Бари Айслър
Парола за достъп (27)

26.

След като Марвин си тръгна, тя си легна и почти веднага заспа, но малко по-късно се събуди, обзета от паника. Нямаше и следа от спокойствието, с което я изпълваше неговото присъствие, карайки я да забрави всичко друго.

Но нали бе излъгала директора, че не е видяла нищо? Беше го подложила на изпитание, да, но без да е прекалено настойчива. Беше действала внимателно. Хитро. Знаеше, че той не иска да е видяла нищо, и му бе казала каквото бе искал да чуе.

„Сериозно ли го мислиш? Наистина ли си сигурна, че не е усетил проверката? Действително ли не е заподозрял, че само се опитваш да отвлечеш вниманието му с онзи човек с цигарата? Че го баламосваш с предложението да възложи на повече хора да проверяват записите? Като имаш предвид какво е направил досега, за какъв залог играе, можеш ли да разчиташ да се успокои, че не си видяла нищо, че нямаш подозрения, че не знаеш?“

Пое си дълбоко дъх няколко пъти, за да успокои ускорения си пулс.

„Стига. Това е лудост. Директорът няма да ме убие. Няма никакви конспирации. «Паралакс» е филм. Това тук е истинският живот“.

Представи си как Стайлс, Пъркинс и Хамилтън са си казвали същото. Как са омаловажавали опасността, как са се самозалъгвали, как са вярвали, че светът е такъв, какъвто им се иска, и са отказвали да приемат действителността.

И после бяха умрели. Защото не бяха знаели онова, което е известно на директора. Не бяха виждали онова, което е виждал той. И не бяха очаквали участта, която им е отредил.

Не. Тя нямаше да допусне същото да се случи с нея. Нямаше да го допусне заради Даш. Нима щеше да го защити, като си зарови главата в пясъка?

Но какво можеше да направи? Да се обърне към генералния инспектор? Към Конгреса? Към медиите?

В първите два случая щеше да стане още по-лошо, Иви го знаеше. Всички бяха наясно какво се случва с разобличителите, които се опитват да реформират системата отвътре. Само трябваше да попита Бил Бини, Томас Дрейк, Челси Манинг, Даян Роарк, Колийн Роули, Джефри Стърлинг, Томас Там, Ръсел Тайс или Кърк Уиби. Виж какво бяха направили с Джон Кириаку — задето е изобличил прилагането на изтезания, за бога! Или със Сноудън, на чиято загриженост не бяха обръщали внимание, докато не беше направил публичните си разкрития. Или с Джеслин Радак, адвокатката на разобличителите, която сигурно бе защитавала поне половината от тях.

Значи май оставаха медиите, въпреки че я ужасяваше мисълта да я съдят по Закона за шпионажа. Нима можеше да си позволи да се бори с такова нещо? Дори да не я хвърлеха в затвора с доживотна присъда, щяха да я съсипят. А кой щеше да се грижи за Даш, докато я държаха изолирана от външния свят като че ли е боец на вражеска държава? Как щеше да го понесе той?

И даже да беше готова да се обърне към медиите, с какво всъщност разполагаше? Можеше да докаже, че Хамилтън и Пъркинс са се срещали, и какво от това? Всичко останало щеше да се отхвърли като случайно съвпадение. Можеше да разкрие съществуването на мрежите от камери, разпознаването на лица и биометриката, но щом разкритията на Сноудън не се бяха оказали достатъчно важни, за да му осигурят защита, с нея нямаше да е по-различно. А ако покажеше записа на подозрителния мъж, свързан със сутрешния атентат, това сигурно щеше да осигури подкрепа за нейната система за наблюдение на камерите, вместо да предизвика протести срещу нея. Освен това щяха да я разпънат на кръст за разкриване на източници и методи, свързани с продължаващо разследване на терористичен акт, който отгоре на всичко още щеше да е съвсем пресен в паметта на хората. И те щяха да се нахвърлят върху нея като глутница вълци.

