Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (85)

84

Дориан Хавилиард се събуди сам в непозната му стая. Но беше свободен, макар по кожата на врата му да личеше бледа линия. За момент остана в леглото и се ослуша. Не се чуваха писъци. Нито плач. Само плаха птича песен до прозореца му, откъдето се разливаше лятното слънце и… тишина. Мир. Чувстваше главата си празна. Тялото си — кухо. Дори долепи ръка до сърцето си, за да провери дали бие. Последните дни тънеха в мъгла и той предпочете да се загуби в нея, вместо да мисли за празнотата. Изкъпа се, облече се и проведе разговор с Едион Ашривер, който го гледаше така, сякаш има три глави, и който очевидно отговаряше за сигурността на двореца.

Извести го, че Каол бил жив, но се възстановявал. Още спял непробудно, а това беше добре, защото Дориан не знаеше как ще погледне стария си приятел в очите, как ще му обясни всичко. Макар спомените му да бяха крайно откъслечни, навярно щеше да рухне още повече, когато дойдеше време да сглоби малкото парчета от пъзела.

Минаха часове, но Дориан не напусна стаята, събирайки смелост да посрещне последиците от собствената си разрушителна сила. Унищоженият дворец, човешките жертви. Беше видял стената — доказателство за мощта на врага му… и милостта й.

Не на врага му.

На Елин.

— Здравей, Дориан — чу гласа й зад себе си и се обърна към вратата.

Тя остана до входа, облечена в туника в тъмносиньо и златисто, небрежно разкопчана около врата. Косата й се стелеше разпусната около раменете, а ботушите й бяха очукани. Но уверената й стойка, съвършената й неподвижност…

Пред него стоеше кралица.

Не знаеше какво да й каже. Откъде да започне.

Тя тръгна с бавни крачки към него.

— Как се чувстваш?

Дори говорът й му се струваше леко променен. Беше чул речта й пред народа му, заплахите, с които бе въдворила ред.

— Добре — смогна да изрече той.

Магията започна да тътне надълбоко в него, но съвсем тихо, сякаш бе изтощена.

Празна като него самия.

— Нали не се криеш тук? — попита го кралицата и седна на един от ниските столове върху разкошния, богато украсен килим.

— Хората ти ме затвориха в тази стая, за да ме държат под око — отвърна той, без да помръдне от мястото си до прозореца. — Не знаех, че ми е позволено да я напускам.

А като се имаше предвид какво го бе карал да прави демонският принц, май наистина беше най-разумно да остане затворен.

— Свободен си да излезеш, когато пожелаеш. Това е твоят дворец, твоето кралство.

— Дали? — осмели се да попита.

— Сега ти си кралят на Адарлан — отвърна Елин с тих, но суров глас. — Всичко това е твое.

Баща му беше мъртъв. Дори тялото му не беше останало, за да разкрие какво му бяха причинили онзи съдбовен ден.

Елин заяви публично, че тя го е убила, но Дориан знаеше, че той е сложил край на живота му, когато разруши двореца. Беше го направил заради Каол, заради Сорша, а Елин пое отговорност, защото, ако кажеше на народа му… ако кажеше на народа му, че той е убиецът на баща си…

— Още не съм коронясан — промълви накрая Дориан.

Баща му изговори толкова невероятни неща в последните мигове от живота си. Неща, които променяха всичко и нищо. Елин кръстоса крака и се облегна назад в стола си, но лицето й остана сериозно.

— Казваш го така, сякаш се надяваш никога да не се случи.

Дориан потисна внезапното желание да докосне врата си, да се увери, че нашийника наистина го няма. Вместо това сключи ръце зад гърба си.

— Заслужавам ли да бъда крал след всичко, което сторих? След всичко случило се?

— Само ти можеш да отговориш на този въпрос.

— Повярва ли му?

Елин вдиша през зъби.

— Не знам на какво да вярвам.

— Перингтън ще ми обяви война… на всички нас. Дори да стана крал, няма да удържа армията му.

— Ще намерим начин. — Тя въздъхна. — Но коронясването ти е първата стъпка.

Отвъд прозореца цареше слънчев, ясен ден. Светът свърши и се роди отново, а всичко си оставаше същото. Слънцето щеше да изгрява и залязва както преди, сезоните щяха да се сменят, независимо от това дали той беше свободен, или обладан, принц или крал… без значение от това кой бе оцелял и кой вече го нямаше. Светът продължаваше да се върти. А това му се струваше някак нередно.

— Тя умря — процеди Дориан с насечен дъх. Стените сякаш го притискаха. — Заради мен.

