Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (53)

52

Докато излизаха от храма на Грехоядеца, Каол си мислеше колко странно е да си сътрудничи с Елин и свитата й. Да не спори с нея. Изобщо не трябваше да тръгва с тях, като се имаше предвид колко работа го чака. Половината бунтовници бяха напуснали Рифтхолд и с всеки изминал ден редиците им намаляваха още повече, а оставащите настояваха да преместят щаба си в друг град. Някак успяваше да ги задържи тук, главно благодарение на това че Несрин го подкрепяше винаги когато повдигнеха темата за миналото му с краля. Невинни хора продължаваха да изчезват, да губят главите си, а те не спираха да спасяват колкото можеха повече от платформите за екзекуции. И Каол щеше да им помага, да ги брани, дори да останеше последният бунтовник в града. Но ако онова за Ераван наистина беше вярно…

Боговете да са им на помощ.

Щом излязоха на улицата, се обърна навреме, за да види как Роуан предлага ръка на Елин, която тъкмо се изкачваше по стълбата. Тя като че ли се поколеба, но в крайна сметка я пое и тънките й пръсти се загубиха в нея. Двамата бяха екип, стабилен и неделим. Елфическият принц я вдигна във въздуха и я сложи да стъпи на калдъръма. В първия момент никой от двамата не пусна ръката на другия. Каол остана в очакване, в очакване на бодежа на ревност, острата, жлъчна болка.

Но не почувства нищо. Само мимолетно облекчение от това, че…

Елин и Роуан.

А трябваше да се изяжда от самосъжаление.

Дочуха се нечии стъпки и четиримата застинаха на място с извадени оръжия, когато…

— Издирвам ви от час — обяви Несрин, спускайки се към тях от близката тъмна уличка. — Какво…

Веднага забеляза мрачните им изражения. Бяха оставили адския огън долу, на сигурно в саркофага, пък и така нямаше да се превърнат в локви кипяща кръв, ако нещо се объркаше.

Каол се учудваше, че Елин го е допуснала толкова близо до плана си, макар че не му беше споделила как точно възнамерява да проникне в двореца. Просто кажи на Рес, Бруло и останалите да стоят настрана от часовниковата кула, беше единственото й предупреждение дотук. Хрумна му да я попита как ще постъпи с другите невинни хора в двореца, но… Радваше се, че беше прекарал поне един ден без свади, без да усеща нечия омраза. Че поне за ден се чувстваше част от екипа им.

— Ще ти обясня по-късно — увери я той. Но лицето на Несрин бледнееше. — Какво има?

Елин, Роуан и Едион ги доближиха с неестествено тихата стъпка на безсмъртните.

Несрин изправи рамене.

— Получих вест от Рен. Имал е малки неприятности на границата, но е добре.

Праща съобщение за теб… за нас.

Тя отметна кичур от мастиленочерната си коса. Ръката й трепереше леко.

Каол се стегна и едва удържа желанието да докосне утешително рамото й.

— Кралят — продължи Несрин — сформира армия в Морат под ръководството на херцог Перингтън. Валгските стражи из Рифтхолд са само първите. Скоро ще изпратят и още.

Валгски пехотинци. Май се очертаваше Морат да е първото им или последно бойно поле.

Едион килна глава настрани като същински вълк.

— Колко?

— Прекалено много — отвърна Несрин. — Още не знаем точна бройка. Една част от тях се укриват в планините около военния лагер, никога не излизат наведнъж, не се показват на бял свят. Но по-многочислена армия кралят не е имал досега.

Дланите на Каол започнаха да се потят.

— Има и още — продължи Несрин с пресипнал глас. — Вече разполага с въздушна кавалерия от вещици от клана на Железни зъби. Поне три хиляди са и тайно се обучават да яздят уивърни във Ферианската падина. Кралят някак е успял да създаде и развъди цяло ято.

Свещени богове!

