Бари Айслър
Парола за достъп (8)

7.

Иви си тръгна от работа в пет и пое към апартамента си в Колумбия. До края на смяната на Дин оставаше още цял час, но Иви винаги гледаше да я освобождава колкото се може по-рано. Наслаждаваше се на всяка минута, прекарана с Даш — не можеше да повярва, че той вече е в четвърти клас, и болезнено осъзнаваше колко бързо лети времето. Синът й скоро щеше да започне да спортува, да излиза с момичета, щеше да се срамува от майка си и тя вече нямаше да го вижда. Е, добре де, не че наистина нямаше да го вижда, обаче щеше да е различно. Той нямаше да се нуждае от нея така, както сега, щеше да е самостоятелен, щеше да има много други интереси и връзки. И всичко това беше чудесно, разбира се, но времето, което сега прекарваха заедно, връзката помежду им… в това имаше нещо изключително специално и тя не искаше някой ден, когато той вече няма да е нейното момченце, да съжалява, че е изгубила скъпоценни мигове.

Даш беше идея на бившия й мъж — името, не детето. Детето дойде „неочаквано“ — тя предпочиташе тази дума пред „случайно“, — когато двамата с Шон бяха в четвърти курс Компютърни науки в Корнел и ходеха от две години. Бяха разговаряли за брак, след като завършат и когато му съобщи, че е бременна, просто решиха малко да ускорят нещата. Майка й се премести в Итака да й помага с бебето и успяха да се справят.

Известно време на Шон като че ли му харесваше да е баща. Излизаше по-рядко с приятелите си, прибираше се по-рано и по-трезвен. Тя никога не негодуваше срещу нощните му похождения. Общителен и весел красавец, вечен ентусиаст, той се радваше на широка популярност сред студентите. Всъщност Иви дори се изненада, когато за пръв път я покани на среща. Не се смяташе за особено привлекателна и вниманието му я поласка. Впоследствие разбра, че за известно време е станала зависима от това ласкателство, от повишеното самочувствие, което й даваше отразената слава на неговата красота и популярност, и че тази зависимост е повлияла на нейното трезвомислие.

От Агенцията за национална сигурност направиха предложения и на двамата — програми като тази в Корнел бяха истински магнит за властите — и те нямаха търпение да започнат работа. Половин година преди завършването им обаче получиха лоша новина: Шон не издържал цялостната проверка. Не, никога не давали обяснения, така им казаха. Не, не давали и втори шанс. С Иви нямало проблем, но за Шон не можело да става и дума.

За негова чест, Шон отказа дори да обсъждат промяна в плановете. Той стана учител по математика в една гимназия в Лоръл, майка й се прибра в Спокан… и известно време нещата вървяха. Тя си харесваше работата и кариерата й се развиваше. Шон обаче пак започна да гуляе по цели нощи. Иви се опитваше да го приеме, защото, да, той се прибираше от училище часове преди нея и се грижеше за бебето, имаше нужда да излиза, да се забавлява. Ала тези забавления прекалено зачестиха и продължаваха до късно. Понякога сутрин Шон имаше такъв махмурлук, че се налагаше да си взима болничен. От време на време, когато се прибираше за вечеря, Иви усещаше, че вече е започнал да пие. Когато повдигнеше въпроса, той се ядосваше — да не смятала, че възнамерявал да остане даскал, да се превърне в мъж под чехъл и да се мести с нея там, където я пратят на работа, да я подкрепя, докато тя прави кариера?! Иви можеше да възрази, че нейната кариера им носи повече пари, но разбираше, че и това му е болно място, затова премълчаваше.

Веднъж, когато беше тригодишен, Даш си дойде от детска градина с болнав вид. На другата сутрин изглеждаше още по-зле. Имаше температура, светлината и шумът го смущаваха и нейното иначе толкова обичливо момченце беше необичайно раздразнително. Иви се уплаши и искаше да го заведат на лекар. Шон й каза, че ставала смешна, че малкият просто бил грипясал. Тя все пак си остана вкъщи, а Шон отиде на работа.

По обяд вече бяха в спешното отделение. Даш имаше гърчове. Лекарите му направиха лумбална пункция. После произнесоха най-ужасяващата дума, която Иви беше чувала: менингит.

През следващите три дни Даш ту изпадаше в безсъзнание, ту се свестяваше. Лекуваха го с антибиотик. Лекарите им казаха, че прогнозата била добра. Иви реши, че това е оптимистичен начин да признаят, че спокойно може и да умре. Вечер Шон се прибираше вкъщи, но тя отказваше да се отдели от Даш. Не мигваше, не слагаше нищо в уста и не откъсваше очи от него. И постоянно му шепнеше: „Мама е тук, миличък. Мама е тук. Мама е тук. Моля те, ела си. Ела си, моля те. Моля те, ела си…“

На третия ден Даш дойде на себе си. Температурата спадна и можеше да се храни, беше слаб, но се усмихваше. Взеха си го вкъщи, нейното красиво момченце.

