Бари Айслър
Парола за достъп (20)

19.

Манъс пак беше в Турция, уж за да достави гранатомети на хората от Ергенекон, на които бе предал журналиста. Всъщност Директора му бе казал да ги убие и непременно да вземе джиесемите им. Той нито знаеше, нито се интересуваше защо са му на Директора техните телефони. Обаче това с убиването го зарадва. Искаше му се да ги очисти още тогава. Сега вече можеше да го направи.

Щяха да се срещнат на източния бряг на Туз Гьолю, огромно солено езеро на около сто и петдесет километра югоизточно от Анкара. Манъс шофираше под яркото слънце покрай полупресъхналото езеро — светлосин овал, обточен с искрящо бяла ивица. Наоколо не растеше нищо друго, освен жълта трева и ниски шубраци.

Подмина няколко туристически ресторанта с магазини за сувенири. Тук-там се мяркаха хора, дошли да фотографират солта. Асфалтовата настилка на шосето се смени с чакъл, после пътят стана черен. Скоро сградите и хората съвсем изчезнаха.

В края на пътя видя развалини на постройка, само основи и тухлени стени, полускрита сред кафявите храсталаци. Там беше мръсният бял ван, който си спомняше от предишната им среща, и до него пушеха същите трима мъже. Когато се приближи, те се вгледаха в колата му с присвити очи, познаха го и му махнаха, за да покажат, че ръцете им са празни. Той кимна и спря на няколко метра от вана, малко под ъгъл, така че шофьорските врати на двата автомобила да останат от външната страна. Това навярно щеше да се стори странно на турците, защото по-лесно и по-дискретно щяха да прехвърлят гранатометите, ако доближеше багажника на своя автомобил до техния. А може и да се досетеха, че проявява предпазливост. Не му пукаше. Единственото прикритие наоколо беше самият ван и Манъс искаше да отвори багажника, без да изпуска вана от поглед, както и да има време да реагира, ако някой изскочи от задните врати на турската кола.

Огледа се и не установи проблеми. В маранята на отсрещния бряг на езерото трептяха кулите и комините на солодобивно предприятие. Недалеч бе захвърлена самотна гума от камион — чернееше на фона на солта. Манъс угаси двигателя и свали прозореца. Нямаше как да разбере, но усещаше, че навън цари тишина.

Като държеше турците под око и стискаше дръжката на томахавката, слезе и затвори вратата. Освен брадвата беше въоръжен като миналия път, но с една малка разлика — зиг зауерът SIG МРХ-К, който висеше в кобур под волана, не бе зареден. Имаше предчувствие за тези мъже и смяташе, че е измислил как да се възползва от него.

— Здрасти, Милър — каза високият със същата онази усмивка, която внушаваше недоверие на Манъс. Сега нямаше нужда от пароли. Вече се познаваха. — Носиш ни играчките, нали? Ще ги вземем.

Манъс кимна, отиде отзад при багажника, отвори го и зачака. Високият мина отдясно на седана. Другите двама заобиколиха от другата страна и пътьом надзърнаха в купето. Видяха зиг зауера. Единият спря до вратата. Другият продължи напред. Обкръжаваха го, прерязваха пътя към оръжието му. Поне така си мислеха.

Той се отдръпна и даде знак на двамата да погледнат в багажника. Вътре имаше три брезентови сака.

Високият остана изправен, докато другият се наведе и дръпна циповете на саковете. След като отвори и третия, турчинът се обърна и кимна. Манъс можеше да ги очисти на място със скрития в кобура под пояса му деветмилиметров пистолет, ала не знаеше на какво разстояние ще се чуят гърмежите в този равен терен, а туристическите заведения, покрай които беше минал, не бяха много далече. Щеше да ги застреля, ако се наложеше, но му се струваше, че ще има възможност да се справи по по-безшумен начин. А и по-приятен.

Вторият турчин бръкна в последния сак, извади един от гранатометите и го подаде на високия, който го подхвърли в ръка, насочи го към Манъс и се захили.

— Нали ще ни покажеш как се използва?

Даже да нямаше такава заповед, Манъс с удоволствие щеше да го убие, задето е насочил оръжие към него, особено без изобщо да провери дали е заредено. В този случай обаче това му приличаше на трик за отвличане на вниманието. И естествено, в следващия миг видя с периферното си зрение, че третият се пресяга през отворения прозорец и изтегля зиг зауера от кобура. Манъс се направи, че не е забелязал нищо.

— Какво точно ви интересува? — попита той.

Третият се приближи, като се целеше със зиг зауера в гърдите му. Манъс се завъртя към него и се престори на изненадан.

— Интересува ме защо говориш толкова смешно — каза високият.

Манъс запремества поглед от единия към другия, сякаш се е уплашил. Всъщност преценяваше разстоянието.