Елин вдигна глава и загледа тухлената стена, сякаш виждаше въздушната армия там. Движението разкри белезите около врата й.

Дориан — Дориан трябваше да се възкачи на престола. Да сложи край на това.

— Сигурна ли си? — попита Едион.

Роуан наблюдаваше Несрин със студения, пресметлив поглед на древен воин, но междувременно се беше доближил до Елин.

— Загубихме много разузнавачи, за да се сдобием с тази информация — отвърна сурово Несрин.

Каол се зачуди дали сред тях не е имало нейни приятели.

— Да попитам за всеки случай — обади се Елин с равен, каменен глас. — Изправени сме срещу три хиляди кръвожадни вещици от Железни зъби, яхнали уивърни? И армия от свирепи войници на юг от Адарлан, която вероятно ще сломи шансовете ни за съюз между Терасен и южните кралства?

И ще принуди Терасен да се бори сам с враговете си. Кажи го — замоли я наум Каол. — Кажи, че се нуждаем от Дориан, свободен и жив.

— Мелисанде може и да успее да ни подаде ръка — замисли се Едион. После впери преценяващ поглед в Каол, поглед на генерал. — Смяташ ли, че баща ти знае за уивърните и вещиците? Аниел е най-близкият град до Ферианската падина.

Кръвта му се смръзна. Затова ли баща му настояваше толкова да се прибере у дома? Досети се какъв ще е следващият въпрос на генерала, преди да го е задал.

— Баща ми не носи черен пръстен — заяви Каол. — Но едва ли ще го одобрите като съюзник… ако изобщо се съгласи да сключи съюз с вас.

— Трябва да се замислим — подхвана Роуан — дали ни е нужен съюзник, за да си пробием път на юг.

Богове, наистина ли обсъждаха такъв въпрос? Задаваше се война. И не всички щяха да оцелеят.

— Какво чакат тогава? — заумува на глас Едион, кръстосвайки напред-назад. — Защо не са ни нападнали още?

— Мен — отвърна Елин с мек, но студен глас. — Чакат първа да предприема действия.

Никой не оспори мнението й.

Каол прогони рояците страшни мисли от главата си.

— Нещо друго?

Несрин бръкна в туниката си, извади някакво писмо и го подаде на Едион.

— От командира на армията ти. Тревожат се за теб.

— Малко по-надолу има една кръчма. Дай ми пет минути и ще можеш да им върнеш отговора ми. — Едион вече крачеше натам.

Несрин кимна мълчаливо на Каол и го последва. Генералът надникна през рамо към Роуан и Елин. Голямата качулка прикриваше изражението му.

— Ще се видим у дома.

Срещата беше приключила.

— Благодаря ти — провикна се внезапно Елин.

Несрин спря, някак усетила, че кралицата говори на нея.

Елин долепи ръка до сърцето си.

— Благодаря ти, че се излагаш на такава опасност заради нас.

Очите на Несрин просветнаха и тя каза:

— Да живее кралицата.

Но Елин вече крачеше в другата посока.

Несрин привика Каол с поглед и той тръгна след двама им с Едион.

Неунищожима армия, навярно предвождана от самия Ераван, ако кралят на Адарлан имаше безумието да го възкреси.

Армия, способна да потъпче всяка човешка съпротива.

Но… но не и ако се съюзяха с магьосниците.

Стига на магьосниците да им беше останала воля да спасяват света им след всичко, което бяха преживели.

* * *

— Кажи нещо — подкани я Роуан зад гърба й, докато Елин преодоляваше със стремглава крачка улица след улица.

Не можеше. Не можеше дори да оформи мислите в главата си, камо ли да ги представи в думи.

Колко ли разузнавачи и бунтовници бяха загубили живота си, за да им набавят тези сведения? И колко ли по-ужасно щеше да е чувството, когато и на нея й се наложеше да изпрати хора на сигурна смърт, когато дойдеше време да гледа как войниците й измират в ръцете на онези чудовища? Макар и Елена да й беше помогнала, отвеждайки търговеца на опиум до храма на Грехоядеца, за да го намерят и те… въпреки това далеч не се чувстваше благодарна.

