Бари Айслър
Парола за достъп (22)

21.

Манъс прекара неделния следобед в дома на жената. Беше му пратила есемес да го попита дали може да сглоби двуетажно легло за Даш, само че с гардероб отдолу — така малката стая на сина й нямало да е толкова разхвърляна. Била си вкъщи само през уикенда, така пишеше, и макар да не се съмняваше в думите й, Манъс усещаше, че жената иска и да го види. И това му доставяше огромно удоволствие, което пък го изпълваше с безпокойство.

Нямаше проблем да сглоби леглото — елементарна работа и лесен начин да се сближи с жената, както искаше Директора. Обаче съзнаваше, че има и користни мотиви. Мислеше си за нея много. За усмивката й. За лицето й. За фигурата й. За онова, което се подаваше от деколтето на блузата й.

Никога не беше имал връзка с жена. Глухотата отблъскваше повечето чуващи. А стената, която усещаше между себе си и останалия свят заради извършените от него и причинените му от други хора неща, бе още по-дебела и висока. Знаеше, че хората се чувстват неловко в негово присъствие, и отдавна вече не се опитваше да ги успокоява. Когато имаше нужда от секс, пращаше съобщение по имейл и в посочения хотел се явяваше жена, взимаше му парите, събличаше се и го оставяше да използва тялото й според потребностите си. Дори глухотата му да ги отблъскваше, тези жени обикновено проявяваха достатъчно висок професионализъм, за да не го показват, и после Манъс изпитваше облекчение, макар и понякога придружено от малко тъга. Никога не се беше стремил към нещо повече, нито пък го заплашваше такава опасност. Ала сега тази жена, толкова спокойна в присъствието на глухи и явно съвсем спокойна в негово присъствие, го канеше в дома си под очевиден претекст. Това го интригуваше, вълнуваше и смущаваше и той не знаеше какво да прави.

Накрая реши проблема с противоречивите си чувства, като докладва на Директора, че тя се е свързала с него. Директора реагира с присъщата си прямота.

— Интересува ли се от тебе?

— Не съм сигурен.

— Мислиш ли, че наистина иска само да сглобиш легло за сина й?

— Мисля, че е както казахте вие. Те не се срещат с много глухи.

Не знаеше дали Директора му е повярвал и дали му е направило впечатление, че Манъс всъщност не отговаря на въпроса му.

— Е, в крайна сметка е добре да свикне с тебе и… да ти се довери — след известен размисъл реши Директора, като поглаждаше брадичката си. — Ако ти се отвори възможност, разпитай я за работата й. Едва ли ще разкрие много пред непознат — определено не би трябвало, — но бих искал да знам дали ти се струва загрижена. Дали е доволна. Дали обмисля да си търси друга служба. Такива работи. В момента тя се занимава с нещо изключително деликатно и чувствата й за нейната роля тук са доста противоречиви. Всичките ти наблюдения може да са важни за нас.

Манъс кимна, облекчен, че Директора вижда положението така еднозначно.

— Но, моля те, без повече изпълнения като оная история с топката, нали? — продължи Директора. — Наложи се шест групи да трият записа от Ютюб и от телефоните и компютрите на хората, които са го свалили. И трябваше да искаме услуга от медиите. Имаш късмет, че телевизиите не те гонят за интервю със самарянина, който е подарил победната топка на глухото момченце. Господи, Марвин, можеше да се прочуеш!

Манъс разбираше, че Директора се шегува, но въпреки това думите му го засрамиха. Още не знаеше точно защо беше дал топката на момчето. Просто го беше направил. Макар да предполагаше, че не е било напразно. Поне Директора изглеждаше доволен.

Купи необходимия дървен материал от местен строителен хипермаркет и отиде в апартамента на жената в един следобед, както се бяха уговорили. Тя го посрещна по дънки и възширока риза и Манъс с трепет усети топлината на дланта й, докато се ръкуваха, и фигурата й под дрехите. Внимаваше да не зяпа онова място над най-горното копче на ризата й, макар да не му се удаваше лесно.

