Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (9)

8

Манон Черноклюна, наследница на вещерския клан на Черноклюните, носителка на меча Ветросеч, ездачка на уивърна Абраксос и Водачка на Крилото на кралската въздушна кавалерия, се взираше в едрия мъж от другата страна на черната стъклена маса, усърдно въздържайки нервите си.

Така и не успя да свикне с него през седмиците, които заедно с половината армия на клана Железни зъби прекараха на пост в Морат, планинската крепост на херцог Перингтън. Същото важеше и за останалите от Тринадесетте. Именно затова Астерин, облегната на тъмната каменна стена, държеше кинжалите си в готовност. Затова Сорел стоеше на пост до вратата, а Веста и Лин пазеха отвън.

Херцогът или не забелязваше, или просто не го интересуваше. Обръщаше внимание на Манон само докато се разпореждаше относно тренировките на нейната кавалерия. През останалото време се съсредоточаваше върху армията от мъже с причудлива миризма, лагеруващи в подножието на планината. И изобщо върху всичко в недрата й — всичко крещящо и ревящо, стенещо в лабиринта от катакомби, издълбан в сърцето на древната скала. Манон нито веднъж не го попита какво криеше в планината, макар че Сенките й докладваха за каменни олтари, оплискани с кръв, и тъмници, по-тъмни от Мрака. Ако не пречеше на легиона от Железни зъби, Манон не я интересуваше. Оставяше ги да си играят на богове.

Обикновено, особено по време на тези непоносими срещи, вниманието на херцога бе съсредоточено върху красивата, чернокоса жена, която никога не се отделяше от него, сякаш привързана за кръста му с невидима верига. Именно в нея гледаше Манон, докато херцогът сочеше на картата къде трябва да изпрати разузнавачите от Железни зъби. Калтейн — така се казваше.

Никога не проронваше и дума, не поглеждаше никого. Около бялото й като месечина гърло имаше тъмен нашийник, заради който Манон стоеше настрана от нея. Всички тези хора излъчваха толкова странна миризма. Човешка, но не съвсем. А нейната беше най-силна. Като на най-мрачните, забравени кътчета на света. Като на разровен гроб.

— До следващата седмица искам отчети за дейностите на диваците от Белия зъб — нареждаше херцогът. Поддържаният му ръждивокафяв мустак изглеждаше някак несъвместим с тъмната му, тежка броня. Имаше вид на мъж, еднакво умел и в съвещателната зала, и на бойното поле.

— Трябва ли да се оглеждаме за нещо определено? — попита равнодушно Манон, вече отегчена до смърт. Редовно си напомняше, че е чест да бъде Водачката на Крилото, да командва въздушната кавалерия на Железни зъби. Макар че тук се чувстваше като наказана, а и все още не беше получила вест от баба си, Върховната вещица на Черноклюните, за следващия им ход. Нали бяха съюзници на адарланския крал — не негови лакеи.

Херцогът погали небрежно фината ръка на Калтейн, чиято бяла плът беше осеяна със съмнително много синини.

До свивката на лакътя й имаше дебел червен белег, който бе леко изпъкнал.

Изглеждаше скорошен.

Въпреки това жената не изтръпна от интимния допир на херцога, не сбърчи лице от болка, когато големите му пръсти докоснаха жестоката резка в плътта й.

— Искам прясна информация за селищата им — отвърна херцогът. — Интересува ме и приблизителната численост на диваците, както и кои са основните им маршрути из планината. Погрижете се да не ви видят и не атакувайте.

Манон можеше да понесе всичко от заточението си в Морат, но не и последната му заповед. Не атакувайте. Никакви убийства, никакви битки, нито капка кръв.

Съвещателната зала имаше само един висок, тесен прозорец, чиято гледка беше запречена от една от многото каменни кули на Морат. Затвореното помещение й действаше задушаващо, особено в присъствието на херцога и прекършената жена до него. Манон вдигна брадичка и стана.

