Бари Айслър
Парола за достъп (26)

25.

Вечерта нямаше много движение, защото след новината за сутрешния атентат доста хора си бяха останали по домовете. Навсякъде се виждаха патрулки и огромни черни бронирани полицейски машини, повечето с оръдейни куполи. Както и хеликоптери. И освен тях, подозираше Иви, скришом дебнеха наблюдателни, а може би и въоръжени дронове. Наложи се да мине през няколко пропускателни пункта, охранявани от войници в бойна униформа с автомати Ml6. Във всички случаи щеше да й изглежда невероятно, но след онова, което беше открила в службата, случващото се й действаше замайващо и й напомняше за фантасмагоричен кошмар.

Слушаше новините по радиото — два случая на употреба на огнестрелно оръжие, един обир, пожар в Анакостия, според полицията умишлен палеж, — но не им обръщаше особено внимание. Още си мислеше за срещата с директора и се питаше дали вярно е преценила нещата, дали е успяла да му даде каквото е искал. И тогава чу водещия да казва:

— И едно шокиращо убийство. В Конгресния гробищен парк е открит бездомник с прерязано гърло. Полицията смята, че извършителят е някой от другите, които са спали на гробището, и в момента разпитва заподозрени.

Иви притисна устата си с длан. Не можеше да е съвпадение! Трябваше да е той — мъжът, когото бе видяла да изчезва зад камиона, най-вероятно за да постави отдолу взривното устройство, и който после се бе скрил в гробището… за да убие бездомника. Не знаеше защо. Случайна среща с човек, който е можел да го разпознае и затова е трябвало да бъде отстранен?

Това беше важно. Важна улика. Трябваше да съобщи на някого. Страхуваше се, но трябваше.

Изведнъж водещият млъкна за миг и след това продължи:

— Току-що се получи гореща новина. В отговор на ужасния бомбен атентат във Вашингтон тази сутрин американски сили са атакували тренировъчен лагер на терористи в сирийския град Азаз. Имаме сведения за дронове и крилати ракети. След петнайсет минути президентът ще направи обръщение от Овалния кабинет. Ще го чуете на живо, ако останете с нас.

Зави й се свят. Бяха отвлекли Хамилтън в Сирия, нали така? Естествено, можеше да е навсякъде в тази страна — нямаше основания да смята, че е точно в Азаз. И все пак й се струваше, че всичко това е свързано. Само че връзките бяха страшно мъгляви. Усещаше ги, ала не можеше да ги види.

А и как можеше това да е отмъщение за вътрешна работа? Добре де, може би някой се опитваше да въвлече Америка в сирийската гражданска война, но имаше много други начини да го постигне. Ако започнеха да развиват идеята, че зад тазсутрешния атентат стои правителството на Сирия, Иви може би щеше да приеме, че е в ход някакъв заговор. Ала дотогава ударът срещу тренировъчен лагер просто не представляваше убедителна цел и мотив.

Още пътуваше, когато по радиото предадоха на живо обръщението на президента.

— Както мнозина от вас несъмнено вече са научили, по-рано тази вечер по моя заповед въоръжените сили на Съединените щати нанесоха удари с дронове и крилати ракети срещу тренировъчен лагер на терористи в Северна Сирия. Нашите разузнавателни органи потвърдиха, че там са се намирали терористите, които са подготвили и ръководили извършения тази сутрин варварски атентат срещу невинните граждани на столицата ни. Тези терористи вече са мъртви и няма да имат възможност да вършат нови жестокости.

Кратко прокашляне.

— Освен нашия военен отговор на сполетялата ни трагедия ФБР току-що арестува няколко заподозрени на американска земя. Очакваме информацията, която ни дадат те, да ни помогне да предотвратим нови заговори и да обезвредим други терористи.

Многозначителна пауза.