Жената и момчето ходеха боси и тя го помоли също да се събуе. Допадна му, че не влизат с обувки в жилището, въпреки че не знаеше точно защо. Така малкият им апартамент сякаш се изолираше от външния свят, някак си се превръщаше в по-интимно пространство за жената и момчето, в дом.

Момчето искало да му помага във всичко, така му каза, и двамата започнаха, като пренесоха материалите от пикапа. То възприемаше начинанието с въодушевление и Манъс си помисли, че обаждането на жената всъщност може да не е било само повод. Бейзболната топка заемаше централно място на етажерката на момчето, заобиколена като в светилище от други, по-незначителни бейзболни тотеми — гледка, която кой знае защо го трогна.

Манъс му изложи принципното устройство — как всеки крак трябва да се монтира в късите краища върху подпора, закрепена за рамката, така че предната страна да остане отворена, за да осигурява лесен достъп; защо ако е обърната върху тясната си страна, гредата е по-здрава, отколкото ако лежи върху широката; защо ще използват повече винтове, отколкото пирони. Обясни на Даш как се използват най-важните дърводелски инструменти: ролетка, ъгъл, либела, маркер, макетен нож, чук, отвертка, трион, бормашина. Момчето държеше чука близо до главата и забиваше пироните с множество удари, но Манъс му показа, че, не, ако стисне края на дръжката и свие китката си при замахването надолу, може да забие пирона отведнъж. А триона — не, не с къси вибриращи движения, а с дълги и от край до край, отначало с натиск надолу и накрая с повдигане. Даш се поинтересува къде е научил всичко това. Манъс му отговори, че го знаел от баща си, което не беше пълна лъжа, макар да бе придобил повечето си умения през годините в затворническата дърводелска работилница.

Работата щеше да върви по-бързо без постоянно вълнуващия се чирак, но Манъс нямаше нищо против. Носеше му странно удовлетворение да учи момчето, което усвояваше всичко с лекота и ентусиазъм. Жената час по час надничаше в стаята да ги пита дали имат нужда от нещо и да им носи закуски и напитки и изписващите се на лицето й удоволствие, гордост и майчинска грижа, когато гледаше сина си, всеки път го удивляваха.

Към седем и нещо тя го покани да остане за вечеря — само пица, нищо особено. Почти приключваха с леглото и Манъс отговори със знаци, че не иска да се натрапва. На което Даш моментално възрази, че просто трябвало да остане, вечерята била от „Ла Пица Банка“, любимата му пицария. Марвин обичал ли италианска наденица? Понеже в „Ла Пица Банка“ била най-вкусната! Манъс се колебаеше, мислеше си, че не е имал възможност да поговори насаме с жената, както искаше Директора, и че може би в крайна сметка няма да е зле да приеме. Това едновременно го изпълни с удоволствие и тревога, макар че не знаеше на какво се дължат тези чувства, и докато се бореше с вътрешното си противоречие, жената се усмихна и го успокои, че най-малкото, което можели да направят, било да го нахранят, след като цял ден е учил Даш на дърводелство. И Манъс отстъпи, едновременно радостен и гузен.

Пицата наистина се оказа вкусна, както обещаваше момчето, особено наденицата, чийто сладко-пикантен вкус събуди в него спомени от едно отдавна отминало време. Или пък просто се дължеше на атмосферата, на усещането да е в нечий дом, да е добре дошъл в нечий дом, с хора, които се чувстват добре в негово присъствие и не се страхуват от него. Жената отвори бутилка вино и въпреки че не пи много, Манъс го хареса. Момчето изглеждаше във възторг от свършената работа и оживено бъбреше, но на Манъс му беше приятно да разговаря и с жената, която му задаваше много въпроси: къде е отраснал, кой го е учил на дърводелство, харесва ли му градът. Отговорите вече му бяха втора природа — толкова отдавна живееше с тази легенда, че я приемаше за истина. Което беше добре, защото майчинската загриженост, която усещаше в жената, го караше да подозира, че го е проучила в интернет, а сигурно и чрез някои неправомерни проверки в база данните на АНС.