Нейното красиво глухо момченце.

Не разбраха веднага. Промените бяха едва забележими. Той просто изглеждаше… по-муден отпреди. Реагираше по-бавно. Затваряше се в собствения си свят. Тя се уплаши, не, ужаси се, че менингитът е засегнал мозъка му. Шон, естествено, твърдеше, че преигравала, че Даш просто бил изтощен след премеждието, че щял да се оправи.

Известно време тя се оставяше да я убеди. После заведе Даш на педиатър. Лекарят му направи някои изследвания и я насочи към специалист. Специалистът му направи още изследвания. И й съобщи, че в интелектуално отношение детето било добре, нямало абсолютно никакви основания за тревога. Обаче слухът му бил сериозно увреден, често срещана последица от менингита. Можело да се възстанови. Можело и да си остане така. Но трябвало да допуснат най-лошото и незабавно да вземат мерки. Налагало се да решат къде ще пратят детето на училище, как ще общуват с него, дали ще му поставят кохлеарни импланти. Беше ужасно. Шон искаше имплантите. Иви се дърпаше. Шон искаше Даш да ходи в нормално училище. Иви смяташе, че е по-добре да е заобиколен от глухи деца. Шон отказваше да учи жестомимичен език. Иви фанатично се захвана с него. В края на краищата Шон отстъпи пред всичките й желания. Ала това им струва брака. Състоянието на Даш като че ли изясни нещо, което Иви отдавна усещаше, но не искаше да приеме: че обича сина си повече, че е по-всеотдайна, че е по-готова да се жертва, отколкото Шон. Случилото се с Даш оказваше въздействие върху Шон, да, обаче нямаше да обуслови живота му. Тя не беше устроена така. А и не искаше да бъде.

Иви осъзна, че нейната всеотдайност към потребностите на сина й отблъсква Шон. Или че по-скоро му дава оправданието, което той търси. Въпреки че в крайна сметка разликата нямаше значение. Шон пиеше и все повече се отдалечаваше от тях. Когато накрая се разделиха, и двамата изпитаха най-вече облекчение. Разводът мина сравнително мирно. Когато прахът се уталожи, Шон получи право да взима Даш в понеделник и вторник вечер и всеки втори уикенд. В действителност той обикновено виждаше момчето веднъж месечно. Хвана си гадже, изрусена блондинка, казваше се Тина, която явно не проявяваше желание да гледа глухо дете. Което напълно устройваше Иви.

Когато беше тийнейджърка, веднъж майка й й каза: „Момчето, с което излизаш, е различно от момчето, за което си сгодена, момчето, за което си сгодена, е различно от мъжа, с когото минаваш под венчило, мъжът, с когото минаваш под венчило, е различен от бащата на децата ти“. „А бившият ти съпруг е различен от всички тях“, можеше да прибави самата тя.

Но всъщност не беше чак толкова зле. Освен че от време на време пропускаше да вземе Даш, когато бяха неговите дни, Шон не й създаваше трудности. Ходеше на терапия и май бе овладял проблема си с пиенето. Налагаше се многократно да му напомня за издръжката и често си мислеше да го съди и да наложи запор върху заплатата му, но просто нямаше сили за това. А и не искаше. По документи той имаше права над Даш. В действителност за детето се грижеше само тя. И се боеше да не застраши с нещо това положение.

Накрая научи от една своя приятелка в личен състав, че причината да не го приемат на работа е бил проблем с детектора на лъжата — доказателство за заблуда по отношение на алкохола и наркотиците. Което, сега съзнаваше Иви, беше съвсем логично. Чувстваше се като глупачка, че не е усетила по-рано. И го съжаляваше. Каква ужасна мъка го разкъсваше, че да носи в себе си такава тайна? Дори след като това му е струвало мечтаната кариера? И макар че Тина, която имаше известна курвенска привлекателност, може и привидно да представляваше цяр за състоянието му, Иви виждаше, че не е така. Тина беше стояла отзад на опашката, когато онзи горе е раздавал акъл. Шон изглеждаше нещастен и въпреки че никога не разговаряха на тази тема, тя знаеше, че бившият й съпруг съжалява за случилото се и му се иска да е в състояние да го поправи.

Което би трябвало да й дава известно удовлетворение, нали? Да се чувства отмъстена. Победителка. Или нещо подобно.

Всъщност това само я натъжаваше.

