Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (24)

23

Едион изплува от небитието и попи всяка налична наоколо му подробност, без да отваря очи. Соленият ветрец от близкия прозорец погъделичка лицето му, рибарите гръмогласно възхваляваха улова си на няколко пресечки оттук и… И някой дишаше равномерно, дълбоко… недалеч от него. Спеше.

Той отвори едното си око и установи, че се намира в малка стая с дървена ламперия, обзаведена с любов и увлечение по лукса. Позната му беше.

Познаваше цялото жилище.

Отворената врата пред леглото му разкриваше голямата съседна стая — спретната и празна, окъпана в слънце. Чаршафите на леглото му бяха копринени, възглавниците дебели, а дюшекът невероятно мек. Жестока умора обгръщаше костите му, а в ребрата му гореше болка, макар и по-слаба отпреди. Обърна значително избистрената си глава към източника на равномерното, дълбоко дишане и видя спящата жена в едно от кремавите кресла до леглото.

Дългите й боси крака, осеяни с белези с всевъзможни размери и форми, бяха преметнати през една от валчестите му странични облегалки. Беше отпуснала глава назад върху меката тапицерия, а дългата до раменете й златиста коса, чиито краища още носеха червеникавокафявия оттенък на наскоро отмита евтина боя, бе разпиляна по лицето й. Дремеше с леко отворена уста, облечена във възголяма бяла риза и чифт мъжки гащета. Невредима. Жива.

В първия момент остана без дъх.

Елин.

Оформи с устни името й.

Сякаш чула безгласната дума, Елин отвори очи и стрелна буден поглед към вратата и стаята отвъд нея, а после огледа и спалнята за следа от опасност. Накрая — накрая погледна към него и застина на място, докато полъхът откъм отворения прозорец развяваше леко косата й.

Възглавницата под лицето му се беше овлажнила.

Тя просто протегна крака като котка и рече:

— В случай че те интересува, готова съм да приема благодарностите ти за нечувания си подвиг.

Едион не можа да удържи сълзите си, но пророни дрезгаво:

— Напомни ми да не те ядосвам.

Усмивка подръпна крайчетата на устните й и очите й — техните очи — просветнаха.

— Здравей, Едион.

Като чу името си от нейната уста, нещо в него се пречупи и той затвори очи, разтърсен до болка от сълзите, напиращи да бликнат изпод клепачите му. Когато се овладя, изграчи сипкаво:

— Благодаря ти за нечувания подвиг. Предлагам повече никога да не се впускаме в подобни приключения.

Тя изсумтя. Очите й изглеждаха обточени със сребро.

— Точно такъв си те представях.

Нещо в усмивката й му подсказа, че знаеше — Рен или Каол й бяха разказали за него, за това, че го наричаха Курвата на Адарлан, за Гибелния легион. Ето защо не му оставаше да каже друго, освен:

— Ти си малко по-висока, отколкото си те представях, но никой не е съвършен.

— Цяло чудо е, че кралят се е стърпял да не те екзекутира още преди вчерашната церемония.

— Кажи ми, че е по-разлютен от всяка земна твар.

— Ако се заслушаш, ще чуеш гневните му крясъци от двореца.

Едион прихна в смях и раната го заболя. После я огледа от глава до пети и усмивката му бавно посърна.

— Ще удуша Рен и капитана, задето са те оставили да ме спасяваш сама.

— Ето, започва се. — Тя вдигна поглед към тавана и въздъхна шумно. — Само минута приятен разговор и пак се заемаш с териториалните елфически измишльотини.

— Отпуснах ти тридесет секунди отгоре.

Устата й се кривна на една страна.

— А аз си мислех, че ще издържиш десет.

Той се засмя пак, осъзнавайки, че досега бе обичал просто спомена за нея, принцесата, която му бяха отнели. Но жената, кралицата — последната частица от семейството му…

— Струвало си е — отвърна той с помръкваща усмивка. — Толкова години те чаках.

Е, струвало си е.

Проумя го още като я видя пред платформата за екзекуции, дръзка, свирепа и необуздана.