След вечерята заедно довършиха сглобяването и монтираха стълбичката. Манъс качи матрака на момчето, който дотогава беше на пода без каквато и да било рамка, и им помогна да подредят останалите мебели. Двамата го отрупаха с благодарности, момчето — задето сега леглото му е толкова нависоко, жената — за отворилото се свободно пространство в стаичката. Даш закрепи лампа с щипка за единия парапет, за да може да чете легнал, Манъс събра остатъците от дървения материал и инструментите си и накрая жената почисти с прахосмукачка. Момчето искаше да провеси пешкири и да превърне леглото в крепост, но жената го спря — на другата сутрин бил на училище и отдавна вече трябвало да заспива. Крепостта можела да почака до утре. Едновременните й твърдост и нежност отново изпълниха Манъс с онова странно усещане, спомен, копнеж, друг живот.

Двамата излязоха от стаята, затвориха вратата и оставиха момчето да се приготви за сън. След малко то се появи по пижама и отиде в банята да си измие зъбите. Жената пътьом разроши косата му и попита Манъс на жестомимичен език:

„Колко ти дължа за работата?“

Почувства се гузен при мисълта да приеме пари от нея, докато уж я шпионира, но това беше нелепо, естествено. Имаше си легенда и трябваше да я поддържа. „Не знам, може би двеста долара?“

„Двеста долара?! Та ти работи цял следобед! А и дървеният материал?“

„Да не забравяме, че ти пък ме нахрани“.

Тя се засмя.

„Нахраних те с пица. Освен това ти изгуби толкова време да учиш Даш. Двеста са малко“.

„Добре. Двеста и петдесет“.

Жената се усмихна и поклати глава, сякаш е изгубила търпение, и Манъс едновременно с тревога и вълнение се зачуди дали е доволна от ниската цена заради онова, което това подсказва за намеренията му, или просто заради изгодната сделка.

„Добре, ти не ми оставяш възможност за пазарене. Приемам — при условие, че ми помогнеш да довършим виното. Ще е жалко да го изхвърля, нали?“

Манъс отново се поколеба, но после си напомни, че Директора иска тъкмо това.

„С удоволствие, благодаря“.

Момчето излезе от банята.

„Благодаря ви за леглото, господин Манъс. И за това, че ми позволихте да ви помагам“.

„Ти си добър помощник. И не забравяй да държиш чука за края на дръжката“.

„Няма“ — обеща Даш и имитира как забива пирон с един удар.

„И си пази другата ръка“.

Момчето се усмихна и кимна.

„Имаме билети за последния редовен сезон на Ориолс. Искаш ли да дойдеш на мачовете с нас?“

Манъс не знаеше какво да му отговори, но жената го избави от неудобното положение.

„Господин Манъс е зает човек, миличък. А сега — марш в леглото!“

„Може ли да си почета?“

„Вече наистина е много късно, затова само десет минути, нали обещаваш? И после гасиш лампата. Ще ходиш ли до тоалетната?“

Момчето поклати глава, приближи се и прегърна Манъс. Обзе го странно чувство, също като на бейзболния мач, но той пак потупа Даш по рамото и това като че ли свърши работа. Момчето се отдръпна и прегърна майка си, която го целуна по темето.

„Наистина само десет минути, Даш. И после никакви фенерчета!“

Момчето изобрази измъчена усмивка, влезе в стаята си и се покатери на леглото. Жената затвори вратата и двамата отидоха в кухнята. След малко Даш дойде при тях.

„До тоалетната“ — обясни малко засрамено и влезе в банята.

Жената се усмихна и поклати глава.

„Такъв е моят син. Или изобщо не му се ходи до тоалетна, или му се ходи спешно. Няма средно положение“.

„И аз бях така. Случват се адски много интересни неща. Ежедневните нужди лесно се забравят“.

Манъс седна и жената напълни две чаши. Докато наливаше виното, се понаведе напред и Манъс неволно отправи поглед към онова място, онова влудяващо място с неговите заоблености, сенки и контрасти. Извърна се и се опита да се съсредоточи. Директора се интересуваше дали жената е доволна от работата си, или е стресирана и мисли за напускане. Само че Манъс не знаеше как да я попита, без да се издаде. Досега всъщност беше забелязал само, че изглежда щастлива. Макар че зад това щастие може би се криеше и някаква тъга. Но пък нима същото не се отнасяше за всеки?

