Бари Айслър
Парола за достъп (42)

41.

След по-малко от пет минути Иви вече имаше акаунт за криптирана телефонна връзка по интернет, като за целта използва предплатената кредитната карта на Манъс. Обади се в хотел „Сунаа“ и помоли да я свържат с Бил Мор. Последва пауза, после се чу звънене. Иви зачака с разтуптяно сърце. Опитваше се да не възлага прекалено големи надежди. Дали щеше да е там? Щеше ли да отговори? Дали изобщо щеше да е Хамилтън? Можеше да е сбъркала. Можеше да е съвпадение…

— Ало? — Мъжки глас с американски акцент, неуверен, почти разтреперан. Трябваше да е той. Трябваше.

— Райън, аз съм ваша приятелка, въпреки че не ме познавате — каза Иви. — Моля ви, не затваряйте.

Мълчание.

— Аз… коя сте вие?

Думите се чуваха с известно забавяне, но иначе връзката беше добра. Щеше да свърши работа. Всичко щеше да е наред.

— Ужасно съжалявам. — Изведнъж й се доплака. — Не знаех, че ще се случи така. Просто си вършех работата. Съжалявам.

— Не знам за какво говорите.

Страхът в гласа му се беше усилил. „Стегни се, момиче — помисли си тя. — Недей да го плашиш. Помогни му. Помогни му да ти помогне“.

— Съжалявам — повтори Иви. — Просто съм уплашена. Научих неща, които не трябваше да узнавам. За вашите срещи в Турция, за флашката, която сте пратили. Едната е у мен. По-рано тази вечер ме отвлякоха и едва се измъкнах. И сега с малкия ми син се крием. Не познавам никой друг, който може да ни помогне.

Нова пауза. После:

— Как така едната флашка е у вас?

— Вие сте пратили две. Едната по ФедЕкс, сигурно до вашата редакция. Другата с обикновена поща, до пощенска кутия в Роквил. Заловиха първата, но втората е у мен.

— Коя сте вие?

Тя си пое дъх. Съзнаваше, че има петдесет процента вероятност с отговора си да провали всичко. Но ако преодолееше този момент, планът й може би щеше да успее.

— Анализаторка съм в Агенцията за национална сигурност. Обаче не съм ви враг, кълна се. В момента се опитват да убият и мен.

— В Агенцията за национална сигурност ли? Господи! Лъжете ме.

— С какво да ви го докажа?

— Откъде знаете за това? Как…

— … съм ви открила ли?

Мъжът не отговори. Иви си представяше колко е ужасен, че самоличността му е разкрита. Ала журналистът сигурно разбираше, че това така или иначе вече е факт.

— Дълга история — продължи тя. — Важното е, че никой друг не ви издирва, защото всички смятат, че сте загинал. При удар с дронове.

Нова пауза.

— Наистина ли? Не е ли някаква измама на властите?

— Знаете ли за това?

— В стаята има телевизор.

Говореше неохотно, естествено, но все пак говореше. Сигурно от страх и отчаяние, ала причината нямаше значение. Важното беше да продължава в същия дух.

— Не, не е измама. Поне доколкото знам. Нанесли са удара, защото са си мислили, че сте там. Искали са да ви убият.

— Кой?

— Директорът на АНС. Той знае за срещите ви с Пъркинс.

— Къде е сега Пъркинс? Можете ли да се свържете с него?

Иви се сети, че катастрофата не е влязла в световните новини. Разбира се. Пъркинс работеше под прикритие, а и това беше просто автомобилна катастрофа.

— Пъркинс е мъртъв. Катастрофа в Анкара, същия ден, в който сте се срещнали в Истанбул. Само че не е било катастрофа. Сигурна съм, че и зад това стои директорът.

— Божичко! Уф, мамка му!

— Вижте, съдържанието на тази флашка явно е толкова експлозивно, че директорът на Агенцията за национална сигурност направо се е побъркал заради нея. Отвлича вас, убива Пъркинс, сега се опитва да очисти и мен. Чухте ли за атентата във Вашингтон? Операция под фалшив флаг. Повод за удара срещу джихадисткия лагер, в който директорът е смятал, че ви държат.

— Откъде…

— Няма значение откъде. Не знам какво друго да направя, освен да разпространя информацията от флашката, разбирате ли? Да лиша директора от възможността да я прикрие с убийства. От основание да иска моята и вашата смърт. Какво ще кажете?

— Разбира се, но как?

— Казах ви, втората флашка е у мен. Обаче сте я криптирали. Дайте ми паролата и ще я декриптирам. И после… не знам, вие сте журналистът… Ще я дам на вашия редактор или на когото ми кажете.

— Чакайте малко. Фактът, че още не съм ви затворил, означава, че поне наполовина ви вярвам. Обаче за нищо на света няма да ви дам паролата. Спокойно може да сте агентка на АНС и да се опитвате да отворите флашката, за да видите какво има вътре. И пред стаята ми да чакат хора от ЦРУ, които ще ме пипнат в момента, в който се уверите, че паролата е вярна.