— Какво правите?! — възкликна той с пресилена нервност.

— Дай ми пистолета, дето ти е отзад на кръста — заповяда високият и протегна ръка, без да изпуска томахавката от поглед. — И остави брадвата на земята.

Мислеха си, че са го приклещили в ъгъла, но въпреки това не бяха уверени в себе си. Иначе високият сам щеше да се опита да го обезоръжи.

Манъс отстъпи назад, за да не им позволи да го обкръжат, и отпусна томахавката до крака си, сякаш се колебаеше дали да се подчини.

— Ако ме убиете, няма да получите повече играчки.

Устните на високия се свиха в жестока усмивка, която напомни на Манъс за някои момчета в затвора за непълнолетни.

— Няма да те убиваме. Само… ще се позабавляваме с тебе. Давай пистолета.

Бяха малко по-далече от идеалната позиция. Манъс искаше единият от тях да се приближи.

— Ще кажа на моите хора.

Турчинът се изсмя.

— Мъжете никога не признават такива работи. Даже повечето жени.

Онзи със зиг зауера се беше зачервил и дишаше тежко. Посочи с дулото на оръжието.

— Наведи се над багажника. Най-навътре.

Манъс само го изгледа.

Мъжът се навъси.

— Казах да се наведеш над багажника!

Манъс отново не отговори. Знаеше, че турчинът няма просто да дръпне спусъка. Първо щеше да го заплашва.

Мъжът насочи зиг зауера към лицето му и пристъпи към него.

— Казах…

Манъс направи крачка напред, изби пистолета от ръката му, замахна с томахавката отдолу нагоре и заби тринайсетсантиметровото острие в гениталиите му. Стоманата проряза плат и плът с еднаква лекота, разби лонната му кост и потъна в сакрума му с такава сила, че ходилата на турчина се отлепиха от земята. Той се изцъкли от шок и болка, но дори да изкрещя, явно не беше достатъчно високо, защото Манъс не го чу.

Манъс се завъртя надясно, освободи брадвата, докато първият се свличаше на земята, и замахна странично с нея към лицето на втория турчин. Мъжът се сепна и понечи да се извърне, като инстинктивно вдигна ръка, за да се защити. Томахавката отсече пръстите му, проникна през зъбите и челюстта му и изригна от лявата страна на главата му с гейзер от кръв. Турчинът потрепери, направи две конвулсивни крачки и се строполи.

Високият се беше облещил толкова, че очите му още малко и щяха да изскочат. Той отстъпи назад и отчаяно посегна към кръста си, най-вероятно за пистолет. Манъс хвърли томахавката и мигновено насочи деветмилиметровия „Танфолио“ към главата му. Ръцете на турчина замръзнаха във въздуха.

— Вдигни си ръцете — заповяда му Манъс и след като онзи не помръдна, прибави: — Ако исках да те убия, вече да си мъртъв. Обаче не ме принуждавай да повтарям.

Мъжът бавно и предпазливо вдигна ръце. Дишаше тежко.

— Сега се обърни с гръб към мен и здраво сплети пръстите си на тила.

Високият се подчини.

Манъс издърпа единия си ръкав върху пръстите си, приближи се, измъкна пистолета на турчина, като използва плата, за да не остави отпечатъци, и отново се отдръпна. Хвърли оръжието настрани, оправи си ръкава и вдигна томахавката.

— Сега се наведи над багажника. Както искаше да направя аз.

Мъжът се завъртя към него.

— Какво?! Не!

Манъс насочи пистолета си към лицето му.

— Ти избираш.

Турчинът сбърчи лице и се озърна към другарите си. Първият се беше свил на кълбо и тялото му се разтърсваше — може би плачеше, Манъс не можеше да е сигурен. Вторият лежеше неподвижно. Земята около него тъмнееше от пропилата я кръв.

Разтреперан, високият отиде при багажника и се наведе над него. Манъс знаеше, че освен ако турчинът не е в състояние светкавично да разбере как се зареждат гранатометите, вътре няма нищо, което да използва за оръжие. И все пак не го беше претърсил за нож или резервен пистолет, затова остана на разстояние.

— Наведи се още. И се разкрачи.

Мъжът се подчини. Манъс усещаше, че говори нещо, сигурно умоляваше за милост, но естествено, нямаше как да разбере, пък и не го интересуваше. Прехвърли пистолета в лявата си ръка, стисна томахавката в дясната, за миг впери очи в турчина, после замахна със завъртане на хълбоците си и заби брадвата в гърба му. Острието проряза гръбначния му стълб и щеше да изскочи през корема му, ако Манъс не беше дръпнал оръжието в последния момент. Онзи се свлече вътре с конвулсивно подритващи крака и крясъкът му отекна в багажника.