— Както наредите.

— Ваша Светлост — допълни херцогът.

Манон спря и се пообърна леко.

Тъмните очи на херцога не изглеждаха напълно човешки.

— Ще се обръщаш към мен с „Ваша Светлост“, Водачке на Крилото.

Железните зъби напираха да изскочат от цепките във венците й.

— Ти не си мой херцог — отвърна. — Нито „моя светлост“.

Астерин бе застинала на мястото си.

Херцог Перингтън се изсмя гръмко. Калтейн сякаш не чуваше нищо.

— Белият демон — подхвана умислено херцогът, докато очите му шареха твърде волно по Манон. Ако не стоеше точно той пред нея, досега щеше да ги е извадила с железните си нокти. След това щеше да послуша писъците му известно време, преди да изтръгне гръкляна му с железните си зъби. — Понякога се питам дали няма да си присвоиш въздушната кавалерия и да превземеш империята ми.

— Не ми трябват човешки земи. — Говореше истината.

Искаше само Западната пустош, територията на някогашното славно Вещерско кралство. Но докато не се сражаваха във войната на адарланския крал, докато не надвиеха враговете му, нямаше да им я върнат. Пък и крочанското проклятие, което не им позволяваше да властват отново над тези земи, продължаваше да е все толкова силно, колкото преди петстотин години, когато кралицата на Крочан бе проклела предците на Манон с предсмъртния си дъх.

— И благодаря на боговете за това. — Той махна с ръка. — Свободна си.

Манон го изгледа презрително, обмисляйки за пореден път дали да не прегризе гърлото му върху стъклената маса, макар и само за да види как Калтейн би реагирала на това, но Астерин провлачи крак върху каменния под — нещо, което имаше ефекта на многозначително покашляне.

Затова Манон загърби херцога и безмълвната му невеста и си тръгна.

* * *

Манон крачеше устремено по тесните коридори на Моратската крепост, Астерин вървеше от едната й страна, Сорел — стъпка по-назад, а Веста и Лин ги следваха.

През всяка амбразура по пътя им заедно с последните лъчи на залязващото слънце избухваха ревове, плясък на крила и крясъци, а отвъд тях долиташе неуморният бумтеж на чукове по стомана и желязо.

Подминаха група стражи пред входа на херцогската кула — едно от малкото места, където не им беше позволено да припарват. Миризмите, процеждащи се иззад вратата, направена от тъмен лъскав камък, сякаш раздираха с остри нокти гръбнака на Манон и с Втората и Третата спазваха почтително разстояние от нея. Астерин дори оголи зъби на стражите, а златистата й коса и лентата от груба кожа през челото й лъснаха на факелната светлина.

Мъжете не мигнаха дори. Манон знаеше, че това няма нищо общо с обучението им — и от тях лъхаше онази съмнителна смрад.

Тя надникна през рамо към Веста, която се хилеше подигравателно на всеки страж и разтреперан слуга, когото подминаваха. Червената й коса, млечнобялата кожа и златисто-черните очи бяха достатъчни да спрат всеки мъж на мястото му — да го разсейват, докато тя си доставяше удоволствие с тялото му, а после го оставяше да изкърви ей така, за забавление. Но тези стражи не откликваха дори на нея.

Веста забеляза погледа на Манон и повдигна кестеняви вежди.

— Извикай останалите — разпореди й Манон. — Време е за лов.

Веста кимна и се втурна по един притъмнял коридор. Водачката направи жест с брадичка към Лин, която й се подсмихна дяволито и хукна по петите на Веста. Манон, Втората и Третата изкачиха мълчаливо рушащото се стълбище на кулата, където се разполагаше личното гнездо на Тринадесетте. Денем уивърните им седяха по масивните греди, щръкнали от външните стени на кулата, за да дишат свеж въздух и да наблюдават военния лагер далеч, далеч под тях. Нощем влизаха в гнездото да спят, всеки привързан с верига към отреденото му място.

