Бари Айслър
Парола за достъп (24)

23.

На заседанието на Съвета за национална сигурност в Ситуационната зала беше ред на Андърс да тържествува.

Когато президентът го попита — с изражение, което показваше, че не очаква нищо повече от успокоителни баналности, — какво е успял да открие за извършителите на атентата, генералът направи дълга пауза и отговори с възможно най-внушителния си и самоуверен глас:

— Доста неща, господин президент.

Президентът вдигна вежди. Андърс си позволи самодоволно да хвърли поглед към Джоунс, после се изправи и кимна на адютанта, когото водеше със себе си. Адютантът включи лаптопа си и на стенния екран се появиха лицата на тримата мъже, ликвидирани от Манъс в Турция — и тримата с подходящо зловещ вид, мургави, мустакати, небръснати. До всеки от тях имаше схематично изображение на джиесем и телефонен номер. Андърс последователно ги посочи с лазерна показалка.

— Номерата, които виждате, са на същите онези геолокализирани в Турция телефони, които Пентагонът успя да идентифицира и да потвърди, че са били в контакт с джихадистки джиесеми от сирийската страна на границата — групировката, за която се предполага, че е отвлякла Райън Хамилтън. — Той се обърна към Джоунс. — Добра работа, Върнън.

Председателят на Съвета на началник-щабовете го стрелна със свиреп поглед, усетил съзнателната снизходителност зад тази привидна похвала.

— Телефоните сега действат в района на Вашингтон. От всеки от тях са проведени по няколко подозрителни разговора, информацията за които, разбира се, сме предоставили на ФБР и на ръководителите на съответните отдели в министерството на вътрешната сигурност и която продължаваме да допълваме.

Министрите на правосъдието и вътрешната сигурност кимнаха, за да потвърдят, че прерогативите на ведомствата им са били зачетени. Всъщност и двете институции разчитаха изцяло на радиоелектронното разузнаване на АНС и предоставянето на телефонните номера беше почти формално. Техните агенти нямаше да играят друга роля, освен да извършат арестите след идентифицирането на съответните заподозрени. Естествено, това идентифициране щеше да е работа на разузнаването на АНС.

На вратата се почука и в залата влезе служител на Белия дом, носеше няколко снимки.

— Получихме потвърждение за деветима загинали, господин президент — съобщи той. — Петнайсет са в болница, седем от които — в критично състояние.

— Остави снимките на президента и си тръгна.

Президентът прегледа снимките и ги подаде на министъра на външните работи, който седеше от лявата му страна. Информацията за жертвите идваше тъкмо навреме, помисли си Андърс и продължи изложението си:

— Особено важно е, че един от телефоните… — тук директорът направи пауза и посочи номера с показалката, после многозначително плъзна поглед по седящите около масата и накрая се спря на президента, — е бил използван за взривяване на избухналото тази сутрин устройство.

Последва дълго мълчание.

— И какво означава това? — попита накрая президентът.

Андърс изключи показалката и с отсечено движение я прибра в джоба на сакото си.

— Означава, че гравитиращите около ИДИЛ групировки се преориентират от бизнеса със заложници в Сирия към атентати в Америка.

— Кой по-точно?

Генералът това и чакаше.

— Господин президент, ако имахме биометрична телефонна програма като в Пакистан, сигурно в момента вече щяхме да разпитваме изрода, който е извършил това престъпление. За съжаление, информацията ни неизбежно е по-обща. Мога обаче да ви кажа следното. Формулата, която използвахме, за да определим кога и как да организираме операцията за спасяването на журналиста Райън Хамилтън, се промени.

— Как така се е променила? — обади се Джоунс.

Андърс даже не го погледна. Разговаряше с президента и президентът го слушаше.

— Преди тазсутрешния атентат, сър, можехме да си позволим разкоша да си казваме, че сме в състояние да проведем операция за спасяването на един-единствен журналист, взет за заложник в Сирия, без да увеличим опасността за американските граждани в родината, на американска земя.

Директорът на АНС разбираше, че дори пред толкова цинична публика като тази в Ситуационната зала е важно да използва точните лозунги, макар и само с оглед на това президентът по-лесно да си представи как ще звучат собствените му бъдещи речи и интервюта. И Андърс знаеше, че той особено много си пада по думата „родина“. Благодарение на Божието око знаеше също, че Белият дом дискретно е използвал частна фирма за социологически проучвания, за да определи емоционалния резонанс на думата сред обществеността, и е установил, че той е изключително силен.

