Бари Айслър
Парола за достъп (43)

42.

Андърс крачеше напред-назад в кабинета си, потриваше длани и се опитваше да се успокои. Напоследък буквално спеше във Форт Мийд. И тъкмо си мислеше, че е овладял положението, когато се случи това. Нещо странно в есемесите, които си размениха с Делгадо. Направи проверка и резултатът го изпълни с още по-силни подозрения. Беше локализирал джиесема на дребния, после, по някакъв инстинкт, потърси телефоните на Манъс и Галахър. Тримата като че ли бяха заедно, в което нямаше никаква логика, и се приближаваха към жилището на Галахър. Затова прати група да проучи нещата. Групата така и не се обади. Прати нова група, която му докладва, че първата е унищожена. Втората група разчистила касапницата и открила три джиесема в апартамента на Галахър. От тримата нямало и следа. Андърс проследи маршрутите им назад до последното им известно местонахождение и установи, че този на Манъс се среща с другите два при язовир „Триаделфия“. Веднага прати Ремар, който открил Делгадо окован с белезници за волана на буса му, целия в кръв, разярен. Заместникът му провел кратък разговор с него и онзи казал, че е взел флашката. Слава богу поне за това! Но първата флашка, онази, която Манъс бе открил у Хамилтън, се беше оказала примамка. И тази можеше да е такава. Трябваше да я отвори. И да разпита Делгадо. В момента Ремар го водеше в Агенцията. Андърс имаше чувството, че времето се влачи едва-едва.

След петнайсет безкрайни минути на вратата се почука. Ремар я отвори и Делгадо се втурна в кабинета покрай него. Андърс го зяпна. Лицето му представляваше жалка гледка — насинено, подуто, с видимо счупен нос, с кървава рана на скалпа, останала от липсващите присадки, с тъмнолилави напукани устни. Ремар явно му беше оказал първа помощ — по раните тъмнееха петна от йод, на едната буза имаше лепенка, — но нямаше да се размине само с това. Нямаше да мине без пластичен хирург.

— Какво стана, по дяволите? — попита го директорът. Ремар понечи да излезе, но Андърс го спря. — Не, остани. — Заместникът му затвори вратата и застана до нея, сякаш се боеше Делгадо да не избяга.

Дребният закрачи напред-назад.

— Онзи кретен Манъс — изфъфли. — Колко пъти съм ви казвал да не му се доверявате?! Колко пъти?! Знаете ли, че чука Галахър? Знаете ли?

Окаяното състояние на Делгадо, кой знае защо, поуспокои Андърс.

— Аз знам страшно много неща, Томас. Споделям ги само при оперативна необходимост.

— А, така ли?! И не сте сметнали за оперативна необходимост да ме осведомите, че Манъс случайно си пада по оная мацка, така ли? И че може да не му хареса тя да бъде, не знам, отвлечена, изнасилена и убита от неизвестен извършител? Не ви ли хрумна такава възможност?

— Не, не ми хрумна.

— А може би е трябвало! Онзи кретен изневиделица се появява при спринтера, тотално обърква плана и какво да направя аз, по дяволите? Усетих, че нещо не е наред, усетих го. Извадих си пистолета и се канех да ви се обадя. Ама онзи глух педал е адски бърз.

Андърс знаеше, че трябва да го изтърпи, да го остави да побеснее няколко минути, но не можеше да чака повече.

— Къде е флашката?

— А, да. Ето. — Делгадо я извади от джоба на панталона си и му я подаде.

Директорът припряно заобиколи бюрото, без изобщо да крие нетърпението си. Отне му по-малко от десет секунди да се увери, че не е криптирана.

И че в нея няма нищо.

Той се изправи и скръсти ръце на бицепсите си. За миг се почувства напълно победен.

— Нищо ли? — попита Ремар.

Андърс поклати глава и погледна Делгадо.

— Как я взе? Подробно.

— Нали тъкмо това ви разправях. Жената каза, че я била скрила в женската тоалетна в старческия дом, където живеел баща й. Манъс отиде да провери и малко по-късно се появи при буса. Твърдеше, че я открил точно където казваше тя.