Така беше много по-удобно, отколкото да ги заключват във вонящите килии в недрата на планината с останалите уивърни от кавалерията, където единствено щяха да се разкъсват едни други на парчета и да излитат със сковани крила. Бяха опитали да ги държат там — веднъж, в самото начало. Абраксос се развилня, умъртви половината дракони от килията си и така освирепи всички останали, че едва не срутиха цялата крепост. Час по-късно Манон отреди тази кула за Тринадесетте. Като че ли странната миризма дразнеше и Абраксос.

Но тук, в гнездото, животинската смрад му беше позната, приветлива. Кръв, изпражнения, слама и кожа. И почти никаква следа от онзи необясним мирис — навярно защото се намираха толкова нависоко, че вятърът го отнасяше.

Сламата по пода скърцаше под ботушите им. Посрещна ги хладният полъх откъм огромната дупка в покрива, пробита от мъжкаря на Сорел, така че другарите му да не се чувстват в клетка — и за да може Абраксос да гледа звездите нощем, както обичаше.

Манон огледа хранилките в центъра на помещението. Никой от уивърните не беше докоснал месото и пшеницата, донесени от смъртните слуги, които поддържаха гнездото. Един от мъжете им слагаше прясно сено, но Манон му показа железните си зъби и той се запрепъва надолу по стълбището, оставяйки миризмата на страха си като мазно петно във въздуха.

— Четири седмици — пророни Астерин. Надникна през един от многото открити сводове към гредата, където беше кацнал светлосиният й уивърн. — Четири седмици без нито една мисия. Какво правим тук изобщо? Кога ще видим действие?

Ограниченията наистина започваха да обтягат нервите на всички. Позволено им беше да летят само нощем, за да не ги виждат, а зловонието на онези мъже, каменните стени, ковачниците, витите проходи на безкрайната крепост изчерпваха лека-полека търпението на Манон. Дори малката планинска верига, в която се издигаше крепостта, представляваше само масив от голи скали и не допускаше нито следа от пролетта, обгърнала повечето земи. Мъртво, гробовно място.

— Ще действаме, когато ни наредят — обясни Манон на Астерин, впервайки поглед в залязващото слънце. Скоро, веднага щом огненото кълбо се скриеше зад назъбените черни чукари, щяха да полетят. Стомахът й изкъркори. — И ако възнамеряваш да се опълчваш срещу заповедите ни, Астерин, на драго сърце ще те заменя.

— Не се опълчвам срещу нищо — отвърна Астерин, впивайки очи в нейните за по-дълго, отколкото повечето вещици смееха. — Но пропиляваме уменията си, докато седим тук, затворени от херцога като кокошки в кафез. Изгарям от желание да го изкормя този червей.

— Съветвам те да потискаш такива желания, Астерин — обади се Сорел. Третата на Манон, с бронзова кожа и телосложение на таран, наблюдаваше неотлъчно резките, смъртоносни движения на Втората и погасяваше пламъка й още откакто бяха малки вещици.

— Кралят на Адарлан няма право да краде уивърните ни. Не и сега — рече Астерин. — Май е най-добре да се преселим по-надълбоко в планината и да вдигнем лагер там, където поне въздухът е свеж. Не виждам смисъл да висим тук.

Сорел изръмжа предупредително, но Манон вирна рязко брадичка — безмълвна заповед към едрата вещица да не се меси — и пристъпи към Втората си.

— Последното нещо, което ми трябва точно сега — процеди водачката в лицето на Астерин, — е оная смъртна твар да се усъмни в отзивчивостта на Тринадесетте.

Вземи се в ръце. И ако чуя да разпространяваш подобни страсти сред разузнавачите си…

— Смяташ, че бих злословила по твой адрес пред подчинените ти? — Астерин тракна с железни зъби.

— Смятам, че и на теб, и на всички нас ни е омръзнало да клечим в тая дупка, но ти имаш навика да изказваш мнението си на глас и да обмисляш последиците със закъснение.

