Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (34)

33

Застанал в центъра на широкото пространство между сандъците с мастило, Едион примигна срещу слънчевите лъчи, проникващи през високите прозорци на склада. Жегата в задушното помещение го караше да се поти и прегаряше гърлото му от жажда.

Не че се оплакваше. Беше поискал да участва, а Елин бе отказала. Когато настоя, че е способен да се бие, тя отвърна: „Докажи го“. Затова през последните тридесетина минути с елфическия принц водеха двубой с пръчки, който буквално му виждаше сметката. Раната при ребрата му заплашваше да се отвори с всяко по-рязко движение, но той стискаше зъби. Болката беше добре дошла след тягостните мисли, които не му дадоха да мигне цяла нощ. Ро и Евалин не му бяха казали нищо, майка му бе дала живота си, за да укрие кой е баща му, във вените му течеше елфическа кръв — и навярно външният му вид нямаше да се промени през следващото десетилетие. Навярно щеше да надживее кралицата си.

А Гавриел му беше баща. Поне в това можеше да има скрита полза. За по-късно. Ако Майев изпълнеше заплахата си. Все пак един от легендарните сподвижници на баща му вече издирваше Елин из града.

Лоркан.

По дяволите! Историите за Лоркан бяха изпълнени със слава и кръв — главно второто. Елфически воин, който не допускаше грешки и наказваше безпощадно сгрешилите.

Сблъсъкът с краля на Адарлан беше достатъчно опасен, а сега ги преследваше и безсмъртен враг… Мамка му! А ако Майев решеше да изпрати и Гавриел в Рифтхолд… Но Едион щеше да намери начин да се справи с това премеждие, както и с всички останали в живота си занапред.

Тъкмо завършваше един тактически ход с пръчката, който принцът му показваше вече два пъти, когато Елин приключи тренировката си.

— Май това е достатъчно за днес — обяви тя с равен глас.

Едион веднага долови неодобрението в очите й. Цяла сутрин очакваше да го види. През изминалите десет години беше изкопчил колкото можеше повече знания от простосмъртните. Дойдеха ли знатни воини в земите му, той ги убеждаваше със завидния си чар да му предадат уменията си. А посетеше ли чужди територии, се стараеше да черпи от бойния опит на тамошните. Затова борбата с чистокръвен елфически воин от Доранел беше възможност, която не искаше да пропилява. И нямаше да позволи състраданието на братовчедка му да съсипе този шанс.

— Дочух — заговори той на Роуан, — че си убил един военачалник с маса.

— О, богове! — възкликна Елин. — Кой разправя такива глупости?

— Куин, гвардейският капитан на чичо ти. И голям почитател на принц Роуан.

Знаеше всички истории за него.

Елин присви очи към Роуан, който се подсмихна самодоволно и опря пръчката си на пода.

— Сигурно се шегуваш — рече тя. — Какво, да не би да си го смачкал като грозде?

Роуан се задави.

— Не, не съм го смачкал като грозде. — Той се усмихна варварски на кралицата. — Изтръгнах крака на масата и го прободох с него.

— Право през гърдите и директно в каменната стена — допълни Едион.

— Е — изсумтя Елин, — получаваш точки за изобретателност, ако не друго.

Едион раздвижи врата си.

— Да продължаваме.

Елин хвърли на Роуан поглед, който в общи линии казваше: Не убивай братовчед ми, моля те. Прекрати боя.

Едион стисна дървената пръчка.

— Нищо ми няма.

— Преди седмица беше с единия крак в отвъдното. Раната ти още не е заздравяла. Няма да се биеш повече днес и няма да излизаш с нас.

— Знам си възможностите и те уверявам, че съм добре.

По лицето на Роуан се разля смъртоносна усмивка. Покана за танц.

И онази първична част от Едион реши, че не иска да бяга от хищника в очите на принца. Не, искаше да стъпи здраво на земята и да изръмжи свирепо.

Елин простена, но не се намеси. „Докажи го“, беше казала. Е, така и щеше да направи.

Едион атакува без предупреждение, финтирайки надясно с нисък удар. Доста свои врагове беше погубил с този ход, разсякъл ги беше на две. Роуан обаче отклони удара с едно ефективно движение и зае нападателна позиция, а Едион така и не видя друго, преди да стрелне пръчката си нагоре, воден от чист инстинкт. Напрегна мускули в очакване на атаката и го прониза заслепяваща болка, но не загуби концентрация, въпреки че Роуан почти беше съборил пръчката от ръцете му.