Тя едва сдържа желанието си да закрещи. Не й трябваше нищо друго — само този идиот да й каже тъпата парола. И можеше да спаси всички.

„Мисли, Иви. Хамилтън се страхува. Затова ти трябва да запазиш спокойствие. Мисли!“

— Разсъждавайте логично, Райън. Ако пред вратата ви чакаха агенти на ЦРУ, можеха вече да са ви заловили. Защо ми е паролата, ако флашката не е у мен? А ако е у мен, агентите щяха да ви принудят да им кажете паролата. Ако се бяхте опитали да ги излъжете, аз просто нямаше да мога да декриптирам флашката и те щяха да ви измъчват, докато им кажете истината.

— Прощавайте, обаче май сте прекалено наясно с тези неща, за да съм спокоен.

Хладнокръвието й започваше да се топи.

— Знаете ли защо съм толкова наясно? Защото преди няколко часа един наемен убиец на Агенцията ме удари по главата и ме отвлече! Убиец, който ужасно си обича работата. Бях скрила флашката и той ми обясни как щели я намерят. Като ми смажат пръстите, като ми горят устните, като изтезават моето момченце пред очите ми, докато хората му не потвърдят онова, което му кажа. Тъй че, да, вече съм съвсем наясно какво ще направят агентите от ЦРУ, ако действително са пред вратата ви!

Тя стисна клепачи и изскърца със зъби от яд, че си е изпуснала нервите. Но господи, онзи проклет Делгадо, ужасът, който бе изпитала… всичко още си беше там, скрито зад нещата, върху които се опитваше да се съсредоточи, и клокочеше като зловещ казан, постоянно на ръба на кипенето.

Иви отвори очи и дълбоко си пое дъх.

— Извинявайте. Просто днес беше… невъобразим ден.

— На мен ли го казвате!

Тя успя да се позасмее.

— Е, какво ще правим, Райън?

Кратко мълчание.

— Ако занесете флашката на Бетси Лийд, ще дам паролата на нея.

— Коя е Бетси Лийд?

— Главната редакторка на „Интерсепт“. Имам й доверие. Обаче нямам интернет и ме е страх да й се обадя. Наблюдават я. Всички ни наблюдават. Страх ме е да се обадя на когото и да било. Знам, че ме търсят. Не мога да повярвам, че изобщо разговарям с вас.

Обзе я отчаяние.

— Райън… не мога. Тази флашка е единствената ми надежда.

— Е, паролата пък е моята единствена надежда. Искате да ви се доверя, обаче самата вие ми нямате доверие.

— Вижте… преди да заминете не дадохте ли паролата на някого в редакцията? За всеки случай? Например на Лийд? Или на друг?

— Знам я единствено аз.

Може да казваше истината. Или да я лъжеше. Нямаше как да е сигурна, а и в крайна сметка нямаше значение.

Иви затвори очи и се опита да измисли друг начин. Не успя.

— Добре — каза след малко. — Как да се свържа с Лийд?

— Знаете ли какво е СекюрДроп?

— Естествено. В АНС не могат да понасят тази система.

— Радвам се да го чуя. Ето как ще се свържете с нея. Купете нов компютър. В брой. Свалете операционната система Тейлс. Тя върви с браузъра Тор. Чували ли сте за тях?

Сега говореше по-уверено, отколкото в началото на разговора. Иви реши, че това е добър знак. Може би започваше да й вярва, поне малко.

— Разбира се. Агенцията хвърля страшно много време в опити да пробие защитата им.

— Сигурен съм. Е, вижте сега как ще го направите. Ще пратите съобщение на Лийд и ще си уговорите среща. И двете ще трябва адски да внимавате да не ви наблюдават. Никакви джиесеми, никакви лични автомобили. И се оглеждайте да не ви следят. Старите методи лесно се забравят, когато се налага постоянно да мислиш за разни електронни глупости. И като стана дума за това, как ни разкрихте с Пъркинс, по дяволите? Той беше свръхпараноичен, а и самият аз не съм неграмотен, що се отнася до безопасността. Направо няма да повярвате какви правила спазваме в „Интерсепт“.

Тя се поколеба за миг, все още подвластна на стария си рефлекс да не споделя нищо с външни хора, особено когато се отнася за свръхсекретна програма. После си каза: „Майната му!“

— Отговарям за система, която източва записи от мрежите от охранителни камери по целия свят и ги пуска през програма за биометрично разпознаване, включително на лица. Има списък на служители с достъп до класифицирана информация от една страна, и на подривни елементи, от друга.

— И журналистите ли броите за подривни елементи?

— Не познавам всички от списъка. Но има репортери, да.

— Е, поне това е нещо. По-хубаво е от всяка награда, за която се сещам.

Иви се позасмя.

— Да, представям си. Та системата ми сигнализира, когато ви засече с Пъркинс в Истанбул. Тогава започнахме да ви наблюдаваме по-внимателно. И пак от системата знам, че директорът стои зад вашингтонския атентат. Човекът, който ме отвлече и заплашваше да направи всички онези ужасни неща с мен и сина ми… Видях го да поставя бомбата.

