Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (67)

66

Елин излезе на разсъмване да купи закуска от големия пазар на бедняшкия квартал. Слънцето вече затопляше тихите улици и пелерината с качулка бързо започна да я запарва. Поне се очертаваше ясен ден — добро начало. Независимо от граченето на гарваните край труповете по площадите за екзекуции.

Мечът тежеше до хълбока й. Съвсем скоро щеше да го извади от ножницата му. Съвсем скоро щеше да се изправи пред мъжа, убил семейството й и поробил кралството й. Съвсем скоро щеше да прекрати живота на скъп приятел. А кой знае — може би никога нямаше да си тръгне от двореца. Или пък щеше да си тръгне с черен нашийник, в случай че Локан ги беше предал.

Всичко беше готово, всяко възможно затруднение бе премислено, всяко оръжие — наточено. Предишния ден Лизандра заведе Еванджелин да премахнат татуировките им, а после отидоха да съберат притежанията си от публичния дом. Нанесоха се в удобна странноприемница в другия край на града и Лизандра плати за стаята им с малкото си спестявания, скътани през годините. Приятелката й предложи помощта си многократно, но Елин й нареди да се изнесе от града час по-скоро и да тръгне към вилата на Несрин. Тя я предупреди да внимава, целуна я по двете бузи и потегли с повереницата си — и двете грейнали от щастие и волни като птички. Елин се надяваше вече да са напуснали града.

Тя купи една торба сладки и няколко пая с месо, без да обръща особено внимание на шумотевицата край себе си — пазарът вече кипеше от подранили гуляйджии, готови да отпразнуват лятното слънцестоене. Тази година бяха значително по-кротки от обикновено, навярно заради публичните екзекуции.

— Госпожице?

Елин се наежи и веднага посегна към меча си, преди да осъзнае, че продавачът на пайове още чака да получи парите си.

Той заотстъпва уплашено назад.

— Извинете — промълви тя и хвърли монетите в протегнатата му ръка.

Мъжът й се усмихна плахо.

— Май всички са малко напрегнати тая заран.

Елин се пообърна към него.

— Още екзекуции?

Продавачът кимна със заоблената си брадичка към близката улица.

— Не видяхте ли съобщението? — Тя поклати рязко глава. Беше предположила, че тълпата, струпана край ъгъла, гледа някой уличен изпълнител. — Иди, та се сети.

Разправят, че било написано с нещо като кръв, ама по-тъмно…

Елин вече крачеше към улицата, посочена от търговеца, следвайки пълчищата, тръгнали към новия куриоз.

Присъедини се към тълпата от любопитни веселбари, търговци и стражи, докато всички вкупом не свърнаха към ярко осветена задънена уличка. Хората се рояха пред каменната стена в края й и шушукаха трескаво.

„Какво значи това?“, „Кой го е писал?“, „Не ми звучи добре, особено навръх слънцестоенето“, „Има и още такива, същите, на всеки голям пазар из града“.

Елин си проправи път през тълпата, без да изпуска от очи оръжията и кесията си, в случай че на някой джебчия му хрумнеше глупава идея.

Посланието бе написано с грамадни черни букви. Смрадта, която излъчваха, й беше повече от позната — валгска кръв, сякаш някой с много, много остри нокти бе разпорил някой от стражите, за да го използва като кофа с боя.

Елин се завъртя на пета и побягна.

Прелетя през оживените улици, пресечка след пресечка, докато не достигна порутената къща на Каол. Отвори вратата и изкрещя името му. Посланието на стената се състоеше от едно-единствено изречение и изкупваше доживотен дълг.

Едно-единствено изречение, предназначено само за Елин Галантиус, изречение, което променяше всичко:

УБИЙЦО НА ВЕЩИЦИ,

ЧОВЕКЪТ ОЩЕ Е В НЕГО