Незнайно как успя да си спечели следващия нападателен ход. Но устните на принца се извиха в усмивка и Едион усети, че си играе с него.

Не за развлечение, а за да докаже нещо. Червена мъгла се спусна пред очите му.

Роуан замахна ниско към краката му и Едион скочи с такава сила върху пръчката му, че я скърши на две. Веднага се извъртя, хвърли се в атака и собствената му пръчка спря на сантиметри от лицето на Роуан, който сграбчи двете парчета в ръце, приклекна със светкавична бързина и…

Едион не предвиди втория му нисък замах. В следващия момент вече зяпаше дървените греди на тавана и дишаше тежко, а раната го прониза болезнено от едната страна.

Роуан му се озъби, допрял едното парче от тоягата си във врата му, а другото в корема му, готов да го разпори като риба.

Пресвещени богове!

Едион знаеше, че е бърз и силен, но това… Ако Роуан се биеше рамо до рамо с воините от Гибелния легион, всяка победа можеше да е тяхна.

Раната го болеше толкова жестоко, че очакваше да е прокървила.

Елфическият принц заговори така тихо, че дори Елин не го чу.

— Кралицата ти заповяда да спреш, и то за твое добро. Защото си й нужен здрав и я боли да те гледа ранен. Следващия път не пренебрегвай заповедите й.

Едион имаше благоразумието да не му отвърне със същия тон и да не помръдне, когато принцът заби върховете на пръчките още по-надълбоко в кожата му.

— И — добави Роуан — ако пак те чуя да й говориш като снощи, ще откъсна езика ти и ще го натъпча в гърлото ти. Ясно ли е?

Едион не кимна от страх назъбеният край на пръчката да не прободе гърлото му.

— Ясно е, принце.

Роуан отстъпи назад и Едион отвори уста да добави нещо, за което несъмнено щеше да съжалява, когато в помещението проехтя ведър поздрав.

Всички се завъртяха към входа с вдигнати оръжия. Лизандра, ненадминат майстор в промъкването, затваряше плъзгащата врата с кутии и торби в ръце. Направи две стъпки със сериозно изражение, настанило се по удивителното й лице, и спря на място, като зърна Роуан.

В този момент Елин се втурна да вземе товара от ръцете й и я поведе към стълбището.

Едион се отпусна на земята.

— Това ли е Лизандра? — попита Роуан.

— Не е за изхвърляне, а?

Роуан изсумтя.

— Защо е дошла?

Едион докосна внимателно раната си, за да се увери, че не е зейнала.

— Вероятно носи информация за Аробин.

Когото Едион възнамеряваше да погне веднага щом дойдеше на себе си, независимо от мнението на Елин по въпроса. После дни наред щеше да го кълца на съвсем мънички парченца.

— Но не иска ти да я чуваш?

— Струва ми се, че смята всички, освен Елин, за скучни — обясни Едион. — Най-голямото разочарование на живота ми. — Пълна лъжа, незнайно защо напуснала устните му.

Роуан обаче се усмихна леко.

— Радвам се, че най-накрая си е намерила приятелка.

За момент Едион остана поразен от нежността по лицето на воина. Докато Роуан не обърна леден поглед към него.

— Кралството на Елин ще е ново, различно от всички останали по света. Тя ще възвърне Стария ред. И ти ще го опознаеш. Лично ще следя за това.

— Познавам Стария ред.

— Ще го познаеш наново.

Едион се изправи в цял ръст и изопна рамене.

— Аз съм генерал на Гибелния легион и принц на родовете Ашривер и Галантиус. Не някакъв си неопитен пешак.

Роуан кимна в знак на съгласие и Едион предположи, че трябва да е поласкан от жеста му. Докато принцът не каза:

— Другарите ми, както Елин нарича воините ми, бяха страховит отряд, защото се подкрепяхме един друг и следвахме общ кодекс. Майев, доказано садистична владетелка, държеше всички да се придържаме към него. Елин никога не би ни насилила, затова и кодексът ни ще е различен, по-добър от този на Майев.

Двамата с теб ще сме гръбнакът на кралството й. Сами ще съставим законите си.

— И в какво ще се състоят те? Покорство и сляпа преданост?