Тя спря на паркинга пред старческия дом, в който бяха настанили баща й, и се опита да се отърси от меланхолията си. Имаше десет пъти по-страшни истории от нейната, даже сто пъти. И все пак понякога всичко й се струваше невероятно трудно. Опасно…

Слезе от колата и за миг се вгледа в сградата. Можеше да е всичко. Нисък медицински център, заобиколен с някой и друг храст, офиссграда, пълна със счетоводители и статистици. Безлична. Бездушна. Макар че ако по какъвто и да е начин беше по-весела или характерна, предполагаше тя, щеше да й се струва досадно фалшива.

Въздъхна и влезе, мина покрай красивата рецепционистка, продължи по антисептично миришещия коридор. Вратата на стаята на баща й беше отворена и тя видя, че е приповдигнат на леглото, което имаше механизъм за изправяне на отделни секции. Беше по халат, вместо с обикновени дрехи, и Иви веднага разбра, че има лош ден. Почука по касата, за да привлече вниманието му, и когато той я погледна, й се доплака от обидата в очите му.

— Здрасти, татко — с престорена бодрост каза Иви, Приближи се и го целуна по оредяващата коса на темето, като се насили да не сбърчи нос от старческата миризма.

Той се озърна покрай нея към коридора.

— Какво правиш тук?

Тя почти винаги идваше по това време. Или беше забравил, или се намираше в пасивно агресивна фаза.

— Измъкнах се от работа малко по-рано. Исках да те видя.

— Къде е Даш?

Иви вече не водеше детето при него — синът й се разстройваше, когато дядо му не го познаеше.

— На училище е, татко.

— Доста е късно за училище.

— Нали го знаеш Даш. Има тренировка по бейзбол. Другия път ще го доведа.

До следващия път баща й щеше да забрави, че е питал, така че спокойно можеше да му обещае. Зачуди се кога и нейните посещения ще станат излишни. Той още не беше стигнал дотам, но лекарите я бяха предупредили, че е въпрос на време. Понякога говореше за майка й все едно е жива — дали вече се била върнала от магазина, такива неща. Ала, от друга страна, родителите й бяха имали щастлив брак. Може би трябваше да е благодарна, че майка й е изплувала от царството на неговата памет и се е върнала в будния му живот.

Последва неловко мълчание. Иви отчаяно затърси с какво да го наруши.

— Навън е слънчево, татко, искаш ли да ти дръпна завесите?

— Предпочитам на тъмно.

— Днес не ти ли се играе бинго с някой от твоите приятели?

— Те не са ми приятели.

И така нататък. Тя остана само двайсетина минути. На тръгване пак го целуна. Миризмата ставаше все по-силна, нали? Подобно на другите симптоми. Обеща му скоро пак да го посети, може би още утре — знаеше, че ще наруши това обещание, и този път дори не се оправда пред себе си, че това няма значение, защото той няма да си спомня.

Отби се в съседния „Сейфуей“ и купи пържено пиле за вечеря и сладолед за десерт. Дин често им готвеше, но Даш обожаваше пърженото пиле от „Сейфуей“ и Иви обичаше понякога да му прави такива приятни изненади. Особено когато се прибираше от старческия дом и имаше нужда да си достави радост. Напомни си, че сладоледът е за Даш, не за нея. А и трябваше да махне кожата на пилето. Упражняваше се редовно и беше доволна от резултата, обаче трябваше и да се пази.

Иви спря на паркинга пред блока сред фордове „Фюжън“, хонди „Акорд“ и субару „Аутбак“ и угаси двигателя на своята тойота „Приъс“. Практични коли за практични хора. Хора, които не можеха да си позволят да не са такива. И изведнъж запреглъща сълзите си.

Как беше стигнала дотук? Отчуждаването и разводът. Майка й, изядена жива от меланома, дал метастази в лимфните й възли. Баща й, който все още я познаваше и се радваше на нейните посещения, ала постепенно потъваше в мрак и деменция. И никой друг. Нямаше на кого да разчита, ако се случи нещо лошо. Огледа се — наоколо имаше само празни коли. Дали техните собственици бяха също толкова уплашени и самотни като нея? Дали и те се питаха как са стигнали дотук, какво правят, защо изобщо живеят, на кого ще липсват, ако си отидат?

Помисли си за Даш, за неговата кестенява коса, наследена от баща му, за луничките му, наследени от нея, за беззъбата му усмивка, за която тя не можеше да си позволи да му купи шина, не и точно сега. Щеше да липсва на Даш. Нима в момента не я очакваше с нетърпение в тяхното скромно апартаментче? Обожаваше навика му веднага да зарязва онова, което прави, и да се втурва да я прегърне. Харесваше й и одобрителното кимане на Дин при тези външни изяви на споделената им обич. И това, че той не се срамува да я прегръща дори пред приятелчетата си. Как можеше да се самосъжалява с такъв син?!

Усмихна се и влезе в блока.