Президентът поприсви очи.

— Не отговори на въпроса ми, Тед.

„Напротив, сър!“

— Сър, сирийците, които Пентагонът предполага, че държат за заложник Райън Хамилтън, сега се оказват свързани с тежък атентат, извършен на американска земя.

„Пентагонът само предполага, а АНС дава доказателства“. Зачуди се дали някой ще реагира на тази манипулация. Никой не го направи.

— Атентат, извършен само на няколко преки от Белия дом, реалното и символично седалище на американското могъщество и световно лидерство — продължи Андърс. — Според мене, сър, тази групировка демонстрира глобален обсег на действие и фанатизъм, които изискват по-решителен отговор от някаква спасителна операция. По стратегически, а и по символични съображения, ние нямаме друг избор, освен да ликвидираме лицата, които стоят зад тазсутрешния атентат. И за щастие сме в състояние да го направим. Още сега. Днес.

Андърс плавно беше преминал от „свързани с“ към „стоят зад“ атентата, но дори това да направи впечатление на присъстващите, никой не възрази.

Той се обърна към Джоунс.

— Върнън, вие имате БЛС в базата в Инджирлик. Това не е далече от сирийската граница. Ако президентът нареди, за колко време вашите рийпъри могат да ударят Азаз и да унищожат групировката, която извърши атентата?

Председателят на Съвета на началник-щабовете дълго се взира в него, опитвайки се да прецени истинските му намерения. Защо сега Андърс го включваше в играта, след като преди броени минути демонстративно го беше игнорирал?

Джоунс погледна президента.

— Ние сме готови за спасителната операция, сър. Но да, ако решите вместо това да вдигнем във въздуха онези изроди, можем да ударим Азаз с ракети „Хелфайър“ в рамките на три часа.

Андърс беше доволен. Усещаше, че е стигнал опасно близо до узурпиране на прерогативите на президента да предложи нов курс на действие. Това „ако президентът нареди“ целеше да предотврати евентуалните гневни реакции. Опитът на Джоунс да запази достойнството си, като отговори не на него, а направо на президента, само можеше да е от полза в това отношение, демонстрирайки, че всички участници в заседанието знаят кой е единственият човек в тази зала, а всъщност и единственият човек в целия свят, който има право да взима такива решения. Главнокомандващият. Отгоре на всичко бравурното „да вдигнем във въздуха онези изроди“ предполагаше, че Джоунс е решил да приеме мирното предложение на Андърс. Показваше му, че е съгласен Андърс да промени целта, стига Пентагонът да обере лаврите, когато се стигне дотам.

В залата отново се възцари тишина. Президентът се отпусна назад и поглади брадичката си. Погледна първо Джоунс, после Андърс.

— Убеден ли си, че извършителите на атентата са на това място?

— Такава информация по презумпция няма как да е сигурна, сър, но заключенията ни са с максимална степен на вероятност. — Доста по-опасно изказване, отколкото би направил при обичайни обстоятелства, но днес трябваше да поеме някои рискове.

Президентът кимна и се обърна към Джоунс.

— Върнън, ако пратите рийпърите, каква е вероятността, чисто хипотетично, даден заложник да остане жив?

Джоунс се поколеба — явно нямаше представа какъв отговор иска да получи президентът.

— Бих казал, че вероятността е малка, сър.

Президентът въздъхна.

— Точно това е проблемът.

„По дяволите!“, изруга Андърс наум, а на глас каза:

— Ако позволите, сър?

Президентът му даде знак да говори.

— Първо, сър, при цялото ми уважение към впечатляващите усилия на Върнън, ние дори не сме сигурни, че човекът, когото евентуално държат за заложник в Азаз, е Хамилтън.

— При цялото ми уважение, Тед, ти самият току-що призна, че такава информация няма как да е сигурна — напомни му Джоунс.

— При цялото ми уважение, Върнън, ти смяташе, че турците, които според вас са предали Хамилтън на сирийците, са обикновени наркотрафиканти. Тази сутрин обаче те взривиха бомба на няколко преки от Белия дом!