— Колкото и да ни се иска да не е така, трябва да признаем, че нашето разузнаване, органи за сигурност и въоръжени сили никога няма да са в състояние да предотвратят абсолютно всички атентати срещу нацията ни. Категорично обаче заявявам, че както показа днешният ни отговор, всеки, който успее да извърши подобен атентат или който организира, подготви или участва в такъв, ще се изправи пред американското правосъдие. И присъдата ще бъде сурова. Благодаря ви и Бог да благослови Америка.

Иви почти не слушаше последвалия коментар на водещия. Всичко това не й харесваше, изобщо не й харесваше. Но какво означаваше? А и какво можеше да направи тя?

Вкъщи сготви вечеря на Даш и му помогна с уроците. Рутината, домашната обстановка и грижите за нейното красиво момче я поуспокоиха. Ставаше нещо, в това нямаше съмнение, обаче ставащото надхвърляше нейното ниво и тя нямаше основания да смята, че по някакъв начин ще я засегне. Не беше дала на никого причини да я смята за заплаха. Или поне не реални причини. Нямаше нужда да взима решение още тази вечер. Можеше да го направи сутринта.

След като Даш си легна, Иви взе душ. Държеше джиесема си наблизо, в случай че получи есемес от Марвин. Но нямаше нищо. Е, може малко да прекаляваше с тези надежди да я потърси веднага щом се прибере. Боеше се, че това е било всичко, че повече няма да й се обади. Не, държеше се глупаво. Не разполагаше с такива данни, нямаше откъде да знае.

След банята облече анцуг, наля си чаша вино и седна в полумрака на дневната, за да се поотпусне.

Впери поглед в телефона си. Може би всъщност не трябваше да чака той да я потърси. Предишния път не го беше чакала, нали? И Марвин определено нямаше нищо против тя да поеме инициативата.

„По дяволите!“

Прати му есемес. „Ей, как мина пътуването?“

Джиесемът й изпиука след по-малко от минута и сърцето й се сви. „Мина нормално. Тъкмо си влизам вкъщи“.

Продължаваше да се взира в дисплея, водеше вътрешна борба. Може и да беше смешно, обаче се възбуждаше дори само от размяната на есемеси с него, от самата перспектива да го види. От перспективата за всичко останало.

Въздъхна. „Още ли мислиш за това?“

Незабавен отговор: „Да“.

Тя се разшава на мястото си. „Кажи ми какво си мислиш“.

Последва дълга пауза. Иви се разтревожи, после си спомни за неговата срамежливост.

„Не искаш ли да ми кажеш?“

„Искам“.

„Обаче ти е трудно да го изречеш, така ли?“

„Май да“.

Сърцето й се разтуптя още по-силно. „Искаш ли да ми покажеш? Още сега?“

„Да“.

Тя усети, че се подмокря. „След колко време?“

„Половин час. Може и по-скоро“.

„Добре. Побързай“.

Тя допи виното и се изправи, изненадана от треперенето на коленете си. Отиде в кухнята, остави чашата в мивката и закрачи напред-назад. Божичко, как щеше да убие следващия половин час?

Надникна в стаята на Даш и с облекчение чу тихото му похъркване. После отиде в спалнята си и няколко минути се чуди какво да облече. По анцуг й се струваше прекалено домашно. Обаче не искаше и да изглежда, че се престарава. От една страна, трябваше да е нещо, каквото носи вкъщи, но от друга — да е и секси. В крайна сметка се спря на бели дантелени гащички и сутиен, изтъркани дънки и стара бяла тениска, с която понякога спеше. Памучната тъкан толкова беше изтъняла през годините, че сутиенът и фигурата й прозираха. Иви се усмихна, зачудена дали Марвин и този път ще е в състояние да извръща погледа си като преди. Извади два презерватива от чекмеджето, в което криеше опаковката, и ги пъхна в джоба на дънките. „Де да знам къде ще се случи“ — помисли си и по тялото й пробягаха тръпки.