— Елин — прошепна Роуан толкова тихо, че само тя и уличните плъхове чуха.

Едва беше оцеляла след двубоя с Баба Жълтонога. А нима някой можеше да оцелее при схватка с цяла армия вещици воини?

Той я хвана за лакътя и я принуди да спре.

— Ще се изправим заедно срещу това — пророни с греещи очи и лъснали кучешки зъби. — Както винаги досега. Независимо от изхода.

Тя потрепери, потрепери като проклета страхливка, изтръгна ръката си от него и продължи напред. Дори не знаеше накъде върви, а само че трябваше да се движи, да въдвори ред в мислите си, в света, преди да е спряла, защото спреше ли, нямаше да мръдне от мястото си повече.

Уивърни. Вещици. Нова, още по-голяма армия. Тясната улица я притискаше от две страни и я караше да се чувства като в наводнен канализационен тунел.

— Говори с мен — подкани я отново Роуан, вървейки на почтително разстояние зад нея.

Елин познаваше квартала. Няколко пресечки по-надолу се намираше един от входовете, през които Валгите слизаха в канализацията. Хрумна й да скочи вътре и да накълца няколко от тях на парчета. Да проучи какво знаят за Мрачния владетел Ераван и дали той още спи под планината.

А може би изобщо нямаше да си губи времето с разпити.

Силна, широка ръка сграбчи лакътя й и я придърпа назад към здраво мъжко тяло.

Но мирисът му не беше този на Роуан.

А ножът до гърлото й, острието, притиснато в кожата й с такава злоба, че усети хаплива болка и струйка кръв…

— Отивате ли някъде, принцесо? — прошепна Лоркан в ухото й.

* * *

Роуан живееше с мисълта, че знае какво е страх. Че може да се изправи пред всякаква опасност с бистро съзнание и самообладание. Докато Лоркан не изскочи от сенките с такава бързина, че дори не успя да го подуши, преди да опре нож в гърлото на Елин.

— Мръднеш ли — процеди Лоркан в ухото й, — умираш. Проговориш ли, умираш.

Ясно?

Елин не му отвърна. Ако опиташе да кимне, щеше сама да пререже гърлото си на острия нож. Точно над ключицата й вече лъщеше кръв, изпълвайки улицата с железния си мирис, който запрати Роуан в онова ледено, смъртоносно спокойствие.

— Ясно? — изсъска Лоркан и я разтърси достатъчно, че кръвта й да шурне по-силно. Тя обаче не продумваше и дума, както й беше наредил. Лоркан се засмя. — Добре. Така си и помислих.

Светът забави темпото си и се разля пред Роуан с пронизителна бистрота: всяко камъче от сградите и улицата, боклуците около тях — всичко изпъкна пред очите му. Всичко, което можеше да му помогне, което бе възможно да използва като оръжие.

Ако не беше загубил магията си, щеше вече да е сплескал белите дробове на Лоркан, да е разбил защитните му сили с лекота. Щеше от самото начало да ги е обградил с предпазна сфера, възпрепятствайки засади като тази. Очите на Елин срещнаха неговите.

Страх — от тях надничаше искрен страх.

Знаеше, че е изпаднала в неравностойна ситуация. И двамата бяха наясно, че колкото и ловки да бяха, острието на Лоркан щеше да е по-бързо.

Лоркан му се усмихна, свалил тъмната си качулка. Несъмнено за да види Роуан триумфа в черните му очи.

— Нямаш ли какво да ми кажеш, принце?

— Защо? — беше единственият въпрос на Роуан.

Никое действие, никой възможен план нямаше да го отведе до нея навреме. Зачуди се дали Лоркан осъзнава, че ако я убиеше, щеше да я последва мигновено. После идваше ред и на Майев. А после и на останалия свят. Като отмъщение.