— Май лечебната отвара говори вместо теб — отбеляза тя, но избърса очи с подскачащ от емоции гръклян. После спусна крака на пода. — Каол ме предупреди, че обикновено си по-зъл и от мен.

— Каол и бездруго го чака удушаване с голи ръце, а ти не му помагаш особено.

По устните й отново изплува онази половинчата усмивка.

— Рен е някъде на север, дори не го видях, преди Каол да го изпрати натам за негова безопасност.

— Хубаво — скалъпи той и потупа леглото до себе си. Някой го беше облякъл в чиста риза, така че беше в достатъчно благоприличен вид, за да се поизправи до седнало положение. — Ела тук.

Тя погледна леглото, ръката му и Едион се зачуди дали не е преминал някоя граница, дали не си е въобразил, че помежду им още съществува връзка, която всъщност се е разпаднала… но братовчедка му отпусна рамене, изниза се от стола с едно плавно, котешко движение и седна на дюшека.

Ароматът й го обгърна. Той го вдиша дълбоко в дробовете си и елфическите му инстинкти закрещяха, че това е неговата кръв, неговата кралица, това е Елин.

Щеше да я познае дори сляп.

Независимо от чуждия мирис, преплетен с нейния. Възхитително могъщ и древен… и… мъжки. Интересно.

Тя набуха възглавниците му и Едион се запита дали съзнава колко много значи това за него, за мъжа с полуелфическа кръв във вените, точно тя да оправя одеялата му, прокарвайки остър, анализиращ поглед по лицето му. Да се суети около него.

Той я наблюдаваше със същата проницателност, търсеше рани по кожата й, знак, че кръвта по нея онзи ден не е принадлежала само на враговете им. Но като се изключеха няколкото плитки, зараснали драскотини по лявата й ръка, изглеждаше невредима.

Когато тя се увери, че няма опасност за живота му, а той, че раните по ръката й не са инфектирани, Елин се отпусна на възглавниците и преплете пръсти върху корема си.

— Ти ли ще започнеш, или аз?

Навън кряскаха чайки и лекият солен ветрец погали лицето му.

— Ти — прошепна й. — Разкажи ми всичко.

И тя подхвана дългата си история.

* * *

Говориха и говориха, докато гласът на Едион стана дрезгав и Елин го насили да изпие чаша вода. После реши, че изглежда гладен, затова отиде до кухнята и му донесе говежди бульон с хляб. Лизандра, Каол и Несрин си бяха тръгнали. Още по-добре. Точно сега Елин нямаше желание да споделя братовчед си с когото и да било.

Докато поглъщаше лакомо храната си, Едион й сподели пълната истина за живота си през последните десет години, както тя самата бе сторила за него. А когато и двамата приключиха с разказите, когато усетиха душите си изпразнени до дъно и огорчени, но и осветени от истинска радост, тя се настани на леглото до Едион, неин братовчед и скъп приятел.

Двамата бяха изковани от една и съща руда, представляваха двете страни на една и съща златна, но жестоко надрана монета.

Осъзна го още като видя Едион на платформата за екзекуции. Не можеше да опише чувството. Никой не бе способен да проумее тази мигновена връзка, тази дълбока увереност в нещо истинско, освен ако той самият не я бе изпитал. За щастие, не дължеше обяснения никому — не и за Едион.

Двамата лежаха един до друг на леглото, докато слънцето бавно клонеше към хоризонта, а Едион се взираше в нея и мигаше смаяно, сякаш още не можеше да повярва на очите си.

— Срамуваш ли се от постъпката ми? — осмели се да го попита тя.

Той сбърчи чело.

— Как ти хрумна изобщо?

Тя не отвърна на погледа му, а плъзна смутено пръст надолу по одеялото.

— Е?

Едион не продума толкова време, че накрая Елин обърна глава към него и го намери да се взира във вратата, сякаш виждаше града през нея и образа на капитана. Като завъртя красивото си лице към нея, в него прозираше нежност, каквато едва ли много хора съзираха.

— Нито за миг — отговори накрая. — Никога не бих се срамувал от твоя постъпка.