Астерин открай време беше такава и именно заради тази й жар Манон я избра за своя Втора преди век. Тя носеше пламъка, за разлика от каменния нрав на Сорел… и ледения на Манон.

Със залеза и останалите от Тринадесетте започнаха да се прибират. Само бегъл поглед към Манон и Астерин им беше нужен да не ги доближават и да извърнат очи от тях. Веста дори отправи молитва към Триликата богиня.

— Искам единствено Тринадесетте, всички Черноклюни, да извоюват славата си на бойното поле — обясни Астерин, без да свежда поглед пред яростния взор на Манон.

— Така и ще стане — обеща Манон с достатъчно силен глас, че всички останали да чуят. — Но дотогава запази самообладание, в противен случай ще ти отнема уивърна, докато не реша, че си достойна да летиш с нас.

Астерин наведе очи.

— Волята ти е заповед за мен, Водачке на Крилото.

От чиято и да било друга уста, дори от тази на Сорел, почтителното обръщение щеше да прозвучи нормално, очаквано. Защото никой от останалите не би посмял да го изрече с такъв тон.

Манон стрелна ръка толкова бързо, че дори Астерин не можа да реагира.

Стисна врата на братовчедка си и железните й нокти се впиха в меката плът под ушите й.

— Още една стъпка в грешната посока, Астерин, и тези — Манон забоде ноктите си още по-надълбоко и по бронзовата шия на вещицата текнаха струйки синя кръв — ще достигнат целта си.

Не я интересуваше, че двете се сражаваха рамо до рамо от цял век, че Астерин беше най-близката й родственица и че бе излизала на тепиха множество пъти, за да защитава мястото й на наследница. Щеше да я умъртви в мига, в който се превърнеше в безполезна напаст. И й позволи да види всичко това в очите й.

Погледът на Астерин отскочи към кървавочервената пелерина върху гърба на Манон — същата, която баба й й нареди да вземе от онази крочанска вещица, след като Манон бе прерязала гърлото й в Омега. Красивото, пламенно лице на Астерин се смрази и от устата й се пророни една дума:

— Разбрано.

Манон пусна гърлото й и изтръска синята й кръв от ноктите си. После се обърна към Тринадесетте, вече застанали мълчаливо, със сковани гърбове до уивърните си.

— Излитаме. Сега.

* * *

Абраксос шаваше под нея, докато Манон яхваше седлото, съзнавайки, че една грешна стъпка върху дървената му греда можеше да й коства много дълго и съвсем необратимо падане.

Под тях на юг блещукаха безброй лагерни огньове и пушекът от ковачниците наоколо се издигаше в облаци, замъгляващи звездното лунно небе. Абраксос изръмжа.

— Знам, знам, и аз съм гладна — отвърна Манон, спусна тънката предпазна ципа върху очите си и затегна здраво каишите, които щяха да я задържат в седлото.

Отляво и отдясно Астерин и Сорел яхнаха уивърните си и зачакаха знак от нея. Раните на братовчедка й вече зарастваха. Манон отправи поглед надолу към безпощадното спускане, успоредно на кулата, и напред — към планинските зъбери и откритото небе отвъд тях. Навярно затова смъртните глупци бяха настояли всички ездачи с уивърните си да долетят до Морат през Омега, за да не се уплашат от върлите височини дори в най-ниските части на крепостта.

Хладовит, зловонен вятър обрули лицето й и запуши носа й. Умолителен, пресипнал крясък отекна откъм кухите недра на планината — после затихна. Време беше да потеглят, ако не за лов на храна, то поне колкото да се измъкнат от това гнило място за няколко часа.

Манон сръга с крака обсипаните с белези, пергаментови страни на Абраксос и подсилените му с паешка коприна криле проблеснаха като злато на светлината от далечните огньове.

— Лети, Абраксос — прошепна му тя.

Уивърнът вдиша гигантска глътка въздух, прибра крила плътно до тялото си и падна надолу.