Елин стана с едно плавно движение, отиде до него и го накара да седне на дивана с нея.

— Ще е нужно малко време. И сигурно нищо няма да е като преди. Но ти… — Тя стисна ръката му, сякаш не я беше използвал да вреди и наранява, да я прободе. — Ти ще се научиш да живееш така, ще преглътнеш мъката. Нямаш никаква вина за случилото се, Дориан.

— Напротив. Опитах да те убия. А Каол…

— Каол сам го избра. Избра да ти спечели време… защото баща ти беше виновникът. Баща ти и валгският принц в него ти причиниха всичко това. На теб и на Сорша.

Дориан едва не повърна, като чу името й. Щеше да е несправедливо спрямо нея повече никога да не го изрече, да не я споменава, но просто не знаеше дали е способен да произнесе тези две срички, без някоя част от него да загине.

— Няма да ми повярваш — продължи Елин. — Няма да повярваш на думите ми.

Знам, но не се сърдя. Не го очаквам от теб. Когато си готов, аз ще бъда до теб.

— Ти си кралицата на Терасен. Невъзможно е.

— Кой казва? Сами ковем съдбите си… сами решаваме накъде да продължим. — Тя стисна ръката му. — Ти си ми приятел, Дориан.

В мъглата от тъмнина и болка, и страх просветна спомен. Върнах се за теб.

— И двамата се върнахте — пророни той.

Тя преглътна сухо.

— Ти ме спаси от Ендовиер. Реших да ти върна услугата.

Дориан загледа килима, всички онези нишки, преплетени в него.

— Какво да правя сега? — Нямаше ги. И жената, която обичаше, и мъжа, когото мразеше. Той вдигна поглед към нея. В тюркоазените й очи не се открояваше и следа от задни мисли, студенина, съжаление. Единствено непоколебима искреност, както от самото начало. — Какво да правя?

Тя преглътна отново и каза:

— Освети мрака.

* * *

Каол Уестфол отвори очи.

Отвъдното приличаше ужасно много на една от спалните в каменния дворец.

Поне не изпитваше болка. Не и като онази, която го бе връхлетяла преди сблъсъка на чернотата със синята светлина. И нищото след това. Вероятно щеше да се поддаде на умората, която заплашваше да го повлече обратно към безсъзнанието, ако някой — някакъв мъж — не бе въздъхнал дрезгаво до него. Каол обърна глава по посока на звука.

В гърлото му не се зароди нито една дума, като видя Дориан в стола до леглото. Под очите му тъмнееха синкави сенки, косата му беше разрошена, сякаш много пъти бе прокарвал пръсти през нея, но… но под разкопчаната му яка не се виждаше нашийник. Само бледа линия по бронзовата му кожа.

А очите му бяха… изтерзани, но бистри. Живи. Зрението на Каол като че пламна и се замъгли.

Беше успяла. Елин беше успяла.

— Не предполагах, че изглеждам чак толкова зле — промълви Дориан с пресипнал глас.

Каол веднага разбра, че демона вече го няма.

И заплака.

Дориан скочи от стола си и падна на колене до леглото. Хвана ръката на Каол и я стисна, допирайки чело до неговото.

— Беше мъртъв — обади се принцът с пресекващ глас. — Мислех, че си мъртъв.

Каол най-сетне успя да се овладее и Дориан се отдръпна назад, за да огледа лицето му.

— Май наистина бях мъртъв — отвърна той. — Какво… какво се случи?

Дориан му разказа.

Елин бе спасила града му.

И живота му, пъхвайки Окото на Елена в джоба му.

Дориан стисна ръката му още по-силно.

— Как се чувстваш?

— Уморен — призна си Каол и раздвижи свободната си ръка.

Гърдите го боляха от сблъсъка с мрака, но усещаше тялото си…

Не усещаше нищо.

Не усещаше краката си. Пръстите им.

— Според оцелелите лечители е цяло чудо, че си жив — подхвана тихо Дориан. — Гръбнакът ти… мисля, че баща ми го е счупил на няколко места. Амити можела да… — В очите му просветна гняв. — Но тя е мъртва.

Мудна, ледена паника нахлу във вените му. Не можеше да помръдне, не можеше да…

— Роуан излекува две от травмите в горната част на гръбнака ти. Иначе щеше да останеш парализиран — Дориан сякаш се задави с думата — от врата надолу. Но по-долното счупване… Роуан каза, че е твърде сериозно, и не посмя да го лекува от страх да не го влоши.

— Надявам се, че следва „но“ — скалъпи Каол.