Председателят на Съвета на началник-щабовете нямаше какво да му отговори, но видимо кипеше, и Андърс веднага съжали за реакцията си — беше провокирана от самолюбие и нямаше нищо общо с целта, която се опитваше да постигне. Така че помирително разпери ръце.

— Просто искам да кажа, че и двамата може да грешим, нали така? Човекът в Азаз може да не е Хамилтън и това може да не са нашите джихадисти.

Джоунс сви рамене.

— Тогава ще имаме съпътстващи щети.

— Съпътстващи щети, които няма да могат да бъдат приписани на никого, да. Които, макар, разбира се, да е жалко, нито са нещо ново, нито ще ни струват особено много. Ами ако и двамата сме прави?

Джоунс го наблюдаваше предпазливо — опасяваше се да не бъде преметнат.

— Ще ликвидираме джихадистите, но ще загине и Хамилтън — бавно каза той.

— Съгласен съм. Затова задавам следния въпрос, по който всички трябва да сме наясно: готови ли сме да се лишим от възможността да ликвидираме хората, които стоят зад тазсутрешния атентат, понеже съществува потенциална опасност за американски гражданин? Как ще обясним подобна мекушавост на американския народ, ако последва нов атентат и се окаже, че зад него стои същата групировка?

Президентът погледна Джоунс.

— Сигурни ли сме, че човекът, когото държат за заложник в Азаз, е Хамилтън?

Андърс наблюдаваше председателя на Съвета на началник-щабовете и се досещаше какви сметки си прави. Бяха единодушни, че няма как да са сигурни. С други думи, президентът знаеше, че отговорът ще е отрицателен. И ако въпреки това задаваше този въпрос, значи отговорът го устройваше. Сигурно защото вече беше решил, че политическите рискове и дивиденти от незабавния и елементарно осъществим удар с дрон са за предпочитане пред тези от по-бавната и по-сложна спасителна операция. Успехът на последната лесно можеше да се прецени: наистина ли е спасен Хамилтън? Докато успехът на удара с дрон лесно можеше да се подправи: ако труповете принадлежаха на годни да носят оръжие мюсюлмани и властите ги обявяха за терористи, нима някой щеше да е в състояние да докаже противното?

Джоунс поклати глава.

— Не сме сигурни, сър, не.

Президентът впери очи в тавана за миг и без да се обръща конкретно към никого, попита:

— А възможно ли е групировката, която стои зад тазсутрешния атентат, да иска да смятаме, че държат за заложник Хамилтън, въпреки че той не е при тях, като начин да възпрат нашата реакция?

Беше толкова очевидно какво иска да чуе президентът, че никой нямаше да му възрази. И все пак Андърс едва се сдържа. Искаше отговорът да дойде от Джоунс. Това щеше да е знакът, че председателят на Съвета на началник-щабовете е в играта.

— Възможно е, сър — след малко се обади Джоунс. — Те се страхуват ужасно от нашите БЛС. Като се преструват, че държат американски заложник, нещо като измислен човешки щит, може да се опитват да ни разколебаят да използваме техническите си предимства.

Президентът се подсмихна, навярно доволен да демонстрира, че в крайна сметка той винаги е най-интелигентният в залата.

— Върнън, ти си приятел с Майк Роджърс от Си Ен Ен, нали? Бившия конгресмен?

— Да, сър.

— Ако се случи най-лошото, може ли неофициално да му дадем нашата версия за събитията и да разчитаме, че ще обясни защо решението е било трудно и защо е било от първостепенна важност да се възползваме от възможността да осигурим безопасността на американския народ?

— Не се съмнявам в това, сър.

Президентът кимна.

— Тогава се погрижи да получи нужната информация. Ами Деклан Уолш от „Ню Йорк Таймс“? Предишния път, когато беше убит американски заложник, той не публикува ли материалите, които му дадоха нашите „експерти по антитероризъм“? За иначе изключителния успех на БЛС програмата, нещо от този род?

— Да, сър, Уолш беше. Адски ни помогна да изложим нашата версия за случая.

— Погрижи се да включиш и него.

— Слушам, сър.

— Добре, ето каква е официалната ни позиция — обобщи президентът. — Ако Хамилтън не е там, осъществили сме успешна наказателна операция срещу терористите, които тази сутрин са извършили варварски удар срещу нашата столица.

