Бари Айслър
Парола за достъп (47)

46.

— Привет, госпожице, здрасти, синко, къде ще пожелаете да ви закарам?

Шофьорът говореше с индийски акцент. Кой знае защо, това подейства успокоително на Иви.

— Наоколо има ли Уолмарт?

— Има, на шосе трийсет, работи денонощно. Дотам ли ще пътувате?

— Само ще се отбия да купя някои неща. Пътуваме за Вашингтон. Става, нали?

— Разбира се, броячът работи.

— Добре, благодаря ви.

Двамата с Даш свършиха в Уолмарт за по-малко от десет минути — Иви с нов предплатен джиесем, синът й с няколко нови комикса — и след час и нещо стояха пред старческия дом и проследяваха с поглед отдалечаващото се такси. Иви опита вратата и установи, че не се отваря. Разбира се. Нощем заключваха.

Тя почука по стъклото. Не познаваше човека на рецепцията, едър мъж с медицински дрехи, за разлика от красивите жени с делови костюми, които обикновено дежуреха денем. По-скоро санитар, отколкото рецепционист, предположи Иви.

Той вдигна поглед, изправи се и се приближи.

— Да помогна?

— Баща ми живее тук и… ъъъ, удобно ли е да го видя?

— Посещенията започват в седем, госпожо.

— Да, знам. Разбирам и че е странно, обаче… вижте, поне бихте ли отворили вратата? Неловко е да разговаряме през стъклото.

Мъжът я изгледа подозрително, ала това беше старчески дом, за бога, а не банка. Той отключи и отвори вратата, но не се отдръпна настрани, за да я пусне вътре.

— Благодаря — каза Иви. — Въпросът е, че със сина ми заминаваме. Всъщност сме на път за летището. И… Тази нощ сънувах, че се връщаме и баща ми вече го няма. Знам, глупаво е, и все пак имам чувството, че е някакво предзнаменование. И просто искам да го видим преди да заминем. За всеки случай. Ще ни позволите ли?

Изражението на санитаря продължаваше да е подозрително, но й се стори, че малко омеква. Той помълча, после попита:

— Как се казва баща ви?

— Кевин Галахър. Стая седемстотин и седемнайсет. А аз съм Иви, между другото. — Тя протегна ръка и мъжът я стисна.

— Аз съм Купър. Познавам господин Галахър. Много симпатичен човек, изключително любезен с персонала, въпреки че невинаги си спомня къде се намира.

Иви не знаеше дали Купър е малко име или фамилия. Така или иначе, мъжът явно искаше да го наричат така.

— Знам. Състоянието му се… влошава. Но да, той е все същият симпатичен и любезен човек, какъвто е бил винаги. Това поне е някаква утеха.

Купър погледна Даш.

— При дядо ли идваш, синко?

Момчето кимна.

Това очевидно реши нещата. Купър се отдръпна от входа.

— Не се бавете много. Не че е престъплението на века, обаче може да загазя, задето ви пускам по това време.

— Много ви благодаря, Купър. Няма да се бавим, обещавам.

Двамата с Даш отидоха да видят баща й, който спеше и хъркаше шумно. Всъщност Иви се опасяваше да не се събуди — ако беше на себе си, нямаше да могат да си тръгнат бързо, а се налагаше. Зачуди се за историята, която бе измислила за пред Купър. Дали не проговаряше подсъзнанието й? Защото наистина имаше ужасяващото предчувствие, че вижда баща си за последен път. Прогони тази мисъл. Не можеше да си позволи емоции. Не можеше да си позволи да се страхува, това щеше да я погуби. Трябваше да се съсредоточи.

На излизане попита Даш дали му се ходи до тоалетна. Той поклати глава.

За момент тя се уплаши да го остави сам и си помисли дали да го вземе със себе си вътре.

„Вече се стряскаш от призраци. Тук няма никой. Нощ е. Вратите са заключени“.

„Добре, изчакай ме тук — каза му с жестове. — Веднага се връщам“.

Влезе в дамската тоалетна и откри флашката точно където я беше оставила. А къде да се дене? Въпреки това се изненада. Директорът и Делгадо, а и Марвин, който бе свързан с тях… Хрумна й, че почти е започнала да ги смята за всезнаещи, че е очаквала да я изпреварят. Но не, нямаше проблем. Засега.

Върна се при Даш.