Лоркан изви врат, за да погледне лицето на Елин. Тя присви очи насреща му.

— Къде е Ключът на Уирда?

Елин се напрегна и Роуан я предупреди с поглед да не говори, да не предизвиква Лоркан.

— Не е у нас — отговори той вместо нея.

Помрачение — безпределно, апокалиптично помрачение се спусна пред очите му.

Точно както искаше воинът полуелф. Точно както векове наред го беше гледал да манипулира враговете си. Затова Роуан укроти гнева си. Или поне опита.

— Толкова лесно мога да ти прекърша вратлето — рече Лоркан, прокарвайки нос по едната страна на шията й. Елин се скова. Дързостта му накара Роуан да ослепее от животински бяс. Едва успя да потисне и него, когато съперникът му прошепна до кожата й: — Много повече ми харесваш, като държиш мръсната си уста затворена.

— Ключът не е у нас — повтори Роуан.

Щеше да убие Лоркан по метод, който само безсмъртните владееха — бавно, зловещо, изобретателно. Страданието му щеше да е неистово.

— Ами ако ти кажа, че се бием на една и съща страна? — подхвърли Лоркан.

— Аз ще ти кажа, че Майев зачита само една страна — своята.

— Не съм тук по заповед на Майев.

Роуан почти чуваше думите, които Елин се мъчеше да укрие в съзнанието си.

Лъжец. Скапан лъжец.

— Тогава по чия? — попита Роуан.

— Ничия. Просто си тръгнах.

— Щом сме на една и съща страна, защо не свалиш шибания нож? — изръмжа Роуан.

Лоркан се изсмя.

— Не искам принцесата да се разлае. И двамата трябва да чуете онова, което имам да казвам. — Роуан зачака, възползвайки се от всяка секунда да прецени ситуацията, шансовете им. Лоркан най-сетне поотдалечи острието от врата на Елин. Струйка кръв потече върху костюма й. — Допусна най-фаталната грешка в краткия си, жалък, смъртен живот, когато даде онзи пръстен на Майев.

През мъглите на гибелното си спокойствие Роуан усети как кръвта се изцежда от лицето му.

— Постъпи глупаво — продължи Лоркан, без да отпуска хватката си около кръста на Елин. — Трябваше да се досетиш, че не е просто някоя сантиментална глупачка, чезнеща по загубената си любов. Останаха й предостатъчно от вещите на Атрил, защо да настоява толкова за пръстена му? Пръстена му, а не Голдрин?

— Стига си шикалкавил и изплюй камъчето.

— Но аз толкова се забавлявам.

Роуан стегна гнева си така силно, че се задави с него.

— Пръстенът — подхвана отново Лоркан — не беше семейно наследство на Атрил.

И знаете ли кой го уби — тя. Искаше ключовете и пръстена, а той отказваше да й ги даде, затова му взе живота. Докато двамата се бореха, Бранън открадна артефактите, като скри пръстена заедно с Голдрин, а ключовете донесе тук. Не се ли зачуди какво прави пръстенът в ножницата? Меч за изтребване на демони… и пръстен с подобни сили.

— Ако Майев се кани да избива демони — заяви Роуан, — нямаме намерение да я спираме.

— Пръстенът не ги убива. Просто силата им няма влияние върху носителя му.

Изкован е не от кого да е, а от самата Мала. Валгите не можеха да посегнат на Атрил, докато го носеше.

Елин ококори очи още повече и мирисът на страха й премина в нещо много по-дълбоко от инстинкта за самосъхранение.

— Носителят на пръстена — продължи Лоркан с усмивка заради мириса на ужас около нея — никога не може да бъде поробен от Камъните на Уирда. Ти й подари собствената си неуязвимост.

— Това не обяснява защо си напуснал кралството?

Лицето на Лоркан се стегна.