Жената седна и отпи глътка вино.

„Много мило от твоя страна, че се съгласи да дойдеш в неделя — каза му на жестомимичен език. — При това за толкова дребна поръчка“.

Манъс поклати глава.

„Нищо работа. Даш е страхотно хлапе“.

Лицето й засия.

„Най-страхотното на света!“

„На колко години е изгубил слуха си?“

„На три“.

„Затова владее толкова добре жестомимичния език“. „Да“.

„Ти заради него ли го научи?“

„Естествено. Ами ти? Родителите ти глухи ли бяха?“

„Не“.

„Научиха ли жестомимичен език?“

„Само майка ми“.

„А баща ти?“

Легендата предполагаше, че баща му е умрял, когато Манъс е бил бебе. Той вдигна ръце да й го каже, но дланите му изобразиха съвсем други думи.

„Баща ми беше лош човек“.

„Какво искаш да кажеш?“

Не знаеше защо й отговори така. Отпи от чашата си.

„Това е дълга история“.

„Не бързаме за никъде“.

Странно, искаше му се да й разкаже много неща. Усещаше, че ще го разбере. Само че трябваше да я накара тя да разказва.

„С какво се занимаваш в АНС? — попита Манъс. — Можеш ли да говориш за това, или всичко е секретно?“

„Всъщност е доста секретно. Обаче не е чак толкова интересно“.

„Харесва ли ти?“

Жената надигна чашата си.

„В работата си се сблъсквам с технически предизвикателства. Завършила съм компютърни науки и няма много други места, където бих могла да приложа знанията си. Та затова съм там. Обаче това не са особено практични умения, нали разбираш? Тъй де, ще ми се да можех сама да сглобя легло за Даш“.

Манъс усети, че тя отдалечава разговора от себе си, но въпреки това продължи да я разпитва:

„Значи си доволна от работата си?“

Тя го погледна в очите — толкова втренчено, че Манъс не издържа и се извърна, — изправи се и излезе от кухнята. Той се зачуди дали не е объркал нещо и се опита да открие грешката си. След малко обаче жената се върна и му се усмихна.

„Спи като бебе. Здравата си го изтощил“.

Манъс изпита облекчение — беше отишла да нагледа момчето.

„Не исках“.

„Не, това е полезно за него. Доволна съм, че го научи на някои неща. Баща му не го биваше много с инструментите“.

„Защо говориш в минало време?“

„Разведени сме. Не се срещаме често с него“.

Умълчаха се. Манъс отпи глътка вино. Харесваше му. Чувстваше се малко замаян.

Усети, че жената го наблюдава, и вдигна поглед.

„Не си женен, нали?“

Бузите й бяха леко поруменели и Манъс разбра, че виното е хванало и нея. Тази мисъл неочаквано накара сърцето му да се разтупти.

„Искаш да кажеш, че работиш в АНС, а не можеш да провериш дали съм женен?!“

Жената се засмя.

„Може пък просто да искам потвърждение“.

„Защо?“

„Не съм сигурна. Женен ли си?“

„Не“.

„Разведен?“

„Не. Не съм се женил“.

„Защо?“

Той допи виното си и впери поглед в празната чаша.

„Не знам. Не съм срещнал подходящия човек“.

Жената пак се засмя.

„И аз не съм. Но въпреки това се ожених“.

Манъс се поколеба.

„Харесва ми как се държиш с момчето. Виждам, че си добра майка“.

„По какво съдиш?“

„По изражението ти, когато го гледаш“.

Отново се възцари тишина. Манъс съзнаваше, че не се справя добре с поставената му от Директора задача. И нещо повече — че това изобщо не го интересува.

Когато най-после я погледна, жената беше изпразнила чашата си и се взираше в него с прямота, от която в кръвта му пак се изсипа адреналин.

„Смущавам ли те?“ — попита тя.

„Моля? — Сърцето му заби още по-бързо. — Не“.

„Защото все се извръщаш от мен“.

Изчервен, Манъс сведе очи, после се овладя и отново ги вдигна.