Елин се съмняваше да е така, но когато извърна лице, той хвана угрижено брадичката й и върна очите й към своите.

— Ти оцеля, аз оцелях. Отново сме заедно. Някога умолявах боговете да ме срещнат с теб, дори за миг. Да ми покажат, че си невредима. Да те видя само веднъж, и толкова ми стигаше.

Тя не успя да удържи сълзите, рукнали по бузите й.

— Каквото и да си направила, за да оцелееш, каквото и да си сторила от яд или гняв, или себичност… Не ме е грижа. Нали си тук и си съвършена. Винаги си била и винаги ще бъдеш.

Не бе подозирала дори колко голяма нужда имаше да чуе тези думи.

Обърна се към него и го прегърна силно, като внимаваше да не засегне раните му. Той я обви с ръка и зарови лице в шията й.

— Толкова ми липсваше — прошепна му тя, вдишвайки аромата му, онзи мъжки, воински аромат, който тъкмо опознаваше, припомняше си. — Всеки божи ден ми липсваше.

Усети кожата си влажна под лицето му.

— Никога повече — обеща й той.

* * *

Не беше никак изненадващо, че скоро след като Елин срути „Подземието“, в бедняшкия квартал се пръкна ново свърталище на греха и покварата.

Собствениците дори не опитваха да го представят за нещо различно от оригинала — не и с име като „Ямите“. Но докато предшественикът им поне предлагаше кръчмарска атмосфера, „Ямите“ нямаха такива претенции. В подземното помещение с груби каменни стени алкохолът влизаше в общата цена на посещението, но ако ти се допиеше нещо, трябваше да се добереш до буретата и да се обслужиш сам. Елин установи, че собствениците са й донякъде симпатични — поне действаха по друг тип правила.

Но някои неща си оставаха същите.

Подът се хлъзгаше и вонеше на бира, пикня и нещо още по-лошо, което си беше напълно очаквано… Не очакваше обаче оглушителната шумотевица. Каменните стени в тясното помещение сякаш усилваха бурните възгласи откъм бойните ями, дали името на пивницата, където зрителите залагаха на разярените биткаджии.

Биткаджии, в чиито редици след малко щеше да се влее и Елин.

Каол, маскиран и загърнат в пелерина, пристъпваше нервно от крак на крак. — Това е ужасна идея — измърмори той.

— Нали разправяш, че не можеш да откриеш гнездата на Валгите — отвърна със спокоен тон тя, пъхвайки един кичур от боядисаната си в червено коса под качулката. — Е, тук ще намериш доста добри екземпляри — и командири, и прости войници, — които с лекота можеш да проследиш до леговищата им. Приеми го като един вид извинение от Аробин.

Защото той много добре знаеше, че ще доведе Каол със себе си тази вечер. Беше се досетила, разбира се, затова обмисляше дали изобщо да взема капитана, но в крайна сметка имаше нужда от него, а и смяташе за по-важно да свърши работата си тук, отколкото да осуети плановете на Аробин.

Каол я стрелна ядно с очи, но бързо върна вниманието си към тълпата около тях.

— Това е ужасна идея.

Тя проследи погледа му до Аробин, застанал от другата страна на пясъчната яма, в която се биеха двама мъже, вече толкова окървавени, че не си личеше кой е по-пребитият.

— Извика ли ме той, явявам се. А ти само си дръж очите отворени.

По-дълъг разговор не бяха провели цяла вечер. Но в момента Елин си имаше други грижи.

Още на първата минута в тази дупка разбра защо я беше повикал Аробин.

Валгските стражи се рояха в „Ямите“, но не за да арестуват или измъчват, а за да гледат. Бяха се разпръснали сред тълпата, закачулени, ухилени, кръвожадни. Сякаш насилието и бойната ярост ги зареждаха.

Елин се съсредоточи върху дишането си под черната маска.

Три дни след спасителната операция Едион оставаше все така негоден да стане от леглото и един от най-доверените бунтовници на Каол вардеше апартамента.