„Трябва да използвам набързо един от компютрите в общата стая, имам малко служебна работа. Ще си поиграеш ли на компютърна игра?“

Синът й обожаваше компютърните игри на бейзбол, но сега за пръв път не прояви особен ентусиазъм.

„Може“.

„Какво има, миличък?“

„Уморен съм. Какво става? Защо сме тук?“

Сърцето й се късаше. Нейното момченце се държеше геройски, а ужасно му се спеше.

„Просто трябва да свърша едно нещо. И исках да видя дядо ти. Потрай още малко, става ли?“

Отидоха в общата стая. В целия старчески дом цареше пълно мъртвило и Иви очакваше същото да е и там. Но пред единия от двата компютъра седеше беловлас старец. Познаваше го: господин Болинджър — често играеха шах с баща й. „Мамка му!“

Господин Болинджър вдигна поглед.

— А, Иви, какво правиш тук? Баща ти добре ли е?

— Благодаря, господин Болинджър. Добре е, да. Просто дойдохме да го видим.

— По това време?

— Дълга история. А вие защо не спите?

— А, откакто жена ми почина, не спя добре. Понякога намирам някой друг, който страда от безсъние, и си приказваме. Иначе чета новините в интернет.

— Ясно. Всъщност и аз се каня да използвам компютъра. Нещо служебно. — Тя се обърна към Даш: — „Ще се наложи да почакаш с бейзбола, миличък. Свободен е само единият компютър“.

Момчето кимна. И макар да не разбираше жестомимичен език, господин Болинджър явно усети смисъла.

— А, можете да ползвате и двата компютъра — предложи той. — И без това трябва да ида до едното място.

— Сигурен ли сте? — попита Иви, макар че отчаяно й се искаше да каже: „Благодаря ви“.

— В последно време не бих могъл да съм по-сигурен. — Старецът се изправи и с тътрене излезе от стаята.

Слава богу, сега цялото помещение и компютрите бяха на тяхно разположение.

Даш седна и затрака на клавиатурата. Щом се увери, че е потънал в играта, Иви свали Тор — без да се учудва, че никой от домуващите не е използвал браузъра, — влезе в сайта на „Интерсепт“ и провери в СекюрДроп. Имаше отговор. Тя го отвори с разтуптяно сърце.

„При първа възможност ми позвънете на посочения по-долу номер. Това е предплатен телефон, купен в брой. Никога не е използван. За да ми се обадите, Вие също трябва да купите такъв джиесем.

Ако по време на разговора ни решим да действаме, предлагам да се срещнем на пристана при шлюза «Пенифийлд» на канала «Чесапийк и Охайо». От изключителна важност е да НЕ обсъждаме мястото по телефона. Може да говорим за часа, но не и за мястото. Като се имат предвид предпазните мерки, които вече сме взели, едва ли някой ще ни подслушва, но трябва да сме свръхпредпазливи и да не приемаме нищо за даденост.

Лесно ще намерите пристана. Не го търсете в интернет — просто още една предпазна мярка. Ако се наложи, използвайте хартиена карта, въпреки че ще ви обясня как да стигнете. Дотам води Пенифийлд Лок Роуд, който започва от Ривър Роуд в Потомак. Тръгнете по Пенифийлд и карайте до канала, където завийте надясно и ще видите пристана пред вас. Точно над него има чакълен паркинг. Ще се срещнем там.

НЕ идвайте с личния си автомобил или друга кола, която могат да свържат с Вас. Ако носите джиесем, извадете батерията му. Ако е модел, който не позволява да се извади батерията, НЕ го взимайте със себе си.

Аз ще държа вестник или списание в двете си ръце. Ако го държа само в едната си ръка, или пред вас не е човекът, когото търсите, или има проблем и трябва да си отидете незабавно. И вие постъпете по същия начин. Ако не са заети и двете ви ръце, НЯМА да дойда при вас.

Ако и двете ви ръце са заети, ще ви попитам дали знаете как мога да взема каяк под наем. Отговорете ми, че според вас е затворено за сезона. Така и двете ще се уверим, че си имаме работа с когото трябва“.

Накрая имаше телефонен номер. Иви го записа на едно листче, провери го още веднъж, затвори браузъра и изтри всичко.

После докосна Даш по рамото и той се обърна към нея.

„Хайде, миличък, трябва да тръгваме“.

Синът й се озърна към екрана и отново я погледна.

„Само още пет минути? Стигнах до четвърто ниво на…“

Тя се засмя, радостна, че се е разсеял.

„По-късно, става ли? Тази сутрин ни чака много работа“.