— Тя уби любовника си за онзи пръстен и Ключовете. Готова е на много по-лошо да си ги върне сега, когато отново са на игралната дъска. А получи ли ги…

Кралицата ми ще се провъзгласи за бог.

— Е, и?

Ножът оставаше твърде близо до гърлото на Елин, за да рискува нападение.

— Това ще я съсипе.

Гневът на Роуан секна за миг.

— Искаш да намериш Ключовете… за да ги опазиш от нея.

— Искам да ги унищожа. Ти ми дай твоя Ключ на Уирда — каза Лоркан, отваряйки юмрука, който досега притискаше в корема на Елин, — а аз ще ти дам пръстена.

И в шепата му наистина блестеше познатият златен пръстен.

— Как изобщо си жив? — удиви се Роуан. — Ако си откраднал пръстена и си избягал, вече щеше да те е убила.

Това беше капан. Хитроумен капан.

— Прекалено бърз съм.

Значи Лоркан в действителност бягаше от Вендлин. Но и това не доказваше нищо.

— Останалите…

— Никой от тях не знае. Допускаш, че бих им поверил такава тайна?

— Кръвната клетва не позволява предателство.

— Правя го заради нея — обясни Лоркан. — Защото не искам кралицата ми да се превърне в демон. В това отношение се подчинявам на кръвната клетва. Елин започваше да се бунтува и Лоркан отново скри пръстена в юмрука си.

— Ти си глупак, Роуан. Мислиш само за следващите няколко години и десетилетия. Аз се грижа за бъдещето ни векове напред. За вечността. Майев ще изпрати останалите насам. По петите ти. Със заповед да убият и двама ви. Нека тазвечершната случка ви напомня колко уязвими сте всъщност. Ще забравите какво е покой. Завинаги. А дори ние да не убием Елин Дивия огън… времето ще го стори вместо нас.

Роуан опита да прокуди думите му от съзнанието си.

Лоркан надникна към лицето на Елин и черната му коса провисна напред.

— Помисли по въпроса, принцесо. Какъв е смисълът от неуязвимост в свят, където враговете ти само чакат да ти сложат окови, където една грешка може да те превърне в техен роб завинаги?

Елин просто оголи зъби насреща му.

Лоркан я отблъсна встрани и Роуан се спусна към нея.

Тя се завъртя и скритите в костюма й остриета изскочиха.

Но Лоркан вече го нямаше.

* * *

След като се увери, че раните по врата й са плитки и няма опасност да умре от тях, Роуан я остави на мира и не продума по целия път до склада. Ако Лоркан беше прав… Не, не можеше да е прав. Лъжеше и в предложението му прозираше коварството на Майев.

Елин притискаше носна кърпа към шията си и докато пристигнаха в апартамента й, кръвта по раните вече се беше съсирила. За щастие, Едион си беше легнал.

Роуан се отправи директно към спалнята им.

Тя го последва, но той влезе в банята и затвори тихо вратата след себе си.

След малко се чу бълбукане на вода. Пълнеше ваната.

Добре прикриваше гнева си, но… никога не го беше виждала така разярен.

Въпреки това прочете и ужас по лицето му. А толкова й стигаше да овладее собствения си страх, докато във вените й бушуваше див пожар. Беше опитала — проклятие, беше опитала — да се измъкне от хватката на Лоркан, но… Роуан имаше право. Без магия не можеше да мери сили с него.

Щеше просто да я убие.

Ала през цялото време в главата й се бяха блъскали само мисли не за кралството, не за трудностите пред нея, а за страха в очите на Роуан.

И колко ще е жалко, ако така и не разбере… ако не му признае…

Елин почисти врата си в кухнята, отми малкото кръв от костюма си и го закачи във всекидневната да съхне. После нахлузи една от ризите на Роуан и си легна. Почти не чуваше плискане на вода. Вероятно просто лежеше във ваната, загледан в нищото с онова празно изражение, което носеше на лицето си, откакто Лоркан бе свалил ножа от врата й.