— Хамилтън може да е пратил две примамки, не само една — обади се Ремар. — Въпреки че…

— Да, съгласен съм, че не е много вероятно — прекъсна го директорът. — Пратката по ФедЕкс очевидно е трябвало да отвлече вниманието от другата, пратена с обикновена поща. Ако е така, няма причина да пращаш втора примамка. Следователно втората пратка е била истинската.

— Добре, самата Галахър може да е подхвърлила примамка — предположи Ремар. — Обаче…

— И с това съм съгласен — отвърна Андърс. Намираше известна утеха в познатия диалогичен анализ, който отдавна се беше превърнал за него и заместника му в средство за бърза комуникация. — Томас, ти ми прати есемес, че двамата с Манъс лесно сте заловили Галахър пред супермаркета. Не се озъртала дали не я следят, нямало никакви признаци на параноя, нали така?

— Да.

— Добре — каза Ремар. — Трудно ми е да си представя, че ще е толкова безразсъдна и в същото време ще вземе такива предпазни мерки и ще подхвърли празна флашка за примамка. В такъв случай остава третата възможност. Манъс е взел истинската флашка или пък не я е намерил и вместо нея е донесъл тази.

Директорът кимна. Имаше и четвърта възможност, разбира се — Делгадо да е източникът на празните флашки. Но този сценарий изглеждаше най-невероятен. Просто не се сещаше какъв може да е мотивът му, докато мотивът на Манъс беше очевиден, както бе посочил самият Делгадо. Освен това трябваше да се има предвид състоянието на дребния и оковаването му в буса. Както и труповете пред блока на Галахър.

Не, най-вероятното обяснение беше, че Манъс се разкъсва между предаността си към Андърс и скорошното си увлечение по Галахър. Естествено, директорът бе усетил какво се случва още когато Манъс не му бе докладвал всичко за гостуването си в дома на жената, но бе решил, че глухият се е вразумил. Е, Манъс или го беше изиграл, или изпитваше противоречиви чувства и съответно действаше непоследователно. Всъщност нямаше значение. И в двата случая вече не можеше да му се има доверие.

Само че нещо… нещо не се връзваше съвсем.

— Ти каза, че си насочил пистолета си към него — заразсъждава гласно той.

— Да. Изобщо не трябваше да го пускам в буса. Нямаше достатъчно място. И наистина е адски бърз. Успя да ми вземе пистолета.

— Интересно.

— Какво му е интересното?

— Ами, не знам някой да е извадил оръжие срещу Манъс и да е останал жив, за да разкаже за това. След сблъсъка ти с него той е убил четирима души, които пратих при жилището на Галахър.

— Какво?! Нали ви казах, той е пълна откачалка!

— Чудя се защо не те е убил.

— Не знам. Но ето какво ще ви кажа. Това е най-голямата грешка, която този изрод е правил през живота си. Я ми вижте лицето! Мамка му, как боли! А и мацката му, и тя ми удари няколко тупалки, след като ме оковаха.

Андърс се замисли.

— Излишно е да ти напомням, че Манъс не изпитва никакви угризения да убива. Убийството му е режим по подразбиране. Отгоре на всичко, както със сигурност знаеш, ти си му давал предостатъчно основания през годините да изпитва известна… враждебност към тебе. И въпреки това не те е убил. Очевидно е можел, но не го е направил.

Делгадо докосна подутата си устна и потръпна.

— Какво искате да кажете, че някак си съм замесен в тази работа ли? Мислите, че аз съм позволил на Манъс да го направи, така ли?

— Не, ни най-малко. Просто се опитвам да си обясня поведението на Манъс.

— Ами, хубаво, желая ви успех. Все едно да се опитваш да си обясниш поведението на бясно куче. Какъв е смисълът? Човек просто застрелва проклетото псе, и толкова.

Андърс подозираше, че всъщност Делгадо първо би изтезавал такова куче, но не виждаше никаква полза от това да го отбележи.

