Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (81)

80

Елида стоеше в тъмницата от толкова дълго, че накрая загуби представа за времето. Но дори в подземието усети вълната от енергия и можеше да се закълне, че чува вятъра да пее името й сред паническите писъци на хората в крепостта.

После настана пълно затишие.

Никой не й обясни какво е станало и никой не я потърси. Никой нямаше да й се притече на помощ.

Чудеше се колко ли ще чака Върнън, преди да я даде на някое от онези същества. Опита да отчита времето, броейки храненията, но й подхвърляха една и съща помия и за закуска, и за вечеря, пък и не спазваха точен час… Сякаш умишлено я държаха в неведение. Сякаш искаха да се свие на кълбо в мрака и когато дойдеше моментът, да е готова на всичко в отчаяното си желание да зърне слънцето отново.

Вратата на килията й се отвори и тя се изправи немощно на крака. Върнън влезе, без да затвори след себе си, и тя примигна срещу ослепителната факелна светлина. Каменният коридор пустееше. Явно не водеше стражи със себе си. Знаеше, че е загубила надежда да му избяга. — Радвам се да видя, че те хранят. Жалко за лошата миризма обаче. Нямаше да му позволи да я засрами. Лошата миризма беше най-малката й грижа.

Елида се притисна към влажната каменна стена. С малко късмет можеше и да намери начин да го удуши с веригата си.

— Утре ще изпратя някой да те почисти.

Върнън се обърна, приключил с проверката.

— Защо? — попита Елида с прегракнал от мълчанието глас.

Той надникна през костеливото си рамо.

— Магията се завърна…

Магия. Ето каква беше онази невидима вълна.

— Така че искам да проуча какво крие кръвта ти… нашата кръв. Херцогът е още по-любопитен.

— Моля те — подхвана тя. — Ще изчезна. Повече никога няма да ти създавам грижи. Перант е твой, само твой. Печелиш. Просто ме пусни.

Върнън изцъка с език.

— Обичам да ме молиш. — Надникна в коридора и щракна с пръсти. — Кормак.

Млад мъж се показа през пролуката.

Притежаваше неземна красота, съвършено лице и огненочервена коса, но зелените му очи бяха студени и празни. Ужасяващи.

Около гърлото му имаше черен нашийник.

Тялото му бълваше тъмнина. А когато очите му срещнаха нейните…

Загризаха я спомени, страховити спомени за бавно счупен крак и години на терзания, и…

— Овладей се — нахока го Върнън. — Или утре няма да ти е забавно с нея.

Червенокосият погълна тъмнината обратно в себе си и спомените секнаха.

Елида повърна последната порция храна върху каменния под.

Върнън се изсмя.

— Не драматизирай, Елида. Малък разрез, няколко шева и всичко ще е наред.

Демонският принц й се усмихна.

— След това ще те поверим на неговите грижи, за да сме сигурни, че тялото ти ще реагира правилно. Не че се съмняваме. Все пак във вените ти тече силна магия. Нищо чудно да засенчиш Жълтоногите. А след първия път — замисли се Върнън — може би Негово Височество ще проведе някой от собствените си експерименти с теб. Човекът, който ни насочи към Кормак, споменаваше в писмото си, че докато живеел в Рифтхолд, нашият приятел обичал да… си играе с млади жени.

О, богове. О, богове.

— Но защо? — простена Елида. — Защо?

Върнън сви рамене.

— Защото мога.

После напусна килията, вземайки демонския принц — годеника й — със себе си.

Веднага щом вратата се затвори, Елида се спусна към нея и задърпа дръжката, докато металът не протри дланите й до кръв, докато гърлото й не се раздра от викове за помощ.

Но никой не я чуваше.

* * *

Манон нямаше търпение най-сетне да се отпусне в леглото си. След всичко случило се… Надяваше се младата кралица да е останала в Рифтхолд и да е разбрала посланието й.

Коридорите на Крепостта тънеха в хаос и гъмжаха от пратеници, които не смееха да я погледнат. Не я интересуваше за какво беше цялата олелия. Искаше само да се изкъпе и да се зарови в леглото. И да спи дни наред.

