Бари Айслър
Парола за достъп (33)

32.

Иви си тръгна от работа преди шест, обезсърчена и уплашена. Не беше стигнала доникъде с флашката на Хамилтън. АНС разполагаше с невероятни възможности за декриптиране, знаеше, но хората, които помоли, установиха, че е защитена с непробиваема програма с отворен код. Никакви задни вратички, хлабави стандарти, шорткъти. Било съмнително, че ще постигнат нещо дори да впрегнат грубата сила на всички суперкомпютри на Агенцията, а и достъпът до тях се контролираше строго — човек не можеше да ги използва неоторизирано, даже за „любовно разузнаване“. Тя опита да направи копие, което да съхранява на сигурно място, ала и това се оказа невъзможно: оказа се, че Хамилтън е инсталирал програма за защита от копиране, която не успя да заобиколи.

Направо се побъркваше от безсилие. Разполагаше тъкмо с каквото й трябваше, но не можеше да се възползва от него. Очертаваше се да прибегне до резервния план, „Интерсепт“, обаче не знаеше как безопасно да се свърже с тях. Щеше да се наложи да купи компютър, като плати в брой, да свали Тейлс от анонимен сървър, да създаде криптиран чатрум… и да се надява, че някой скоро ще се отзове. Нямаше представа как ще намери време за всичко това, а после сигурно и за лични срещи. Само че в момента като че ли нямаше други възможности.

От цяла седмица не беше ходила при баща си, а и й трябваха някои неща от Сейфуей, затова паркира пред супермаркета, съвсем близо до старческия дом. Когато отиде при него, баща й изглеждаше и говореше малко по-добре и толкова й се зарадва, че я обзеха угризения, че не може да остане повече. Но Дин я чакаше, Даш щеше да е гладен и имаше да планира много неща. Навярно можеше да се отбие в мола и да купи компютър или таблет. Щеше да плати в брой, разбира се. Искаше й се да е отделяла повече време да мисли за сигурността преди действително да й се наложи. Ала досега се бе чувствала спокойно в Агенцията, никога не беше правила нищо нередно.

Не очакваше всепроникващият поглед на АНС да се насочи към нея.

На излизане мина през тоалетната. И после, докато си миеше ръцете, изведнъж я обхвана параноя. През целия ден носеше флашката в чантата си. Как беше успяла да се убеди, че е безопасно? Съзнаваше, че поради липсата на алтернативи е омаловажила опасността. Но сега, след като тази опасност бе отминала, вече виждаше колко безразсъдно е постъпила. Вярно, никой друг нямаше основания да знае за съществуването на флашката. Но… нали бе помолила неколцина колеги да се опитат да я декриптират? И макар че, естествено, не им бе казала какво има вътре и ги бе оставила да смятат, че е нещо лично, ако някой кажеше на някой друг и до директора стигнеше, че тя се опитва да декриптира някаква флашка…

Огледа се. Можеше просто да я скрие някъде в тоалетната. Временно, докато измисли нещо. Щеше да е по-сигурно, отколкото да я носи със себе си. Ако откриеше подходящо място.

Под кошчето за отпадъци? Не, щяха да я видят още щом го вдигнеха, за да го изхвърлят. Дали да не я залепи с тиксо отдолу? Не, пак щеше да се вижда, ако, да речем, някой събори кошчето или го изпусне, докато го изпразва. Зад някоя от тоалетните чинии? Това й се стори по-разумно, въпреки че също имаше опасност да я открият при чистене.

Погледна мивките. Бяха четири, вградени в плот от изкуствен гранит. Отзад плотът беше монтиран за стената под огледалото, но предният край се държеше на четири метални крака. Тя клекна и проучи най-левия. Цилиндричен, с полирана никелова повърхност. Трябваше да е кух — защо ще се харчат за масивни никелови елементи в обществена тоалетна?

Хвана крака, натисна го обратно на часовниковата стрелка и след кратка съпротива той се завъртя на деветдесет градуса. Тя опита още по-силно, но той не поддаваше повече. Дръпна го — и кракът плавно се измъкна от леглото си. В ръцете й остана метална тръба, дълга около метър, отворена отгоре и запушена с пластмасов стопер отдолу.

Иви хвърли поглед към вратата, бръкна в чантата си, извади флашката и я пусна в цилиндъра. Разнесе се тихо изтракване. Тя обърна крака и флашката се плъзна навън.

Пак я пусна вътре, постави крака на мястото му и го завъртя. После се отдръпна и огледа резултата от работата си. Идеално. Официално нямаше право да идва тук извън часовете за посещение, но предполагаше, че няма да я спрат, ако настои.

Когато се върна при Сейфуей, забеляза, че точно до нейната тойота е спрял бял мерцедес „Спринтер“. Стори й се малко странно, защото на страничния паркинг почти нямаше други коли. Може би друг посетител на старческия дом? И все пак нещо в буса я смущаваше и Иви го заобиколи отдалече на път за отсрещния край на паркинга.

— Иви! — чу зад себе си мъжки глас. Обърна се и видя Марвин. Какво правеше тук? Е, явно пазаруваше в супермаркета, нали живееше в района. Но тогава защо ще паркира отстрани…

Нещо силно я удари по темето и тя залитна. През шията я обгърна нечия ръка и я повлече назад. Иви се опита да се съпротивлява, ала нямаше опора. Давеше се, не можеше да диша. Обзе я паника. Искаше да захапе ръката, но не успя да провре брадичката си под нея. Не постигна нищо и с драскане — ноктите й само се плъзгаха по дебелия ръкав и ръкавицата. После рязко я дръпнаха нагоре и назад и петите й се удариха в някакъв ръб. Блъснаха я по очи на пода — пода на същия онзи бял бус. Тя завъртя глава, за да извика, ала в гърба й се заби коляно и й изкара въздуха. Нечия длан затисна устата й. Тя усети убождане отстрани в шията и по тялото й се разля топлина. Изведнъж над нея се спусна тежест, сякаш я бяха завили с оловно одеяло. Пред очите й заплуваха петна и докато светът помръкваше, тя видя Марвин да затваря вратата на вана, без да поглежда към нея.