Минаха минути и Елин пожела лека нощ на Едион, чийто отговор проехтя през стените. Накрая вратата на банята се отвори и Роуан се появи сред облаци пара, преметнал кърпа ниско през ханша си. Очите й погълнаха мускулестия му корем, мощните му рамене, но…

Колко празни изглеждаха очите му.

Тя потупа леглото.

— Ела тук.

Той остана на мястото си, загледан в ранения й врат.

— И двамата сме експерти в цупенето, така че ти предлагам едно споразумение: хайде да поговорим като уравновесени, разумни хора.

Роуан закрачи към леглото, без да я погледне, седна до нея и се опъна върху одеялата. Елин дори не го укори, задето мокри чаршафите й, нито пък спомена, че можеше да отдели половин минута да се облече.

— Май забавленията приключиха — отбеляза тя, облегна глава на юмрука си и го погледна отвисоко. Той се взираше безизразно в тавана. — Вещици, мрачни владетели, елфически кралици… Ако оцелеем, ще си направя една дълга, дълга почивка.

Очите му студенееха.

— Не ме отблъсквай — прошепна тя.

— Никога — отвърна Роуан. — Това не е… — Той потри очите си с палец и показалец. — Тази вечер те предадох.

Думите му бяха тих шепот в мрака.

— Роуан…

— Лоркан се добра достатъчно близо до теб, че да те убие. Ако беше друг враг, можеше да си мъртва вече. — Той въздъхна треперливо, сваляйки ръката си, и леглото простена под него. Суровата емоция по лицето му я накара да прехапе устна. Никога… никога не й се беше показвал в такъв вид. — Предадох те. Заклех се да те защитавам, а тази вечер те предадох.

— Роуан, всичко е наред.

— Нищо не е наред.

Той стисна рамото й с топла ръка и я обърна по гръб. После се провеси над нея и я погледна в очите.

Усещаше тялото му като колосална, непоклатима сила над своето, но смъртният страх още не беше напуснал лицето му.

— Предадох доверието ти.

— Напротив. Роуан, нали му каза, че няма да му дадем Ключа.

Той вдиша и масивните му гърди се разшириха.

— А щях. Богове, Елин… бях в ръцете му, а той дори не разбра. Само още минута, и щях да му кажа всичко, без да ме интересува пръстенът. Ераван, вещиците, кралят, Майев… Срещу всичките съм готов да се изправя. Но мисълта, че можех да загубя теб… — Той затвори очи, сведе глава и дъхът му стопли устните й. — Провалих се — рече с пресипнал глас. — Много съжалявам. Ароматът му на заснежени борове я обгърна. Трябваше да се отдалечи от него, да отиде в другия край на леглото. Не ме докосвай по този начин.

Но ръката му сякаш жигосваше рамото й, а тялото му почти покриваше нейното.

— Няма за какво да съжаляваш — прошепна тя. — Имам ти пълно доверие, Роуан.

Той кимна едва доловимо.

— Липсваше ми — пророни тихо. Погледът му прескачаше между устните и очите й. — Докато бях във Вендлин. Излъгах, че не си ми липсвала. Още от момента, в който тръгна, обезумях от мъка по теб. Радвах се, че трябваше да проследя Лоркан дотук, защото щях да те видя. А тази вечер, когато опря ножа в гърлото ти… — Той плъзна мазолест пръст по раната на врата й и топлината му разцъфна в нея. — Мислех само за това как може никога да не разбереш колко си ми липсвала, когато ни делеше някакъв си океан. Но и смъртта да ни разделеше… щях да те намеря. Без значение колко закони трябваше да престъпя. Сам щях да открия трите ключа и да отворя портата. Но щях да те намеря. На всяка цена.