Господи! Не разполагаше с нищо. Нямаше и към кого да се обърне. Атентатът беше вътрешна работа, последвалият удар в Сирия бе лъжа, и тя беше единствената, която го знаеше. И ако директорът разбереше, че тя знае…

Замисли се за писмото, което Хамилтън бе пратил от Истанбул. Ужасно се беше уплашила от собствената си дързост да не докладва на директора за него и почти бе решила просто да се преструва, че то не съществува, че изобщо не е гледала този запис.

Само че го беше гледала. И сега писмото сигурно чакаше в онази пощенска кутия в Роквил. Какво ли имаше в плика? Нещо, което щеше да отговори на някои от въпросите й, да й даде оръжие, някакъв лост?

Каквото и да беше съдържанието на плика, директорът толкова се страхуваше от него, че прибягваше до убийства, за да го запази в тайна. Което означаваше, че е нещо експлозивно. Адски експлозивно. Нещо, свързано с Хамилтън. И ако излезеше на бял свят, директорът вече нямаше да има причина да я ликвидира. Защото тайната му щеше да е разкрита.

„Но ако знае, че съм я разкрила аз? Това може просто да смени единия му мотив с друг — вместо да иска да осигури мълчанието ми, ще иска да ми отмъсти“.

Е, струваше си да поеме този риск. Спомни си за един анимационен филм — ястреб се спускаше към мишка, която изглеждаше абсолютно безпомощна, обречена. Затова мишката направи единственото, което можеше: вдигна ръка и му показа среден пръст. Последен жест на достойнство и предизвикателство.

Май приличаше на онази мишка. Изправена срещу нещо, което не може да се надява да победи. Обаче нямаше да се предаде. Щеше да се съпротивлява.

А и ако направеше каквото трябва, откъде директорът, пък и който и да е друг, щеше да разбере, че е била тя? Не можеше да използва имейл, знаеше — АНС следеше акаунтите на всички журналисти, които смяташе за опасни, с други думи на всички, с които си струваше да се свърже. Обаче в уебсписанието на Хамилтън, „Интерсепт“, използваха СекюрДроп, криптирана система, с която в АНС още не бяха успели да се справят. Можеше да качва информация с Тейлс и Тор, операционна система и браузър, оказали се също толкова непробиваеми. Без имейли, телефонни разговори, тайни срещи, никакви такива. Каквото и да имаше в онзи плик, нали го беше пратил Хамилтън? Да, по време на срещите им Пъркинс най-вероятно му бе дал обяснения, които да му помогнат за написване на репортажите. Но дори и самата информация можеше да й осигури защита. Просто щеше да я… препраща. Анонимно.

Ами ако Хамилтън я беше криптирал?

„Ей, супершпионката, давай едно по едно!“

Да. Добре. Щеше да вземе писмото. Ако се наложеше, някак си щеше да декриптира съдържанието му. И да го препрати анонимно до „Интерсепт“.

Или поне щеше да опита. Другото можеше да не е в нейна власт. Ала нямаше да си крие главата в пясъка. И да умре в такава поза.

Погледна часовника на нощното шкафче. Два след полунощ. Но беше прекалено възбудена, за да заспи. А и имаше да планира много неща. Предстоеше й да се превърне във вътрешна опасност, да се изправи срещу най-добре финансираната и най-параноична разузнавателна организация на света. Организация, съсипала живота на всички разобличители, които я бяха предизвиквали.

„Освен на Сноудън“.

Да, Сноудън. Отдавна подозираше, че много хора в АНС се възхищават на извършеното от него, на проявената от него смелост, въпреки че, естествено, никой нямаше да признае такова нещо публично. А онези негови думи направо бяха хвърлили началството в бясна ярост. „Смелостта е заразна“. Винаги й се бяха стрували малко глупави, но в този момент, докато седеше сама на леглото си в малките часове на нощта и се готвеше да се изправи срещу неимоверно превъзхождащ я противник, тя осъзнаваше, че са верни.

И слава богу. Защото щеше да има нужда от много смелост.