Върна се в дневната и направи опит да почете един роман на М. Дж. Роуз, който й доставяше удоволствие, но изобщо не можеше да се съсредоточи. Все си представяше Марвин, който влиза в стаята и впил очи в лицето й, плъзва длани по тялото й. После с лекота я отнася на дивана или на леглото й, смъква дрехите й и пак я чука като истинско цунами.

Отиде в кухнята и включи телевизора над плота, който обикновено гледаше, докато готви. Пак новини за удара в Сирия по Си Ен Ен. Тъкмо се канеше да превключи канала, когато водещата каза:

— Получихме също непроверени сведения, че при удара е загинал американският журналист Райън Хамилтън, който преди няколко дни беше отвлечен в Сирия от групировка, отцепила се от ИДИЛ.

„Ох, да му се не види!“

Иви се втренчи в екрана, притиснала длан към устата си. Говорителят на Белия дом обясняваше, че терористите използвали Хамилтън като човешки щит и явно се надявали да използват смъртта му за пропагандни цели, което за пореден път доказвало, че нямали човешкия живот за нищо. В края на краищата нима не били заплашили да обезглавят журналиста, заплаха, която вече били изпълнили с други заложници? От думите му се подразбираше следното, смътно осъзна Иви: „Той и без това щеше да умре, при това по ужасен начин. Поне му го спестихме. И отмъстихме за него“.

Това беше, значи. Мотивът на директора. Беше организирал отвличането на Хамилтън, за да скрие участието си в неговата смърт, и нещата явно се бяха объркали. Похитителите не убиват репортера, каквато е уговорката, предстои спасителна операция, директорът се уплашва и провокира повод за война в самия център на Вашингтон, за да замени спасителната операция с удар.

„Защо?“

Не знаеше. Не искаше да знае. Само се досещаше, че Пъркинс е разкрил на Хамилтън нещо толкова взривоопасно, че директорът е наредил да убият и двамата.

„Аз не знам нищо — помоли се наум Иви. — Не съм направила нищо. И няма да направя“.

И веднага я обзеха угризения и срам. Ако не беше съобщила на директора, всичко това нямаше да се случи. Хамилтън щеше да е жив. И Пъркинс. Тя бе виновна. А мислеше само за себе си.

„Не за себе си. За Даш“.

Наистина ли не беше направила нищо? Нали беше излъгала директора, при това неведнъж, а два пъти. Първо не му бе казала за писмото, което Хамилтън беше пратил от Истанбул. И второ, беше му казала, че не е видяла нищо подозрително във връзка с тазсутрешния атентат. Вярно, такова премълчаване на факти трудно можеше да се докаже, но все пак… Имаше чувството, че се е забъркала в нещо, ала нямаше представа в какво.

„Затова изчакай до утре сутрин. Иди при него, кажи му, че си продължила да търсиш и си открила нещо ново. Той няма да разбере. Може да заподозре, че си премълчала, но няма да е сигурен. И ще види, че си лоялна, че не криеш нищо“.

Само че дали това щеше да реши проблемите й? Или щеше да ги задълбочи?

„Мисли, Иви. Ти си интелигентна. Тъкмо затова те взеха на работа. Мисли!“

Тя кимна. Вече виждаше нещата по-ясно. Отиването при директора щеше да е грешка. Той явно не искаше от нея да открие каквото и да е — беше се уверила в това, когато го бе подложила на изпитание. А какво се канеше да направи, да отиде при него и да каже: „Ей, знаеш ли, само аз разполагам с улики за операцията под фалшив флаг, която си организирал, за да отстраниш Хамилтън, ама споко, обещавам да не казвам на никого!“?

Спомни си за писмото, което беше видяла Хамилтън да праща от Истанбул. Можеше ли да направи нещо с него? Дори не знаеше точно какво има в плика. Сигурно флашка. Най-вероятно криптирана.

Замисли се за Скот Стайлс, когото бяха открили обесен в дома му. За Пъркинс, загинал в автомобилна катастрофа. Нима щеше да е трудно да й спретнат същото?