Тя примигна, за да потуши паренето в очите си, а той пъхна ръка между телата им, взе нейната и я вдигна до татуираната си буза. Стана й трудно да диша, да съсредоточи вниманието си върху каквото и да било друго, освен върху гладката му, топла кожа. Той не откъсна очи от нейните, когато погали с палец скулата му. Наслаждавайки се на всяко движение, Елин замилва лицето му, плетеницата от древни думи по него, докато погледът му сякаш я събличаше гола.

Съжалявам, повтаряха очите му.

Без да секва магията между погледите им, тя свали ръка от лицето му и съвсем бавно, за да се увери, че разбира всяка нейна стъпка, отметна глава назад, докато шията й не се разкри гола и извита като дъга пред него.

— Елин — пророни той. Не като укор или предупреждение, а… като молба.

Прозвуча като молба.

Той сведе глава до врата й и устните му закръжаха на милиметри от кожата й.

Елин изви шия още повече в безмълвна покана.

Роуан простена тихо и докосна плътта й със зъби.

Едно стисване на челюстите, едно движение, и можеше да изтръгне гръкляна й.

Удължените му кучешки зъби се плъзнаха по кожата й — нежно, съсредоточено.

Тя стисна чаршафите в шепи, за да не прокара пръсти по голия му гръб и да го притисне към себе си.

Роуан зарови едната си ръка в косите й.

— Никой друг — прошепна тя. — Никой друг не бих допуснала до гърлото си. — Само така можеше да му демонстрира истински доверието си, и то по начин, който единствено хищническата му елфическа страна бе способна да разбере. — Никой друг — повтори тя.

Той простена отново в отговор и потвърждение… и призив, а тътенът на гласа му прокънтя из тялото й. После стисна внимателно със зъби мястото, където пулсираше и бушуваше кръвта й, обливайки кожата й с топлия си дъх. Елин затвори очи и всичките й сетива се устремиха към това чувство, към зъбите и устата му върху шията й, към могъщото му тяло, треперещо от потискано желание върху нейното. Езикът му докосна кожата й.

От гърдите й се изтръгна дълбок звук — стон или дума, или името му. Той потрепери и се отдръпна, хладният въздух целуна врата й. Необузданост — чиста необузданост просветна в очите му. Ръцете му обходиха тялото й ревностно, дръзко и ноздрите му се разшириха леко, уловили всяко нейно желание.

Дишането й стана учестено, насечено и той посрещна погледа й — гладен, див, нетрепващ.

— Не още — отсече сурово той, също толкова задъхан. — Не сега.

— Защо?

Беше й трудно да говори, докато я гледаше така. Сякаш се канеше да я изяде жива. В тялото й забумтя неудържим огън.

— Искам да го направя бавно… да опозная… всеки сантиметър от теб. А този апартамент има много, много тънки стени. Не желая да имаме слушатели — добави той и отново се приведе над нея, прокарвайки устни по раната в основата на шията й, — когато те накарам да стенеш, Елин.

О, Уирде! Сериозно беше затънала. Чак до уши. А като изричаше името й така…

— Това променя всичко — промълви едва.

— Промените се случват от доста време. Ще се справим с тях.

Зачуди се колко ли щеше да издържи решимостта му, ако вдигнеше лице и завладееше устата му със своята, ако прокараше пръсти по вдлъбнатината на гръбнака му. Ако го докоснеше още по-надолу. Но…

Уивърни. Вещици. Армия. Ераван.

Тя въздъхна тежко.

— Да поспим — пророни накрая. — Добре е да поспим.

Роуан преглътна отново, отлепи се бавно от нея и отиде до дрешника да се облече. А тя трудно се сдържа да не скочи след него и да издърпа проклетата кърпа от хълбоците му.

Май трябваше да изпрати Едион някъде другаде. Само за тази нощ. А после щеше да гори в ада цяла вечност като най-себичния, противен човек, живял някога на земята.

Насили се да обърне гръб на дрешника, понеже имаше твърде голяма опасност да направи някоя безумна глупост, ако погледаше Роуан още малко.

О, здравата беше затънала.