Но тази вечер някой трябваше да й пази гърба, затова бе извикала Каол и Несрин. Макар че точно на това се надяваше Аробин.

Беше ги проследила до една тайна бунтовническа среща, където я посрещнаха с всеобщо неодобрение.

Главно защото Валгите бяха изчезнали с пленниците си и дни наред не успяваха да ги намерят. Само един поглед към свитите устни на Каол й бе подсказал чии своеволия винеше за това. Ето защо с радост се обърна към Несрин. Поне разговорът с нея отвлече вниманието й от следващата й мисия, чийто гръмък звън сякаш й отправяше подигравателна покана от стъкления дворец. Но срутването на часовниковата кула — освобождаването на магията — трябваше да почака.

Аробин несъмнено искаше да види Каол тук. Валгите очевидно бяха подарък, предвиден да задържи капитана в партньорство с него.

Елин усети появата на Аробин до себе си, секунди преди червената му коса да попадне в периферното й зрение.

— И това заведение ли възнамеряваш да потрошиш?

Тъмна глава се появи от другата му страна, съпътствана от влажните мъжки погледи, които я следваха навсякъде. Лизандра кимна за поздрав и Елин се благодари за маската, прикриваща напрежението по собственото й лице.

Отпрати й престорен ненавистен поглед, после се обърна към Аробин, игнорирайки куртизанката, сякаш беше просто част от украсата.

— Току-що си почистих костюма — провлачи Елин в отговор. — Само ще го съсипя отново, ако се развихря и в тоя вертеп.

Аробин се засмя.

— В случай че те интересува, една знатна танцьорка заедно с цялата й трупа отплава на юг още преди мълвата за подвизите ти да е достигнала пристанището.

Ревът на тълпата почти заглуши думите му. Лизандра изгледа презрително някакъв гуляйджия, който едва не заля с бира зелено-кремавата й рокля.

— Благодаря — отвърна искрено Елин. Не спомена нищо за малката му игричка, чиято цел беше да настрои двама им с Каол един срещу друг, все пак точно това искаше да чуе. Той й се усмихна самодоволно и Елин не успя да сдържи следващия си въпрос:

— Има ли причина да ме извикаш в тази дупка, или просто ми поднасяш поредния си подарък?

— След като с такъв замах разпердушини „Подземието“, оглеждам пазара за нова ниша. Собствениците на „Ямите“, макар и да издирват вложители, отказват да приемат предложението ми. Тазвечершната ми изява несъмнено ще ги убеди в значителните ми качества… и ще им покаже с какво могат да се облагодетелстват от сделката с мен. — Иначе казано, възнамеряваше да заплаши собствениците, да им се изфука със смъртоносната си свита от асасини и да им демонстрира, че с тяхна помощ е възможно да постигнат още по-високи печалби чрез боевете с опитни убийци. Знаеше и какви ще са следващите му думи. — Уви, боецът ми се отказа — продължи Аробин. — Затова ми трябва заместник.

— И под какъв псевдоним смяташ да ме пуснеш в ямата?

— Съобщих на собствениците, че си обучена от Тихите асасини от Червената пустиня. Помниш ги, предполагам? Дай на арбитъра такова име, каквото искаш.

Копеле. Как би могла да забрави онези месеци в Червената пустиня. И кой я бе изпратил там.

Тя кимна с брадичка към Лизандра.

— Не си ли малко натруфена за такова място?

— А аз си мислех, че двете с Лизандра сте станали приятелки след драматичния ти подвиг.

— Аробин, да си изберем друго място за гледане — пророни Лизандра. — Този бой приключва.

Елин се запита какво ли беше чувството да търпиш мъжа, погубил любимия ти.

Но лицето на Лизандра представляваше маска от тревожна, предпазлива вятърничавост, поредната кожа, която носеше върху своята, докато си вееше небрежно с разкошно ветрило от дантела и слонова кост. Съвсем не на място в този бордей.

— Красиво е, нали? Аробин ми го подари — отбеляза Лизандра, проследила погледа й.

— Малка дрънкулка за една дама с извънредни дарования — коментира Аробин и се наведе да целуне голата шия на Лизандра.