И после пред очите й пак изплува образът на Даш и гърлото й се сви. Какво щеше да стане с него?

Години наред се опитваше да не мисли за това, че не може да разчита на никого. Шон не желаеше да се грижи за глухия си син. Даже не владееше жестомимичен език, изобщо не се беше опитвал да го учи. Мисълта, че Даш ще трябва да напусне училището, което обичаше, училището, в което се чувстваше добре, я изпълни с ужас. Къде щеше да отиде? При кого щеше да живее? В старческия дом при баща й ли? Който често не можеше да познае родния си внук?

А и какво щеше да се случи с клетия й баща? Какво щяха да направят в старческия дом, ако нямаше кой да плаща таксите? Спомни си филма „Хранително вещество“ и затисна устата си с ръка — стана й смешно и в същото време й се доплака.

Трябваше да измисли начин да се измъкне. Ала дори не знаеше в какво се е забъркала.

Джиесемът й изпиука и тя го погледна: „Тук съм“.

Марвин. Иви дълбоко си пое дъх. Трябваше да се овладее.

Приглуши осветлението и натисна бутона на домофона. След малко тихо се почука. Иви надзърна през шпионката, отвори вратата и я затвори след него.

Той не каза нищо. Просто стоеше пред нея, гледаше я и жаждата, която прочете на лицето му, начинът, по който плъзгаше очи по тялото й и отново ги впиваше в нейните, я накараха да забрави паниката си. Иви го притисна към вратата, пое главата му в дланите си, доближи лицето му до своето и започна да го целува. Усети езика му в устата си, ръцете му върху гърдите си, и й беше толкова хубаво, че всичко друго изчезна в миг.

Тя спусна длан върху слабините му и когато установи колко е твърд членът му, от гърлото й се изтръгна стон. Бързо разкопча колана му и се зае с дънките му, но преди да успее да ги смъкне, Марвин я завъртя, опря гърба й във вратата и надигна тениската й. Иви протегна ръцете си нагоре, за да я съблече, ала той я остави усукана около предлакътниците й, с едната си ръка притисна китките й към вратата и с другата се пресегна да й разкопчае сутиена. И после вече я търкаше с палец между краката, тя се извиваше от удоволствие и се опитваше да освободи ръцете си, но Марвин не я пускаше и пак я целуваше и галеше, и начинът, по който я държеше и правеше с нея каквото си иска, и не я оставяше да го докосва, толкова я възбуждаше, че Иви не издържаше, копнееше да го поеме в себе си, копнееше това да прогони всичко друго, всичко, което се беше случило, да го направи нереално. Тя прошепна „моля те“ в устата му — знаеше, че не може да я чуе, но се надяваше, че ще усети. И наистина, Марвин пусна ръцете й и смъкна тениската и сутиена й, Иви извади презерватив от джоба си точно преди той да изхлузи дънките й надолу заедно с гащичките, а тя му съблече ризата, докато Марвин събуваше собствения си панталон, после пак я притисна към вратата, плъзна показалеца си в нея, и, о, да, беше невероятно, и Иви опипом разпечата кондома и успя да му го сложи, обви пръсти около пениса му, стисна го и го усети да потръпва, после го насочи към себе си и той проникна с тласък в нея, болезнено, ала тя бе прикована към вратата и нямаше накъде да се отдръпне, и Марвин отново я тласна, тласна силно, и пак, и пак, и я болеше толкова възхитително, толкова сладостно, точно от това имаше нужда, господи, да, и Иви вдигна крака си и стъпи върху шкафчето до вратата, и той потъна още по-дълбоко в нея, и тя отново простена, и Марвин пъхна пръста си в устата й и тя го засмука, и след това дланите му бяха върху дупето й, обгръщаха го, стискаха го, вкарваха я в такт с неговите тласъци, и Иви беше близо, невероятно близо, и също го чукаше, и после усети влажния му показалец да се хлъзга в ануса й, ахна и продължи да го чука с още по-голяма настойчивост, усети члена му да се издува и подскача, и в следващия миг тя свършваше едновременно с него, дълго и шеметно.