„Иска ли ти се да ме гледаш?“

Струваше му се, че се задушава. Губеше игра, която дори не беше разбирал, че играе. Преглътна мъчително и се опита да се съсредоточи.

„Иска ли ти се?“ — повтори с жестове жената.

Манъс задъхано кимна.

„Какво точно?“

Той погледна най-горното копче на ризата й и пак се вторачи в очите й.

Тя докосна мястото.

„Тук ли?“

Сърцето му щеше да изскочи от гърдите, светът около него шеметно се въртеше. Манъс кимна пак.

Без да откъсва поглед от него, тя разкопча копчето и разтвори ризата, разкривайки бял дантелен сутиен, обтегнат върху влудяващо гладката заобленост на гърдите й.

Манъс не вярваше на очите си. Изпитваше усещане за нереалност, сякаш всичко това се случваше с някой друг.

Тя се пресегна през масата и нежно го хвана за ръка. Докосването на пръстите й му подейства почти като електрически ток. Не можеше да намери думи. Не можеше да разсъждава. Знаеше само, че иска… не, че непреодолимо се нуждае да я гали.

Жената се изправи и Манъс се остави да го заведе в мокрото помещение до входната врата, където бяха пералнята и сушилнята. Тя завъртя реостата на лампата, така че да свети едва-едва, опря длани върху гърдите му и го притисна към вратата. Сърцето му биеше бясно.

Манъс стоеше неподвижно, свил юмруци и изпънал ръце отстрани на тялото си, изпълнен с желание, с копнеж, но и уплашен, неуверен какво да прави. Жената погледна надолу и по лекия натиск на дланите й той разбра, че е видяла изпъкналостта в панталона му, което едновременно го възбуди и ужаси.

Тя се вторачи в очите му, повдигна ръцете му и ги постави върху гърдите си. Манъс изпъшка и ги стисна с пръсти, като внимаваше да е нежен и се боеше от неконтролируемото си състояние, от пълното си объркване. Устните й се разтвориха и жената също се задъха, долепи дланите си върху ръцете му и стисна по-силно от него, за да му покаже, че всичко е наред, че иска той да го прави, че й харесва.

Манъс с треперещи ръце започна да разкопчава ризата й. Усещаше, че го гледа, ала не можеше да откъсне очи от гърдите й, беше прекалено възбуден, а и все пак трябваше да вижда какво прави, защото разкопчаването на няколкото копчета изискваше изключителни усилия да се съсредоточи. Бавно се спусна надолу и когато най-после се справи с последното копче, ръцете му се отдръпнаха и за миг безцелно увиснаха във въздуха в опит да й каже нещо, да я попита нещо, макар че нямаше представа какво.

Известно време тя просто го гледаше, после бавно разкопча сутиена си. Манъс я зяпаше с отворена уста, кръвта пулсираше във вените на челото му и когато жената хвана ръцете му и постави дланите му върху голата си кожа, докосването до гърдите й, толкова едри и гладки, го изпълни с толкова непреодолими усещания, та чак му се стори, че ще се разплаче. Тя го прегърна през врата и натисна главата му към себе си. Манъс дръпна сутиена надолу, пое с устни твърдото й розово зърно и го засмука. Усети, че жената ахва, и коленичи пред нея, без да откъсва ръце и уста от гръдта й. Ризата се свлече на пода, последвана след миг от сутиена. Той се прехвърли на другата й гърда, докато пръстите й се вплитаха в косата му и го притискаха още по-силно. Манъс продължи да я смуче и да гали гърдите й, прокарваше длани по дупето, кръста и бедрата й, опипваше я, желаеше я, копнееше за нея.