Манъс го сграбчи за колана, измъкна го навън и го пусна на земята. Турчинът се стовари по гръб като риба на корабна палуба, притиснал с длани зейналата рана. Краката му бяха неподвижни. Говореше нещо, но Манъс не можеше да разчете движението на устните му — или беше минал на родния си език, или от ужас и болка не можеше да артикулира думите достатъчно ясно.

— Значи те интересува защо говоря смешно, а? — изсумтя Манъс. Бързо се огледа за опасност, не установи такава и отново насочи вниманието си към турчина. — Защото не чувам нищо. Даже викове. — После вдигна крак и смаза гръкляна му с подметката си.

Отиде при първия турчин, единствения, който евентуално можеше да представлява заплаха. Но не, той продължаваше да трепери, свит на кълбо. Дори да имаше оръжие, раната му явно беше прекалено тежка, за да го използва. Манъс строши шията му с крак и се върна при втория, който лежеше неподвижно. Късчета мозък се стичаха на земята заедно с кръвта и разбрал, че няма нужда да прави нищо повече, той избърса острието на томахавката в ризата на мъжа, после я остави на предната дясна седалка на колата си.

Накрая спря за момент и се вгледа във вана. Вътре едва ли имаше още някой, но реши, че ще е по-добре да провери. Хванал пистолета с две ръце, Манъс обиколи колата, като надничаше вътре, първо през предния десен прозорец, след това през предното стъкло и отляво. Не забеляза нищо.

Хвана дръжката на вратата през полата на ризата си, отвори я и отскочи надясно, готов да открие огън, ако се наложи. Вътре нямаше никой.

Не, имаше. Лежеше на пода, свит на кълбо. Манъс запримигва, озърна се наоколо и пак погледна. Видя рокля с волани, от чиито ръкави се подаваха две космати ръце, проблясък на метал — китки, оковани зад гърба с белезници.

Приближи се и провери вътрешността на вана. Нямаше нищо друго. Само този мъж, дребен, окован, с рокля. Треперещ.

Като държеше пистолета под нивото на брадичката си, Манъс протегна лявата си ръка и дръпна мъжа за крака. Онзи потръпна, но остана в същата поза.

Манъс не знаеше дали не е казал нещо, дали не е издал някакъв звук.

Пак го дръпна, този път по-силно. Мъжът присви раменете си, сякаш очакваше да го ударят, и се обърна. Манъс не го позна веднага, защото лицето му беше обезобразено — очите му бяха насинени, клепачите — полузатворени, устните му бяха подути и напукани. По бузите, ръцете и раменете му имаше многобройни изгаряния от фасове.

Беше Хамилтън.

Манъс толкова се смая, че за секунда забрави да провери за опасност. После изостреният му от дългогодишен опит инстинкт се обади и той бързо се огледа. Нищо. Когато отново се обърна към Хамилтън, видя, че журналистът говори:

— Моля ви! Моля ви, помогнете ми! Моля ви!

Манъс се опита да осмисли ситуацията. Какво се беше случило? Когато по новините съобщиха, че Хамилтън е в ръцете на някаква отцепила се от ИДИЛ групировка, той бе решил, че Директора е използвал турците като посредници. Е, поне такъв трябваше да е бил планът. Дали турците бяха направили видеозаписа сами, използвайки човек, говорещ арабски, в ролята на размахващия нож терорист? Или бяха предали някой друг на сирийската групировка? Обаче кого? И защо? Може да бяха задържали репортера, за да го използват, докато им омръзне, и после да го препродадат?

Хвърли поглед към труповете. Не трябваше да ги очиства толкова бързо. Сега му се искаше да може пак да поработи върху тях.

Отново погледна Хамилтън.

— Моля ви! — хленчеше журналистът. — Помогнете ми, моля ви!

Манъс се замисли. Какво щеше да е желанието на Директора? Сигурно този човек да умре. Иначе защо ще организира отвличането му, ако не за да го убият уж някакви си джихадисти?

И всъщност това щеше да е истинска милост за него. Човекът беше съсипан и Манъс знаеше, че няма да може да се възстанови. Една крачка във вана, вратата затворена, за да приглуши звука, един бърз изстрел в тила. Край на мъките на малкия, край на ужаса.

— Моля ви — пак запелтечи Хамилтън и от подутите му очи потекоха сълзи. — Искам да си ида у дома… само да си ида у дома.

Манъс отново се огледа. Районът продължаваше да пустее.

„Просто го направи — помисли си той. — Направи го бързо. Малкият няма да усети нищо“.

Понечи да влезе във вана, ала се поколеба.

И осъзна, че не иска да убие този човек.

Отново се опита да се убеди, че за Хамилтън това ще е милост. Не успя. Всъщност чувстваше, че това ще е още по-голяма жестокост от трагедията, която вече му беше причинил.