Изчака присъстващите да измърморят одобрително и продължи:

— От друга страна, ако не дай боже Хамилтън загине в хода на операцията, излизаме със следната позиция: терористите толкова се страхуват от нашата БЛС програма, че опитват каквото могат, например нарочно поставят заложници на огневата линия, за да ни принудят да се откажем от нея. Да им поднесем такава победа само по себе си би било успех за същия онзи тероризъм, срещу който воюваме. Фактът, че терористите правят със заложниците това, което са направили с Хамилтън, в известен смисъл доказва, че БЛС програмата е изключително ефикасна и че критиките срещу нея сами по себе си са успех за терористичната пропагандна стратегия. Всички ли сме наясно с това?

Президентът отново направи пауза, докато всички кимнат. Сигурно се наслаждаваше на драматичността, с която караше своя Съвет за национална сигурност да чака решението на главнокомандващия.

— Положил съм клетва да пазя американския народ — отново поде той. — Днес тази клетва изисква от мен да взема трудно решение. Не можем да оставим тазсутрешния атентат без отговор. Не можем да рискуваме неговите извършители да нанесат нов удар. Как се изрази, Върнън? „Да вдигнем във въздуха онези изроди“. Незабавно!

Джоунс отсечено кимна, после се сети протоколно да се обърне към министъра на отбраната и получил нужното и неизбежно кимване, отговори:

— Слушам, господин президент.

Лицето на Андърс остана безизразно, но вътрешно той изпитваше огромно облекчение. Заседанието можеше да свърши и с нежелан резултат. Добре беше изиграл картите си, но знаеше, че е извадил и късмет. Не бе за пренебрегване и погрешното впечатление на президента, че неговата конституционна клетва го задължава да пази американския народ, докато тя всъщност изискваше да пази самата конституция. Директорът на АНС определено нямаше намерение да го извади от тази заблуда.

В коридора Джоунс го настигна и го хвана за ръката.

— Ей, какъв беше този театър, по дяволите?

Андърс погледна ръката му и мълчаливо изчака Джоунс да го пусне.

— Не знам за какво говориш.

— Защо толкова настояваше за удар с дрон? Защо не искаш да спасим този човек?

— Лично на мен ми се иска да можехме да го спасим. Както каза президентът, решението беше трудно.

— Не на мене тия, Тед!

— Искаш ли след следващия атентат ти да обясняваш защо не сме ударили онези изроди, когато сме имали такава възможност?

Джоунс се вторачи в него за миг, явно неубеден. Нямаше значение. Президентът беше взел решение. Правилното решение.

В колата на връщане Андърс се замисли за сутрешния репортаж на Си Ен Ен. Жалко за жертвите, обаче като цяло щеше да е от полза. Държавите в много отношения приличаха на хората — и в това в крайна сметка имаше логика, защото държавите по същество представляваха сбор от хора. А хората винаги се грижат за здравето си, при това основателно, но невинаги подхождат правилно. Човек може да иде на зъболекар, който да го посъветва по-често да си чисти зъбите с конец, за да предотврати заболявания на венците, и под непосредственото впечатление от сблъсъка си със сондата и бормашината да си обещае, че вече ще полага повече грижи за зъбната си хигиена. И няколко дни или дори седмица може да спазва обещанието си, да си мие зъбите по-съвестно, да ги чисти с конец по-често. Но колкото повече време минава от предупреждението на зъболекаря, колкото повече избледнява неприятният спомен за неговите инструменти, човекът неизбежно все повече ще се поддава на леност и нехайство. Два пъти годишно просто не стигат, за да накараш средния човек да се грижи по-добре за зъбите си… Както показваше практиката, изолираните терористични атентати също не бяха достатъчни, за да поддържат бдителността на гражданството. От време на време се налагаше „опресняване“ и въпреки че то можеше да има и някои неприятни странични ефекти, те определено не можеха да се сравняват със самата болест, от която трябваше да го предпазят, нали?

Щеше му се да няма нужда от такова „опресняване“. Щеше му се страната да е способна да осъзнае характера на опасността, както я осъзнаваше той, и без уговорки да му даде нужните средства да се бори с нея. Ала не можеше да обвинява хората. Те не разполагаха с неговия достъп до информация, не разбираха колко е опасен светът, не знаеха какво е необходимо, за да бъде овладяна тази опасност.

Е, днес бяха малко по-наясно от вчера. И това беше нещо.