Бари Айслър
Парола за достъп (35)

34.

Манъс крачеше напред-назад в края на гигантския паркинг на Колумбия Мол. Спускащото се към хоризонта слънце пронизваше до болка очите му, после хвърляше дълга сянка пред него, когато тръгнеше в обратната посока. Докато вървеше, свиваше и разтваряше юмруците си. Свиване. Разтваряне. Свиване. Разтваряне.

Не му хареса, когато Делгадо удари жената, за да я зашемети, но разбираше, че трябва. Дребният му подхвърли чантата й, после Манъс свърши своята част от работата, като прибра въргалящата се на асфалта обувка, извади ключовете й и премести колата й от мястото на отвличането. Трябваше да претърси автомобила и чантата и да прати есемес на Делгадо, независимо дали е открил нещо. Е, не беше открил, даже в обувката. Обаче не прати есемес. Съмняваше се, че онова, което иска Директора, е у жената — по-скоро беше в чантата или в колата. Но ако кажеше на Делгадо, че не е намерил нищо, той щеше да реши, че го е скрила другаде. И щеше да я принуди да признае. Не му се мислеше с какви средства. Не му харесваше как я зяпаше, докато я натискаше с коляно в гърба. Знаеше какво означава този поглед. Повтаряше си, че сигурно греши, но познаваше Делгадо. Знаеше го какъв е.

„Изобщо не биваше да я оставяш насаме с него. Изобщо! Стига. Директора нареди така. Нямах друг избор“.

Продължи да се разхожда. Слънцето потъна зад дърветата и сенките им скриха неговата. С всяка втора крачка той забиваше юмрук в бедрото си, все по-силно и по-силно.

„Обаче трябва да му кажеш. Трябва да намерите онова, което е взела от Директора. Защото може да му навреди с него. Затова се наложи Директора да прибегне до такива мерки“.

Беше казал на Делгадо да не й причинява болка. Делгадо го изгледа странно, сякаш го е помолил да не причинява болка на муха или мравка. Попита го какво му пука и Манъс не отговори. Не можеше.

Помисли си, че беше трябвало да иде при нея по-рано, преди да се случи това, още преди да признае всичко на Директора. Можеше да й обясни, да я накара да разбере, че е длъжна да върне флашката. Може би щеше да го послуша.

А можеше и да откаже. И тогава какво щеше да прави с нея?

Но сега можеше да й обясни. Сега щеше да го разбере. Щеше да го послуша. Защото…

„Щом Директора иска само флашката, защо просто не пусне жената, след като я получи?“

Свиване. Разтваряне. Свиване. Разтваряне.

„Ами ако се бои, че тя все пак може някак си да му навреди? Заради нещата, които знае. А той трябва да се бои от тях. Трябва. Затова прави всичко това. Не само за да си върне флашката. А за да се погрижи тя после да не каже на никой. Затова. Щяла е да направи нещо лошо и още може. Затова просто НЯМА ИЗБОР“.

Спря и притисна длани към слепоочията си.

„Защо й е трябвало да го прави? Защо?“

Спомни си как го беше галила по лицето, как го беше целувала.

„Съжалявам, Иви. Страшно съжалявам“.

Седна на бордюра, скри лицето си в шепи и заплака.

Не знаеше как да постъпи. Не искаше тя да пострада. Не искаше да умре. Ала не зависеше от него. Беше направила нещо. На Директора. Но защо? Защо й беше трябвало да го прави?

Телефонът му завибрира и Манъс припряно го измъкна от джоба на ризата си. Есемес от Делгадо: „Провери ли в колата и чантата? И в обувката?“

Сърцето му се разтуптя бясно. Той се поколеба, после отговори: „Да“.

„И?“

Трябваше да му каже. Така искаше Директора. Но щом Делгадо го питаше, значи не беше намерил нищо у нея. И щом флашката я нямаше в колата, чантата и обувката й, значи я бе скрила. И сега дребният щеше да я принуди да признае къде.

Манъс отново натисна слепоочията си с ръце. „Какво да правя? Какво да правя? КАКВО ДА ПРАВЯ?“

„И какво, умнико?“

Той се вторачи в есемеса. Изведнъж му се прииска да се захване на работа върху Делгадо. Всичко друго напълно го объркваше, но това му изглеждаше съвсем ясно.

„Нищо“.

„Провери ли й боклуците?“

„Да“.

„Мамка му, сега да не си и онемял? Откри ли нещо?“

По лицето му се стичаха сълзи. „Не“ — написа Манъс и натисна бутона „Изпрати“.

После запримигва и се втренчи в дисплея. Беше ли искал да го изпрати? Просто не се замисли, написа двете букви и натисна „Изпрати“. И край. Вече не се налагаше да мисли за това. Ала не можеше да престане да мисли.

Изправи се и отново закрачи напред-назад. След секунди получи нов есемес.

„Да, така и очаквах. Казва, че я била скрила. Флашка, както се предполагаше. В старческия дом до супермаркета. В женската тоалетна, отляво, когато влезеш през страничния вход. В кабината за инвалиди. Залепена е на гърба на тоалетната чиния, ниско до пода“.

Манъс изпита толкова силно облекчение, че коленете му омекнаха. Делгадо явно я беше уплашил, за да му каже, без да я нарани. Засега. Манъс знаеше как се правят тези неща. Най-добре да изчакаш с причиняването на болка, ако може.

Което не означаваше, че по-късно няма да се стигне и дотам.

„Добре“ — отговори той.

„Какво значи добре? Ще провериш ли?“

„Да“.

„Колко време ще ти трябва?“

„Не знам. Първо трябва да отида там“.

„Чакай малко, ти не върна ли колата й при супермаркета?“

„Не. Защо?“

„Трябва да я върнеш“.

„Защо?“

„За да изглежда естествено“.

Манъс поклати глава. Това изобщо не му харесваше.

„Какво искаш да кажеш?“

„Да ти го обяснявам ли искаш, глупако? Колата й просто трябва да е там, където са я видели за последно. За да изглежда естествено. Мамка му, мразя ги тези скапани есемеси. Не може ли да си сложиш слухово апаратче или нещо подобно?“

„Как да изглежда?“

„Губим време. Провери в старческия дом и ми съобщи какво си открил“.

„Не й причинявай болка“.

„Да, загрях още първия път, умнико. Много мило, че си падаш по жената, обаче хич не ми пука. Трябва да се погрижа за нея по определен начин. По заповед на директора“.

Още отначало го знаеше, нали? Въпреки че се опитваше да го скрие от себе си. Само флашката не стигаше. Директора я искаше мъртва.

Но… „по определен начин“?

„По какъв начин?“

„Не е твоя грижа! Ти си имаш задача. Старческият дом. Действай. Не мисли за нищо друго. Аз правя каквото ми е наредено. И ти правиш същото“.

„Какво ти е наредено?“

„Я се разкарай“.

„Няма да ти помогна, докато не ми кажеш“.

„Ей, тъпако, искаш ли да съобщя на директора какви ги плещиш?“

Не го интересуваше. Нямаше да отстъпи.

Изтече почти цяла минута. После се получи нов есемес:

„Да го направя така, че да изглежда като нещо случайно, чат ли си? Като престъпление, на каквото може да стане жертва всеки, а не нещо целенасочено. Ясна ли ти е вече картинката, идиот такъв? Сега ще си свършиш ли работата, или да викам подкрепление?“

Вълна от хладна ярост заля ума и сърцето му. Известно време Манъс просто държеше джиесема и свиваше и разпускаше другия си юмрук. После отговори:

„Няма нужда. Вече мога да се захвана на работа. С удоволствие“.