Върнаха се на рецепцията и Купър попита:

— Добре ли е вашият старец?

— Да, всичко е наред. Много ви благодаря. Искрено съм ви признателна.

Санитарят махна с ръка.

— А, няма нищо. Радвам се, че дойдохте да го видите. Много симпатичен човек.

— Може ли да ви помоля за още една малка услуга?

Мъжът вдигна вежди. Във физиономията му имаше нещо, което лесно правеше изражението му подозрително.

— Ъъъ, забравих си джиесема…

Купър наклони глава, сякаш версията за идването й ставаше все по-неправдоподобна. Обзе я задушаващо отчаяние. Правеше всичко толкова прозрачно… Щом някакъв впиянчен служител в мотел и един уморен санитар в старчески дом я четяха като разтворена книга, какъв шанс щеше да има срещу АНС, по дяволите?

Но си наложи да прогони пораженческите си мисли. Трябваше да запази съсредоточеността си. Трябваше да се справи. Заради Даш. Заради Даш.

— Знам — продължи Иви. — Това е дълга и доста странна история. Обаче… може ли да се обадя от вашия телефон, за да повикам такси? Страшно ще ви бъда благодарна.

— Няма проблем. Само се надявам, че сте добре.

— Добре сме, просто ми трябва такси.

— Един момент. — Санитарят се наведе напред и се вгледа в нещо зад монитора си — списък с често използвани телефонни номера, предположи тя, — набра цифрите на стационарния телефон и й подаде слушалката. Отсреща отговориха и Иви каза, че й трябва такси от старческия дом във Вашингтон до международното летище. Колкото може по-скоро. А, имало кола наблизо? Пет минути? Идеално.

Тя върна слушалката на Купър.

— Благодаря. Ще изчакаме навън. Не искам да ви причинявам повече главоболия.

— А, не, вижте, няма такова нещо. Можете…

— Не, не, наистина. Вече се съмва, а нямаме възможност често да гледаме изгрева. Пък и казаха, че таксито щяло да дойде до няколко минути.

— Добре, щом наистина искате да чакате навън. Ако промените решението си, аз съм си тука, само пак почукайте по стъклото.

Даш я дръпна за ръката.

„Все пак трябва да отида до тоалетната“.

Иви кимна.

„Добре, но побързай. Таксито ще дойде след пет минути“.

Докато Даш го нямаше, тя си побъбри с Купър. Наоколо имаше толкова много мили хора. Не проумяваше защо преди не го е оценявала. Отсега нататък щеше да го прави.

Ако оцелееше.

Даш се върна и Купър излезе от рецепцията, за да ги изпрати. Небето на изток розовееше, с удоволствие установи Иви, и наистина беше прекрасно. Изтичаше една безкрайна нощ. Тя се радваше, че е почти утро.

 

 

Манъс седеше в пикапа на паркинга и наблюдаваше Иви и Даш, които стояха пред старческия дом оттатък улицата. Чакаха такси, несъмнено. Тя нямаше да използва „Юбер“ или „Лифт“, разбира се. Тези фирми внимателно проследяваха движенията на потребителите и АНС със сигурност беше проникнала в системите им, тайно или с тяхно съдействие.

Предполагаше, че Иви ще иде в старческия дом, и мина по друг път, за да ги изпревари. Видя ги да влизат, а сега, след като бяха излезли, по изписаното на лицето й облекчение можеше да е сигурен, че е взела флашката. Мразеше се заради онова, което трябваше да направи, ала нямаше друг начин. Понечи да слезе от колата.

В същия момент пред старческия дом спря такси и Манъс замръзна с ръка върху дръжката на вратата. Да се втурне натам? Не, те вече се качваха, нямаше да стигне навреме. По дяволите, трябваше да чака някъде по-близо до входа. Само че не искаше да рискува да го видят и не очакваше, че ще има толкова малко време за действие.

Помисли си дали да не ги принуди да отбият, ала се опасяваше някой да не пострада. Може би съвсем леко да одраска таксито? Шофьорът щеше да спре, за да си разменят застрахователна информация. Не, нямаше да успее да овладее положението: жената щеше да вдигне страхотна олелия, шофьорът сигурно също щеше да се намеси. Манъс не искаше да правят сцени пред момчето. Не искаше да го травмира по никакъв начин. Засега щеше да е най-добре просто да ги следи.

Щеше да му се отвори нова възможност. И тогава нямаше да чака.