила се разля в нея и обгърна костите й като броня. Накара я да се почувства недосегаема, безсмъртна, неудържима.

Манон отметна глава към небето, разпери широко ръце и изрева с цяло гърло.

* * *

В Морат цареше хаос. Вещици и хора търчаха наоколо с крясъци.

 

Магията.

Магията бе освободена.

Невъзможно.

Но и тя я усещаше, дори с нашийника около врата си и зловещия белег на ръката си.

Усети как великият звяр в нея се изскубна от оковите.

И се сля с огъня от сенки.

* * *

Елин отстъпваше от стъклената врата, оплискана с нейната кръв, откопчвайки се от валгския принц, който се присмиваше на болката й и кървавата диря след нея.

Слънцето още се мъчеше да надникне зад високата кула.

— Дориан — пророни тя, докато краката й се плъзгаха по стъклото, а между замръзналите й пръсти бликаше топла алена течност. — Спомни си.

Но валгският принц я дебнеше неумолимо и по лицето му се изписа усмивка, когато Елин се срути по корем в средата на моста. Обгърнатите в сянка кули на стъкления дворец се издигаха като гробница около нея. Нейната гробница.

— Дориан, спомни си — промълви немощно тя.

Ножът му я бе пробол на косъм от сърцето.

— Кралят ми нареди да те водя при него, но май първо ще се позабавлявам с теб.

В ръцете му се появиха два ножа с извити, страховити остриета.

Малък отрязък от слънцето започваше да се подава над кулата.

— Спомни си Каол — продължи умолително тя. — Спомни си Сорша. Спомни си мен.

Мощен взрив откъм другата страна на двореца разтърси стъклото под краката й.

А после я обгърна тайнствен вятър, нежен вятър, великолепен вятър, сякаш понесъл на крилете си най-съкровената песен на света.

Тя затвори очи за миг, притисна длан към ребрата си и вдиша дълбоко.

— Ще оцелеем — прошепна Елин, натискайки още по-силно раната си, докато кръвта не секна, докато не останаха да бликат само сълзите й. — Дориан, ще оцелеем след тази загуба, след сблъсъка с мрака. Ще оцелеем и аз се върнах за теб.

Вече ридаеше, ридаеше, а вятърът отшумяваше полека. И раната й се затваряше.

Ножовете затрепериха в ръцете на принца.

На пръста му блестеше златният пръстен на Атрил.

— Бори се — окуражи го тя. Слънцето набъбваше в небето. — Бори се. Ще оцелеем.

Златният пръстен сияеше все по-ярко и по-ярко около пръста му.

Той залитна назад и лицето му се изкриви.

— Ти, човешки червей.

Погълнат от омраза, не бе забелязал как Елин му нахлузи пръстена, когато се бе вкопчила в ръката му уж за да го възпре.

— Свали го — изръмжа демонът, а като опита да го докосне, изсъска от болка като опарен. — Свали го!

Ледът продължаваше да се разстила към нея, все по-бързо и по-бързо, а слънчевите лъчи вече проникваха между двете кули, отразяваха се във всяка стъклена повърхност, изпълваха замъка с величествената светлина на Мала, носителката на огъня.

Мостът — същият мост, който двамата с Каол бяха избрали точно с тази мисъл, за този момент от зенита на лятното слънцестоене, — попадаше точно в центъра й.

Светлината я озари и изпълни сърцето й с могъществото на избухваща звезда. Валгският принц изрева и запрати вълна от ледени копия право към гърдите й. Елин стрелна ръце към принца, към приятеля си и му отвърна с цялата мощ на магията си.