Елин почувства отвращението й толкова силно, че едва не се задави с него.

Аробин се запромъква през тълпата като змия през треволяк, улавяйки погледа на кльощавия арбитър. Когато се загуби от полезрението им, Елин доближи Лизандра. Куртизанката извърна лице от нея и тя усети, че това вече не е поза.

— Благодаря ти за онзи ден — пророни тихо Елин.

Лизандра задържа погледа си върху тълпата и окървавените бойци отпред.

Очите й попаднаха върху един от Валгите и тя бързо ги върна към Елин, после се поотдръпна назад, така че зрителите да образуват стена между нея и демоните отвъд бойната яма.

— Добре ли е той?

— Да. Почива си и яде колкото може повече — отвърна Елин.

Сега, когато Едион беше в безопасност, трябваше да се заеме с обещаната на Аробин услуга. Макар че се съмняваше на някогашния й господар да му остава много живот, след като Едион се съвземеше и научеше на каква опасност я излага. И то в допълнение към всичко, което й беше причинил през годините.

— Радвам се — каза Лизандра.

Аробин потупа арбитъра по рамото и тръгна обратно към тях двете. Елин потропваше с крак, докато Кралят на асасините не се тикна помежду им отново.

Каол я доближи дискретно с ръка на меча си.

Елин сложи ръце на хълбоците си.

— Кой е опонентът ми?

Аробин кимна към една група валгски стражи.

— Когото пожелаеш, той ще е. Само се надявам да не избираш съперника си толкова време, колкото и демона, който трябва да ми доведеш.

Значи до това опираше всичко. Кой държеше по-силната ръка. А ако откажеше, и то без да му се е издължила… Можеше да я накаже жестоко. Много по-жестоко от това.

— Ти си побъркан — произнесе се Каол.

— Я виж ти, имал си език — измърка Аробин. — О, и няма нужда да ми благодариш… за съдействието, имам предвид. — Той стрелна очи към групата Валги. Изглежда, наистина бяха подарък за капитана.

— Нямам нужда от помощта ти — отвърна му стръвнишки Каол.

— Ти не се меси — обади се Елин. Надяваше се Каол да разбере, че омразата й не е насочена към него.

Той поклати глава и се обърна към опръскания с кръв пясък. Нека се ядосва. И бездруго имаше да му връща много.

Тълпата се усмири и арбитърът призова следващия боец.

— Твой ред е — обяви Аробин с усмивка. — Да видим на какво са способни онези твари.

Лизандра стисна ръката му, сякаш го умоляваше да се откаже.

— Ти стой настрана — рече й Елин, раздвижвайки врата си. — Гледай да не оцапаш с кръв хубавичката си рокля.

Аробин се засмя.

— Подсигури им зрелищен бой. Искам собствениците да останат впечатлени… нека се напикаят от страх.

Зрелищен бой ли? Дадено. След дните, прекарани до леглото на Едион, направо кипеше от енергия.

И на драго сърце щеше да пролее малко валгска кръв.

Без да се сбогува с Каол, за да не привлича повече внимание върху него, Елин си запроправя път през блъсканицата. Хората отстъпваха от пътя й. С костюма, ботушите и маската несъмнено беше същинско въплъщение на Смъртта.

Вървеше с дръзка, гъвкава походка, въртейки рамене в подготовка за боя.

Публиката избухна и се разгорещи.

Елин стигна до кльощавия арбитър, който я огледа и заяви:

— Без оръжия.

Тя просто килна глава настрани, вдигна ръце и се завъртя в кръг. Дори позволи на дребния му помощник да я опипа с потни длани, за да се увери, че е невъоръжена.

Поне наглед.

— Име — попита арбитърът. Около нея вече прехвърляха злато от ръце в ръце.

— Ансел от Брайърклиф — отговори тя. Иззад маската гласът й звучеше дрезгаво.

— Опонент.

Елин отправи поглед към тълпата, струпана в отсрещния край на ямата, и посочи.

— Той.

Валгският командир вече се хилеше насреща й.