— Не — каза той след малко. — Манъс не е бясно куче. Обаче… — обърна се към Ремар — съм чувал да го сравняват с куче, което са пребивали в миналото. И което е изключително вярно на единствения стопанин, който е бил добър с него.

— Сериозно? В главата ми все едно свири духов оркестър и нямам представа за какво говорите!

— Искам да кажа, че Манъс не се е въздържал да те убие, защото те харесва. Въздържал се е да те убие, защото знае, че аз те харесвам. Е, че те ценя.

— Мерси. Чувствам се изключително високо ценен.

— Манъс знае колко много ценя услугите ти, Томас. Да ти навреди би означавало да навреди на мене. А той никога не би ми навредил. И затова не е навредил на тебе.

— Сериозно? Я ме погледнете, на това не му ли се вика „телесни повреди“?

— Веднъж видях как Манъс откъсва ухото на един човек и му казва: „Повече предупреждения няма да има“. Помисли си за това. Да откъснеш ухото на човек само за да го предупредиш.

— Страхотно. Значи вече сте знаели, че е откачалка.

— Разбираш ли, от негова гледна точка, Манъс не ти е навредил. Искал е да те убие, не се съмнявам в това. Обаче не го е направил.

— И какво значи това?

— В момента той прави онова, което трябва, но също се опитва да минимализира щетите. Не иска да гори мостове. Понеже… иска мостовете да останат невредими. За да може да се върне по тях. Всъщност… мисля, че като те е пощадил, Манъс ми е пратил послание.

— Да бе, ще му дам аз едно послание. Направо го пишете мъртвец.

— Какво послание? — попита Ремар.

— Казва ни, че още е на наша страна.

— Майтапите се! — изпъшка Делгадо.

— Помисли. Какво се е случило тази вечер? Той е спасил Галахър. Пребил те е. Убил е четирима души пред нейния блок. И сега се крие с нея и момченцето й. Какво друго може да направи тя, освен да му се довери? Манъс ни казва да му оставим малко свобода на действие. Той още търси онази флашка. И ще ни я даде — ако приемем неговите условия.

— А именно? — осведоми се Ремар.

— Очевидно да оставим Галахър на мира. Сигурно в замяна на нейното обещание да забрави, че всичко това се е случвало.

Изражението на Ремар бе непроницаемо.

— Смяташ ли, че е възможно?

— Не, не е — обади се Делгадо. — Понеже ще я убия оная кучка. И онзи откачалник.

— Не е важно дали е възможно — отвърна Андърс, като потриваше ръце. — Важното е дали Манъс го вярва. И явно вярва.

— Значи ще го накараш да ти даде флашката… — почна Ремар.

Директорът кимна.

— В замяна на обещание. Обещание, което нямаме намерение да спазим.

Делгадо също кимна.

— Така вече по̀ бива. Само ми кажете кога и къде.

— При цялото ми уважение, Томас, ти си пострадал зле. И вече си видял на какво е способен Манъс. Тук не говорим за честен бой. Трябва ни многократно превъзхождаща противника огнева мощ.

— Чакайте малко… — започна Делгадо.

Ремар го прекъсна:

— След случая пред блока на Галахър не ни достигат хора, но мога да поискам едно подразделение от Джоунс.

— О, я стига — възпротиви се дребният. — Не ме изключвайте от играта. Това са пълни глупости.

— Галахър пак ще остане за тебе — успокои го Андърс. — Но не можем да рискуваме с Манъс. Няма как да не го разбираш.

Директорът пак погледна Ремар. Ако заместникът му не беше съгласен с току-що даденото на Делгадо обещание, Андърс искаше да го чуе още сега, вместо да допусне раната да загнои. Но лицето на Ремар остана безизразно.

Последва дълго мълчание, по време на което Делгадо скърцаше със зъби и се чешеше по главата.

— Добре. Така е честно. Обаче искам да гледам, става ли? Искам да го видя как умира. Поне толкова ми дължите.

Андърс кимна.

— Опитай се да си починеш. Ние с генерал Ремар ще открием Манъс и Галахър. Ще се свържа с тебе веднага щом ги намерим.