Жената също коленичи и внезапно той вече я целуваше, устните му бяха разтворени, езикът му изследваше устата й, усещаше, че тя разкопчава ризата му и я смъква от раменете му. И после дланите й загалиха панталона му, торса му, гърдите му, плъзгаха се, опипваха го и Манъс осъзна, че тя проучва тялото му по същия начин, по който самият той проучваше нейното, и тази мисъл вля в кръвта му още по-силна възбуда. Жената откъсна устните си от неговите, натисна го назад, наведе се към него и лапна едното му зърно, нещо, каквото никога не му бяха правили, за каквото дори не се беше сещал, и той със смайване изпита взрив от наслада. Вече не можеше, а и не искаше да разсъждава, просто трябваше да остане гол, да се впие в нея, да проникне в нея. Манъс я изправи на крака, с мъка разкопча дънките й, но тя го изпревари, първа се справи с панталона му и го смъкна заедно с боксерките. Той освободи ходилата си от крачолите и докато с облекчение осъзнаваше колко е хубаво да е гол, жената обхвана члена му с длан и го стисна. Усещането прогони всичко друго от главата му и отново му се зави свят. Тя извади нещо от задния си джоб и Манъс видя, че е презерватив. Тя му го нахлузи с известно усилие, после се избави от собствените си дънки и гащички и той попи с очи тялото й, още по-гладко и заоблено, отколкото си го представяше, а мисълта, че тя също ужасно го желае, го изпълни с най-шеметното чувство, каквото беше изпитвал през живота си.

Манъс я хвана под мишниците, повдигна я и опря дупето й в ръба на пералнята, после я задържа така за момент, задъхан, до болка обсебен от мига. Тя пак стисна пениса му и кимна, облиза устни, притегли го и го пое в себе си.

Обзе го толкова зашеметяващо удоволствие, че се вцепени, затвори очи и просто се остави на усещането, притиснал гърдите си към нейните. Дланите й бяха върху гърба му и жената пак започна да го целува. Той й отговори и в един момент усети, че вече се движи, че я чука, и, господи, беше невероятно! Тя се отпусна назад, опря лакти върху пералнята и плъзна хълбоците си напред, а Манъс повдигна дупето й и я притегли към себе си, изпивайки с очи корема, гърдите, лицето й. Тя впи пръсти в ръба на машината, движеше се в такт с него, отворила уста като в почуда, и той започна да я чука още по-силно, колкото по-надълбоко можеше, устните й се разтвориха още повече, клепачите й се стиснаха и тялото й се разтърси. Манъс усети, че мускулите й се стягат и отпускат, докато членът му се хлъзгаше напред-назад, и осъзна, че тя свършва, свършва заради него, и тази мисъл беше прогонена от експлодираща наслада, и той свършваше, свършваше в нея, усещаше я, гледаше я, обладаваше я — нея, нея, нея…

И после светът наоколо се върна, жената отвори очи и го погледна и по повдигането и спускането на гърдите й Манъс видя, че още е задъхана, и осъзна, че е задъхан и той. Внимателно отпусна дупето й върху пералнята и се наведе напред към нея. Тя обгърна с крака кръста му и го задържа така, с една ръка на рамото му, докато с другата го галеше по главата, вплиташе пръстите си в косата му, притискаше гърдите си към неговите в такт с постепенно успокояващото й се дишане.

Когато се поуспокои, Манъс се отдръпна малко назад. Жената пак го целуна, дълго и нежно, като държеше лицето му в шепите си. После разтвори краката си, хвана края на презерватива и когато той се изхлузи от него, го остави върху пералнята. Той я прегърна през кръста, повдигна я и я остави на пода.

Изправен пред нея, Манъс плъзна поглед по тялото й и се вторачи в лицето й, смаяно клатейки глава. Тя се усмихна, кимна към отпускащия му се член и му каза със знаци:

„Имах чувството, че ще ме убиеш“.

Той я разбра неправилно и се ужаси.

„Какво?!“

Жената посочи пениса му.

„Голям е. Много голям“.

Манъс усети, че се изчервява.

„Ааа…“

Тя се засмя.

„Не се бой, хареса ми“.

Манъс се поколеба.

„Радвам се“.

„Отдавна ли не си?“

Той пак не я разбра.

„Какво да не съм?“

„Отдавна ли не си се любил?“

Той съзнаваше, че простото „да“ е най-безопасният отговор. Вместо това отново й каза истината. „Никога. Никога не съм го правил така“.

Тя вдигна вежди.

„Върху пералня ли имаш предвид?“

Манъс поклати глава.

„Просто… така“.

„Много мило да го кажеш“.

„Вярно е“.