Като се събудеше, щеше да разкаже на Елида какво е научила за кралицата й. С това щеше да се изплати на Елин веднъж завинаги.

Манон отвори вратата на стаята си с рамо. Сламеното легло на Елида беше оправено и всичко блестеше от чистота. Момичето сигурно се спотайваше някъде и проучваше от кого може да извлече някаква полза.

Малко преди да влезе в банята, Манон усети миризмата.

Или по-скоро липсата на такава.

Мирисът на Елида беше стар, отдавнашен. Сякаш не беше влизала в стаята от дни.

Манон надникна към камината. Вътре нямаше даже въглени. Протегна ръка над нея. Не излъчваше никаква топлина.

Очите й обходиха стаята.

Нямаше следа от борба. Но…

Манон излетя през вратата и тръгна надолу по стълбището.

Още на третото стъпало гордата й походка премина в стремглав бяг.

Последните три метра от стълбището взе със скок и сблъсъкът с каменния под разтърси краката й чак до костите. След завръщането на магията ги чувстваше толкова опияняващо силни.

Ако на Върнън му бе хрумнало да й отмъсти, задето му бе отмъкнала Елида, то несъмнено щеше да го направи точно в нейно отсъствие. А ако във вените на момичето освен кръвта на Железни зъби течеше и магия… Освобождаването й можеше да е събудило нещо в нея.

Искат крале, беше й казала Калтейн.

Манон преодоляваше коридор след коридор, стълбище след стълбище, впивайки железните си нокти в ъглите, за да взема завоите със засилка, без да убива скоростта си. Слуги и стражи отскачаха от пътя й.

Стигна до кухнята с извадени железни зъби и директно се стрелна надолу по стълбището към помещението на главния готвач.

— Къде е тя?

Червендалестото лице на мъжа пребледня.

— К-кой?

— Момичето, Елида. Къде е?

Лъжицата на готвача издрънча на пода.

— Не знам, не съм я виждал от дни, Водачке на Крилото. Понякога работи доброволно в пералнята, така че може да е…

Манон вече препускаше натам.

Главната перачка, нагла крава, изсумтя и заяви, че не е зървала сакатото девойче и сигурно си е получило заслуженото. Манон я остави да пищи на пода с издрано лице.

После хукна нагоре по стълбището и прекоси открития каменен мост между две от кулите.

Тъкмо достигаше другата му страна, когато женски глас изкрещя зад гърба й:

— Водачке на Крилото!

Манон спря толкова рязко, че едва не се блъсна в стената на кулата. Като се обърна, видя човешка жена в рокля от грубо сукно да търчи към нея, обгърната в миризма на сапун или каквито препарати използваха в пералнята. Като спря, загълта големи глътки въздух с пламнало смугло лице. Наложи й се да опре ръце на коленете си, за да си поеме дъх, а като се съвзе, вдигна глава и рече:

— Една от перачките се вижда с тъмничар. Разправя, че били заключили Елида там. Пускат само чичо й при нея. Не знам какво мислят да я правят, ама едва ли е добро.

— В коя тъмница е?

В Крепостта имаше три различни тъмници, освен катакомбите, в които държаха Жълтоногите.

— Не знае. Приятелят й не казва друго. Няколко от момичетата опитахме да… да й помогнем някак, ама…

— Не казвай на никого, че си говорила с мен.

Манон й обърна гръб. Три тъмници, три възможности.

— Водачке на Крилото — провикна се младата жена зад нея. Манон надникна през рамо. Жената сложи ръка на сърцето си. — Благодаря ти.

Манон не си даде време да обмисля благодарността на перачката, нито пък колко ли усилия бе коствало на нея и слабите й, безпомощни приятелки дори да опитат да спасят Елида.

Но при всички случаи не смяташе, че точно нейната кръв ще е водниста и с вкус на страх.

Тя препусна с бясна скорост, но не към тъмниците, а към вещерския щаб.

Към Тринадесетте.