Така обичаше — да се катурва от гредата си, сякаш получил смъртен удар.

Явно имаше дяволско чувство за хумор.

При първата му такава проява Манон го беше нахокала. Сега вече го правеше само за да парадира — уивърните на останалите воини от Тринадесетте трябваше да отскочат нагоре и напред и чак след това да се устремят надолу, тъй като едрите им тела не бяха пригодени за толкова изкусни скокове.

Манон държеше очите си отворени, докато се спускаха стремглаво, брулени от вятъра. Усещаше Абраксос като топла грамада под себе си. Харесваше й да гледа смаяните, ужасени лица на простосмъртните, да вижда колко близо минава драконът й до каменната стена на кулата, до назъбените черни канари, преди…

Абраксос разгърна криле и направи остър вираж, а светът се килна на една страна, после остана зад тях. От гърлото му се изтръгна свиреп рев, който отекна по всеки камък на Морат и даде тон на останалите уивърни. По външното стълбище на една от кулите вървеше слуга с кошница с ябълки в ръце, който изкрещя панически и изтърва товара си. Ябълките се търкулнаха една подир друга надолу по извитите стъпала, образувайки червено-зелен водопад, чийто тропот прокънтя в ритъм с чуковете от ковачниците.

Абраксос прелетя над тъмната армия, над щръкналите върхове, следван от могъщите Тринадесет.

Еженощните полети й носеха странна тръпка, само тя и отрядът й от вещици — войска, способна да сее разруха из цели градове. Абраксос остави планината зад гърбовете им и закръжи над нивята преди река Акантус.

Повечето хора бяха напуснали тези земи — някои бяха станали жертва на войни или нечия жажда за кръв. Но все още се намираха човеци, ако знаеш къде да ги търсиш.

Полумесецът се издигаше високо в небето — наричаха го Старешкия сърп. Удачна нощ за лов, стига суровото лице на богинята да бдеше над тях, макар че тъмнината на новолунието — Старешката сянка — винаги бе за предпочитане.

Но поне Сърпът хвърляше достатъчно светлина, че Манон да оглежда земята.

Вода — простосмъртните неизменно устройваха селищата си край водата, затова насочи Абраксос към езерото, което бе мернала преди седмици, но още не беше проучила.

Бързи и ловки като сенки, Тринадесетте се рееха над обгърнатата в нощ земя. Накрая лунната светлина озари малък воден басейн и Абраксос се спусна към него, надолу и още по-надолу, докато Манон не видя отражението им в равната му повърхност. Червената й пелерина се развяваше зад нея като кървава диря.

Отзад Астерин нададе боен вик и Манон се обърна. Втората й разпери ръце и се отпусна назад в седлото си, докато не легна върху гръбнака на уивърна с разпилени златисти коси. Какъв буен екстаз — Астерин винаги летеше със свирепа, необуздана наслада.

Понякога Манон се питаше дали Втората й не се измъкваше тайно нощем, за да полети без дрехи и седло.

Водачката се обърна напред и сбърчи вежди. Слава на Мрака, че Майка Черноклюна не виждаше всичко това, защото тогава не само Астерин щеше да си изпати. Манон също щеше да понесе своето наказание, задето допускаше подобни своеволия. И нямаше желание да ги възпре.

В полезрението й изникна малка колиба с оградена ливада. Зад прозореца мъждукаше светлина — идеално. Зад къщурката като снежни преспи сияеха бели туфи. Още по-добре.

Манон насочи Абраксос към колибата, към семейството, което навярно бе чуло грохота на криле и — ако имаше поне малко здрав разум — се беше укрило. Без деца. Такова правило имаха Тринадесетте, макар че някои от другите кланове, особено Жълтоногите, не изпитваха подобри угризения. Но мъжете и жените бяха позволена плячка. Все някак трябваше да се забавляват.

А след одевешните сблъсъци с херцога и Астерин, Манон определено имаше нужда от забавление.