Не му се слушаха проповеди. Въпреки че принцът имаше право и Едион мечтаеше от цяло десетилетие да чуе тези думи от устата му. Той трябваше да постави началото на този разговор. Свещени богове, та двамата с Рен го бяха провели още преди седмици.

Очите на Роуан просветнаха.

— В закрила и вярна служба.

— На Елин?

И бездруго беше готов да й се закълне в същото.

— На Елин. На братята ни. На Терасен.

В гласа на принца нямаше нито капка свадливост, нито капка колебание. Малка част от Едион разбираше защо братовчедка му бе предложила на него кръвната клетва.

* * *

— Кой е това? — попита Лизандра с престорена невинност, докато Елин я водеше нагоре по стълбите.

— Роуан — отвърна Елин, отваряйки вратата на апартамента с ритник.

— Има смайващо телосложение — пророни унесено куртизанката. — Никога не съм била с елф. Нито с елфа, в интерес на истината.

Елин разтърси глава, за да прогони картината от съзнанието си.

— Роуан е… — Тя преглътна. Лизандра се ухили и Елин й изсъска, докато оставяше торбите на пода в голямата стая. — Престани.

— Хмм — отвърна лаконично Лизандра, стоварвайки багажа си до другите торби. — Е, имам две неща за теб. Първо, тази сутрин Несрин ми изпрати послание, че си имала нов, доста мускулест гостенин, на когото му трябвали дрехи. Затова му нося. Като го гледам, май Несрин се е изразила твърде скромно, така че дрехите може и да не му станат… което далеч не би ме притеснило. И все пак може да ги използва, докато му намерите други.

— Благодаря — отвърна Елин и Лизандра махна с фина ръка. Щеше да благодари на Фалик по-късно.

— Освен това ти нося и една новина. Снощи Аробин получи доклад, че два затворнически фургона пътували на юг към Морат. Вероятно пълни с всички липсващи хора от града.

Елин се зачуди дали Каол знае и дали е опитал да ги спре.

— Наясно ли е, че ловят хората с магически способности?

Лизандра кимна.

— Следи кои са изчезналите и кои изпращат на юг в затворнически фургони. В момента проучва родословието на всичките си клиенти, макар то да е укрито от семействата им след забраняването на магията, защото може да му е от полза.

Добре е да го имаш предвид… с оглед на дарованията ти.

Елин прехапа долната си устна.

— Благодаря ти и за това.

Прекрасно! Аробин, Лоркан, кралят, Валгите, ключът, Дориан… Хрумна й да се натъпче с всичката храна, останала в кухнята.

— Просто се подготви. — Лизандра надникна към малкия си джобен часовник. — Трябва да вървя. Имам обедна среща.

Ясно защо Еванджелин не я придружаваше днес.

Почти бе достигнала до вратата, когато Елин рече:

— Още колко… докато изплатиш дълговете си?

— Много съм задлъжняла, така че… още доста. — Лизандра направи няколко крачки и пак спря. — Кларис добавя все повече и повече пари със съзряването на Еванджелин. Разправя, че толкова красиво момиче би й докарвало двойно, дори тройно повече от цената, която ми даде в началото.

— Това е възмутително.

— Какво да направя? — Лизандра вдигна татуираната си китка. — Ще ме преследва до сетния ми час, а не мога да избягам с Еванджелин.

— Мога да й изкопая гроб, който никой никога няма да намери — обяви Елин, и то най-искрено.

Лизандра знаеше, че е така.

— Още не… не точно сега.

— Само дай знак кога.

Усмивката на Лизандра я порази с хищната си, мрачна красота.

* * *

Застанал пред един сандък в просторния склад, Каол огледа картата, която Елин току-що му бе дала. Съсредоточи се върху празните петна и опита да не зяпа принца воин до вратата.

Макар че беше трудно, като се имаше предвид, че присъствието на Роуан някак изсмукваше всичкия въздух в помещението.

Отгоре на всичко изпод късата му сребриста коса надничаха заострените върхове на ушите му. Елфически воин — не беше виждал друг, освен Елин в онези кратки, вцепеняващи мигове. Пък и Роуан… Далеч не го изненадваше, че във всичките си истории за него Елин бе пропуснала да спомене колко красив е принцът.

Красив елфически принц, с когото бе прекарала месеци, докато животът на Каол пропадаше, докато безброй хора измираха заради нейните действия…

Роуан го наблюдаваше, сякаш всеки момент щеше да го погълне. Което не беше изключено… в зависимост от елфическото му животинско превъплъщение.