Ако не можеше да ходи… да се движи…

— Твърде рисковано е да те изпращаме във Вендлин, като се имат предвид отношенията ни с Майев. Но лечителите от Торе Сесме може и да ти помогнат.

— Няма да ходя в Южния континент. — Не и сега, когато най-сетне си беше върнал Дориан, когато всичките му приятели бяха тук. — Ще изчакам някой от тукашните лечители.

— Нито един не е останал. Не и с магически способности. Баща ми и Перингтън ги унищожиха.

Сапфирените му очи като че ли замръзнаха за миг. Каол знаеше, че принцът няма да забрави скоро последните думи на баща си и собствената си постъпка независимо от тях.

Не принцът — кралят.

— Торе Сесме може да е последната ти надежда да проходиш отново — заяви Дориан.

— Няма да те изоставя. Не и отново.

Дориан стисна устни.

— Никога не си ме изоставял, Каол. — Той поклати глава и по бузите му се търкулнаха сълзи. — Никога.

Каол стисна ръката на скъпия си приятел.

Дориан погледна към вратата, секунда преди някой да почука колебливо, и се усмихна леко. Каол се зачуди колко ли изостряше сетивата му магията, която притежаваше. Кралят избърса сълзите си и каза:

— Един човек идва да те види.

Някой натисна плахо дръжката и вратата се открехна, разкривайки завеса от мастиленочерна коса и красиво бронзово лице. Като зърна Дориан, Несрин се поклони дълбоко и лъскавата й коса се люшна от движението. Дориан стана и й махна да се изправи.

— Едион е новият отговорник за сигурността на двореца, но госпожица Фалик е временният капитан на гвардията ми. Оказва се, че стражите намират водачеството на Едион за малко… Каква беше думата, Несрин?

Устата на Несрин потрепна, но очите й не се откъсваха от Каол, сякаш виждаше чудо, илюзия.

— Противоречиво — отвърна Несрин и тръгна право към него. Златисточервената униформа й пасваше отлично.

— Досега не е имало жена капитан на кралската гвардия — обяви Дориан, докато крачеше към вратата. — Но тъй като ти вече си лорд Каол Уестфол, Ръка на краля, някой трябва да заеме предишната ти позиция. Нови традиции за ново кралство. Каол извърна очи от омагьосаното лице на Несрин, за да погледне приятеля си.

— Моля?

Но Дориан вече отваряше вратата.

— Щом аз съм вързан за кралския престол, и ти си вързан за него. Така че отивай да се лекуваш в Торе Сесме, Каол. Защото ни чака работа. — Кралят стрелна поглед към Несрин. — За щастие, вече имаш добре осведомен съветник.

После напусна стаята.

Каол впи очи в Несрин, която го гледаше с ръка на устата.

— Май в крайна сметка наруших обещанието си към теб — продума той. — Все пак не мога да си тръгна невредим от двореца.

Тя избухна в сълзи.

— Напомни ми повече никога да не се шегувам — добави, макар тежката, смазваща паника да се загнездваше отново в душата му.

Краката му… не. Не… нямаше да замине за Торе Сесме, освен ако не му гарантираха, че има кой да го изправи на крака. В противен случай не отиваше.

Тънките рамене на Несрин се тресяха от мълчаливи вопли.

— Несрин — рече дрезгаво той. — Несрин… моля те.

Тя се свлече на пода до леглото и зарови лице в ръцете си.

— Когато дворецът рухна — подхвана с пресекващ глас, — реших, че си мъртъв. А когато видях вълната от стъкла да лети към мен, си помислих, че и аз скоро ще умра. Но тогава избухна огънят и започнах да се моля… Молех се да е спасила и теб.

Роуан се беше погрижил за това, но Каол нямаше намерение да я поправя.

Тя свали ръце от лицето си и погледна към тялото му, скрито под завивките.

— Ще те оправим. Ще отидем в Южния континент и ще ги принудим да те излекуват. Виждала съм какви чудеса сътворяват и съм сигурна, че ще ти помогнат. А…

Той се пресегна за ръката й.

— Несрин.

— А и вече си лорд — продължи тя, клатейки глава. — И преди беше лорд, но… вече си дясната ръка на краля. Знам, че е… знам, че с теб…

— Ще намерим решение — помогна й Каол.

Тя най-сетне посрещна погледа му.

— Не очаквам нищо от теб…

— Ще измислим нещо. Пък и може да не искаш сакат мъж.

Несрин се отдръпна назад.

— Обиждаш ме, ако наистина смяташ, че съм толкова повърхностна и придирчива.

Той се засмя.

— Към следващото приключение тогава, Несрин Фалик.