„Еба ти!“

Бавеше се прекалено много. Трябваше да се съсредоточи върху целта на идването си тук. Хамилтън не беше негов проблем.

Отиде при труповете и събра джиесемите на турците от джобовете на панталоните им. Извади батериите, хвърли ги в багажника на колата си, вдигна зиг зауера, зареди го и го остави на предната дясна седалка. Погледна се в огледалото и без изненада установи, че цялото му лице е опръскано с кръв. Върна се при багажника, взе мокра кърпа от пакета, който носеше тъкмо за такава цел, и се почисти. По колата също имаше кървави пръски. Той ги избърса, пусна кърпата в багажника и го затвори.

След това спря за момент, загледан във вана. Искаше му се изобщо да не беше проверявал вътре. И тогава си каза: „Е, може пък наистина да не си проверил“.

В това имаше нещо. Защото дори Хамилтън да се спасеше, на кого щеше да каже? Едва ли виждаше с тези подути очи. Фактът, че го молеше за помощ, а не да не го измъчва, предполагаше, че не е разпознал в него своя похитител. И даже да виждаше, как щеше да го опише? И първия път, и сега Манъс носеше фалшива брада, очила и шапка. Репортерът можеше да е запомнил странния му глас и глухотата му от предишния път, но сега Манъс изобщо не си беше отварял устата.

Пък и виждаше, че човекът е съсипан, ясно. Сигурно така щеше и да си умре — сам, безсилен и безпомощен във вана.

„Тогава защо просто не го убиеш? Ще му направиш услуга“.

Може би. Да, може би така щеше да е най-добре. Обаче не му се струваше добре.

„Или пък… можеш просто да му свалиш белезниците. И да го оставиш да се оправя сам“.

Това му се стори малко по-добре. Защото ако Хамилтън беше достатъчно умен, за да се сети, че ключът за вана е у някой от убитите турци и че у тях сигурно има и пари, които може да вземе, и ако му стигнеха силите да избяга с колата и проявеше находчивостта да се укрие някъде, докато се възстанови, нима не заслужаваше да му се даде шанс?! А ако искаше просто да лежи там и да умре, пак щеше да си го е заслужил. И в двата случая всичко щеше да зависи от самия него.

Манъс отново отиде при убитите, пребърка джобовете им, откри ключа за белезниците и се върна във вана. Когато мина зад Хамилтън, репортерът немощно започна да се съпротивлява — рефлекс от преживяното, знаеше Манъс. Разбираше и че няма да се вслуша в думите му, както и да се опиташе да го успокои. Затова просто здраво го натисна, опря коляно в гърба му и освободи китките му. Избърса белезниците с полата на ризата си и ги пусна на пода. После се огледа. Отзад имаше някакви работни дрехи — мръсна тениска и гащеризон. Добре. Дрехите на турците бяха пропити с кръв, а с тази рокля малкият нямаше да стигне далече. Ако изобщо опиташе, естествено.

Манъс слезе от вана, за последен път се огледа, качи се в колата си и потегли. Когато се отдалечеше на безопасно разстояние, щеше да изхвърли мократа кърпа и да почисти томахавката. Първо обаче трябваше да се отдалечи.

Докато шофираше, обмисляше ситуацията. Съжаляваше за онова, което бяха направили с Хамилтън турците. Радваше се, че ги е убил, и се надяваше журналистът да намери известна утеха във вида на обезобразените им тела.

Зачуди се какво да каже на Директора и реши да не му казва нищо. В края на краищата откъде можеше да е сигурен, че Директора желае смъртта на Хамилтън? Директора беше умен и играеше на равнище, което сигурно щеше да е непонятно за Манъс. Може да кроеше други планове за малкия. Може да имаше фактори, за които Манъс не подозираше. Какво го бяха учили на онзи курс в ЦРУ? „Ако не знаеш, не действаш“. Е, максимата определено важеше и за този случай.

Добре. Убил е турците, взел им е джиесемите и си е тръгнал, толкова. Бяха го пратили само за това, тъй че звучеше логично. Ван? Да, имало е ван, обаче изобщо не е проверявал вътре. Защо да проверява?

А и най-вероятно нямаше да има нищо за казване. Хамилтън щеше да умре във вана или Директора щеше пак да го открие и тогава репортерът вече със сигурност щеше да умре. В крайна сметка нямаше да има никакво значение, че Манъс отново се е натъкнал на него. Това не беше ли същото като изобщо да не се е натъквал на него?

Изхвърли Хамилтън от главата си — защото не беше имало никакъв Хамилтън — и се замисли за мобилните телефони в багажника. Директора щеше да е доволен. После си спомни за жената и сина й. Зачуди се дали Директора е пратил човек да ги наблюдава, докато него го няма. Обзе го безпокойство, макар че не знаеше защо.