Всичките му инстинкти крещяха да избяга от склада, въпреки че Роуан се държеше напълно цивилизовано. Хладно и мнително, но цивилизовано. Но нямаше нужда до го вижда в действие, за да се увери, че щеше да е мъртъв още преди да извади меча си.

— Няма да те ухапе — подхвърли Елин.

Каол я стрелна с поглед.

— Ще ми обясниш ли какви са тези карти, ако обичаш?

— Ще съм ви много благодарна, ако тримата с Рес и Бруло успеете да попълните поне част от празнините по изобразените в тях отбранителни съоръжения и единици на двореца — обясни тя.

Не му даваше отговор. Едион не се виждаше сред купчините сандъци, но не се и съмняваше, че генералът следи разговора им отнякъде с помощта на острия си елфически слух.

— За да разрушиш часовниковата кула? — попита Каол, сгъна картата и я пъхна във вътрешния джоб на туниката си.

— Може би — отвърна Елин.

Каол опита да не й се ядосва. Усещаше я някак поуспокоена, сякаш невидимото напрежение по лицето й бе изчезнало. Постара се да не поглежда отново към вратата.

— Не съм виждал Рес и Бруло от няколко дни — рече вместо това. — Ще се свържа с тях в най-скоро време.

Тя кимна, извади втора карта — тази на лабиринта от канализационни тунели под града — и застъпи краищата й с няколкото ножа, които носеше в себе си.

Очевидно бяха доста.

— Аробин е получил сведения, че липсващите пленници са отпътували в затворнически фургони към Морат миналата нощ. Ти знаеше ли?

Поредният провал, който щеше да тежи върху плещите му — поредното бедствие.

— Не.

— Едва ли са стигнали далеч. Можеш да събереш отряд и да пресечете пътя им.

— Знам, че мога.

— Ще го направиш ли?

Той сложи ръка върху картата.

— Извика ме тук, за да ми докажеш колко съм безполезен ли?

Тя се изправи.

— Извиках те, защото сметнах, че ще е от обща полза. И двамата — и двамата сме под голямо напрежение напоследък.

Тюркоазено-златистите й очи бяха спокойни, невъзмутими.

— Кога ще атакуваш? — попита той.

— Скоро.

Пак не му даваше отговор.

— Трябва ли да знам нещо друго? — обърна се към нея с възможно най-равен тон.

— Не бих се навъртала в канализацията, ако бях на твое място. Там ще намериш само смъртната си присъда.

— В тунелите има оковани пленници. Засега откриваме само гнездата, но от тях няма и следа. Няма да ги изоставя.

— Това е похвално — заяви тя и покровителственият й тон накара Каол да стисне зъби. — Но из каналите скитат по-опасни неща от Валгските стражи, които едва ли биха приветствали натрапниците. На твое място бих преценила рисковете. — Тя прокара ръка през косата си. — Е, ще пресрещнеш ли затворническите фургони?

— Разбира се.

Въпреки че редиците на бунтовниците намаляваха все повече и повече. Много от хората им или напускаха града, или отказваха да тръгнат на сигурна смърт в името на все по-обречена кауза.

Загриженост ли просветна в очите й?

— Фургоните са заключени с омагьосани катинари. А вратите им са подсилени с желязо. Носете подходящи инструменти.

Той си пое дъх, за да й се развика, задето му говореше като на идиот, но…

Познаваше фургоните по-добре от него, все пак беше прекарала седмици в такъв.

Каол се изправи и потегли към вратата, без да я поглежда.

— Кажи на Фалик, че принц Роуан й е благодарен за дрехите — провикна се след него Елин.

Какви ги приказваше? Сигурно пак го подиграваше.

Роуан отстъпи от вратата с едно сдържано „довиждане“. Несрин му беше казала, че е прекарала вечерта с Едион и Елин, но Каол не предполагаше, че може да са станали… приятелки. Че Елин Галантиус може да омае и нея.

Но все пак Елин беше кралица. Тя не се колебаеше. Гореше от решимост и не се спираше пред нищо.

Готова беше дори да убие Дориан.

Не бяха говорили по въпроса от деня на тържеството в двореца. Но постъпката й още висеше помежду им. А когато тръгнеше да освобождава магията… Каол отново щеше да използва подходящите предпазни мерки.

Защото не мислеше, че следващия път ще свали меча.