После спусна крака си на пода и се притисна към Марвин. Той я прегърна, нежно, но в същото време Иви усещаше силата му, усещаше колко е внимателен към нея. Освен когато не можеше да се владее. И тази мисъл я изпълни с наслада.

Тя вдигна поглед и осъзна какво ще види Даш, ако се събуди, за да отиде до тоалетната. Цялата действителност в миг се върна, безумната реалност, страхът, и Иви заплака, лицето й се обля в сълзи.

„Какво има?“ — попита с жестове Марвин, но тя само поклати глава и го притегли към себе си, изпитваше непреодолима потребност да я прегръща, за да прогони всичко това.

След малко успя да се овладее и кимна към стаята на сина си.

„Трябва да се облечем“.

Марвин само я погледна.

„Болка ли ти причиних?“

Загрижеността на този въпрос прелестно се изписваше и на лицето му.

„Не. Напротив“.

„Тогава защо плачеш?“

„Хайде първо да се облечем“.

Събраха дрехите си и последователно минаха през банята. Когато отидоха в кухнята, Иви го попита:

„Искаш ли нещо за пиене?“

„Само вода. Благодаря“.

Тя напълни две чаши и двамата седнаха на масата.

Марвин впери очи в нея.

„Наред ли е всичко?“

Дори не знаеше какво да му отговори. Навярно щеше да е най-добре да не му казва нищо. Ала не искаше да я помисли за луда. Или за слаба. Или за постоянно тъжна нещастница. Или за…

„Имам… проблеми на работа. Трудно е за обяснение“.

„Не можеш да говориш, защото е секретно, така ли?“

„Да“.

„Сериозно ли е?“

„Ами… Видях нещо, което май не биваше да виждам. И ме е страх какво ще направят“.

„Какво могат да направят?“

„Тъкмо това ме измъчва“.

„Ще те уволнят ли?“

Иви неволно се засмя.

„Да, може и така да се каже“.

Марвин сбърчи чело.

„Тогава какво?“

Тя поклати глава.

„Не знам. Просто адски ме е страх. Не знам какво да правя. С кого да говоря“.

„Например с мене“.

Иви го погледна и си помисли, че за малко наистина е щяла да го направи. Но с какво можеше да й помогне той? Марвин принадлежеше на друг свят.

„Благодаря ти. Просто трябва да премисля нещата“.

„Има ли с кого да поговориш на работа?“

„Теоретично, да. Обаче… сложно е“.

Той кимна.

„Ясно. Извинявай, че те разпитвам“.

„Не, няма нищо. Дойде ми добре да поговоря малко за това. Съжалявам, че не мога да ти кажа повече“.

„Аз съжалявам, че не мога да ти помогна с нищо повече“.

„Вече ми помогна, като дойде тази вечер. Много ми помогна“.

Марвин се усмихна.

„И ти ми помогна“.

Помълчаха няколко минути.

„Иска ми се да те помоля да останеш — накрая каза тя. — Даш също много те харесва, но в момента това ще е прекалено“.

„Разбирам. Ще се оправиш ли?“

„Ще намеря изход“. — Надяваше се знаците й да предават по-голяма убеденост, отколкото изпитваше.

Изпрати го на вратата. Той я целуна — странно колебливо след страстните им ласки.

„Радвам се, че ми прати есемес, Иви“.

Тя се усмихна.

„Май за пръв път произнасяш името ми, Марвин“. „Харесва ми“.

Иви се вгледа в красивото му лице, в странната тъга, която долавяше в очите му, тъга и неохота, и осъзна, че малко остава пак да му се нахвърли. Не. Щеше да е прекалено лесно да го накара да остане. А и не се чувстваше готова да обясни всичко на Даш. „Радвам се. Бих могла и да свикна да го произнасяш“. Пауза, после:

„Лека нощ, Иви“.