„Значи ти хареса?“

„Да. А на тебе?“

Тя пак се засмя.

„Не видя ли?“

Той потърси думи, но не намери, и за миг ръцете му увиснаха във въздуха. Накрая успя само да попита: „Наистина ли?“

Тя го погали по бузата и кимна.

„Да. Много отдавна не го бях правила“.

„Защо?“

„Не знам. Не се срещам с много мъже. А и с Даш е трудно. Пълно е с всякакви извратеняци. Обаче… той искрено те харесва. А Даш има инстинкт за хората. Май това ме накара да ти се доверя“.

Той сведе глава. Жената нежно го докосна по брадичката и когато той вдигна поглед, го попита: „Засрамвам ли те?“

Манъс поклати глава.

Тя се усмихна.

„Срамежлив си, нали?“

„Не съм сигурен“.

„Просто беше… невероятно. Абсолютно невероятно. Извинявай, ако съм се възползвала от ситуацията. Мисля си за това още откакто те видях на мача“.

„Наистина ли?“

„Защо се изненадваш? Ти си хубав мъж. И онова, което направи за Даш, беше чудесно. На мача. И че днес му позволи да ти помага“.

Той поклати глава, отново засрамен от благодарността й.

Жената го докосна по бузата.

„Знам, че би трябвало да съм малко по-въздържана, обаче… нямам време за игри. Искам да те видя пак. И ако това те отблъсне или вече си получил каквото си търсил, няма проблем. Предпочитам да ми кажеш още сега“.

Манъс протегна ръка и я погали по лицето — по същия начин, по който преди малко го беше погалила тя. После дланите му се плъзнаха по шията, раменете и гърдите й. Когато пръстите му докоснаха зърната й, жената потръпна и той моментално се възбуди отново.

Тя погледна надолу и се усмихна.

„Мога да донеса нов презерватив. Или… може да правим други неща“.

Избраха другите неща. За него всички те бяха съвсем нови.

 

 

Андърс изключи монитора — беше видял и чул достатъчно. Естествено, негови хора предварително бяха инсталирали камери и подслушвателни устройства в апартамента на Галахър, предпазна мярка, която му се искаше да се е сетил да вземе с Пъркинс, и разбира се, не беше осведомил Манъс, който нямаше нужда да знае. Не че генералът очакваше да се случи това, на което току-що бе станал свидетел. Всъщност дори не подозираше, че Манъс е способен на нещо подобно. Противно на впечатлението на Ремар, човекът не беше див звяр, вярно, но чак пък това?! Е, може да гледаше прекалено много филми за Джеймс Бонд и да си мислеше, че най-добрият подход към обекта е да я вкара в леглото. Или в случая, да я качи на пералнята. Нямаше значение. Най-вероятно щеше да е за добро. Галахър изглеждаше доста… нежна с Манъс, освен че беше страстна. Ако се влюбеше в него и Манъс успееше да се възползва от чувствата й, спокойно можеше да научат повече за душевното й състояние, отколкото с каквито и да е други средства. Андърс заключи, че имат късмет с глухия й син. Както се беше надявал, това сигурно я предразполагаше към Манъс.

За момент обмисли възможността и Манъс да се е влюбил в нея, но после я отхвърли. Манъс беше жив човек, да, и имаше чисто човешки физически потребности. Случайните проверки на метаданните и геолокационните записи на мобилния му телефон показваха, че от време на време прибягва до услугите на проститутки. Но чак пък чувства? Генералът се опита да си го представи и не успя. Всъщност не познаваше човек, който да изглежда по-безчувствен от Манъс. Това беше едно от нещата, които смущаваха Ремар. И които правеха Манъс толкова полезен, естествено. Той бе способен на всичко, готов на всичко — от преданост към Андърс, неговия спасител, човека, който го беше измъкнал от калта, който го беше създал. Какво казваше Ремар? Че Манъс бил като пребито куче, да, точно така. Съществуващо, за да служи на господаря си, каквото и да поиска той.

И това никога нямаше да се промени. Андърс нямаше да го допусне. Защото куче, което се нахвърли върху господаря си, просто трябва да бъде убито.