— Значи сте загазили също толкова сериозно като мен.

— Да. Нали тъкмо това се опитвам да ви обясня.

— Значи Агенцията следи мрежите от камери в Турция?! Във Вашингтон, да, мога да си го представя. Обаче това нещо има глобални мащаби, така ли?

— Мислех си, че съм наясно с мащабите. Но Пъркинс явно се е натъкнал на нещо още по-голямо.

— Да, така е. Искате ли да знаете как го е нарекъл вашият директор?

— Кажете ми.

— Божието око. Определено имате нюх за зловещи имена бе, хора. Хищник, Тотална информационна осведоменост, Безграничен информатор…

— Какво представлява?

— Това няма да ви кажа. Занесете флашката на Лийд и аз ще й дам паролата. Ще можете да четете за програмата в „Интерсепт“ поне през следващата година. Казвам ви, по-сензационно е и от Сноудън!

Иви за миг се зачуди дали той не преувеличава, за да я мотивира още по-силно да даде флашката на главната му редакторка. После си спомни какво прави директорът, за да не допусне разгласяването на това Божие око, и реши, че Хамилтън сигурно казва истината.

— Вижте, не искам да мисля за най-лошото, но ако нещо се случи с вас…

— Или с вас.

— Да, или с мен. Въпросът е, че може би ще е по-безопасно за вас още сега да дадете паролата на главната си редакторка. За да я знае, когато й занеса флашката.

— Това само ще я изложи на опасност. Пък и не разполагам със сигурен начин да й я съобщя. Нямам намерение просто да й я кажа по обикновена линия, от която вие веднага ще я изсмучете. Не и преди тя да потвърди, че флашката е у нея.

Иви си спомни празната флашка, която Марвин беше дал на Делгадо.

— Но ако аз не бях такава, за каквато се представям, какво щеше да ми попречи просто да й дам някаква стара флашка и после да подслушам разговора, в който вие съобщавате паролата?

— Не знам, признавам. Не знам какво да правя, по дяволите! В момента просто се опитвам да остана жив.

Стресът и страхът отново се върнаха в гласа му. Иви трябваше да го успокои.

— Съжалявам, че ви притискам така. Но ние… Искам да съм сигурна, че имаме работещ план, разбирате ли?

Той въздъхна.

— Трябва да се срещнете с Лийд. Ако тя ви повярва, ще ви се доверя и аз. Свържете се с нея чрез СекюрДроп и й кажете, че ще измисля как да позвъня на джиесема й след дванайсет часа. Искам да чуя гласа й. Искам да чуя, че флашката е у нея. И че ви вярва. Когато го чуя, ще й кажа паролата.

— Добре. Добре, ще се свържа с нея. Но дали ще ми повярва?

Последва пауза.

— Предайте й… предайте й, че съм казал, че когато се запознахме с нея, шестгодишната й дъщеричка Брет се скри зад крака й. Тогава се смяхме много. Нямаше никой друг. И никой не би могъл да го знае.

— Добре, хубаво. Но вижте, кажете ми още нещо за тази програма. Аз ви казах за моята мрежа от камери. Това, което правя, част ли е от Божието око?

— Всичко е част от него.

Иви зачака, но Хамилтън не продължи.

— Дайте ми някакъв контекст — настоя тя. — Затова ли рискувахте да се срещнете лично с Пъркинс?

За да получите по-добра представа за документите, които ви предава?

— Казах ви, няма да…

— Защо? Отвлякоха ме, опитват се да ме убият. Страшно ми се иска да разбера за какво е всичко това. Какво лошо ще стане, ако ми кажете? Сигурно и двамата и без това ще умрем!

Съжали още щом го каза. Това пак щеше да го хвърли в отчаяние. Ала нямаше как да върне думите си назад.

Последва дълго мълчание. Накрая Хамилтън се позасмя.

— Страхотен начин да ме убедите. Обаче… добре. В случай че не успея да се измъкна оттук. Така поне някой ще знае част от истината. И ще можете да помогнете в „Интерсепт“ да се ориентират в нещата, ако… ако мен ме няма.

Иви не отговори. Прекалено се опасяваше той да не промени решението си.

— Добре — започна Хамилтън. — Какво искат да следят властите?

Тя се замисли.

— Ами, всичко.

— Не. Не точно. Искат да могат да следят всичко. Но върху какво искат да се съсредоточат?

— Не ви разбирам.

— Ще се изразя по друг начин. Властите интересуват ли се какво пишат хората на пощенските картички?

— Не. Защото всеки може да го види.

— Точно така. Хората, които пращат пощенски картички, не крият нищо. Властите се интересуват от хората, които използват пощенски пликове и особено от онези, които използват здрави пликове и залепват капака им с лепенка, за да са сигурни, че никой няма да ги отвори на пара. А сега сама си го преведете.

— Искате да кажете, че… властите се съсредоточават върху… хората, които използват криптиране ли?

— Да, но това е нищожна частица от всичко. Фокусът е върху всякакви форми на електронно или друго поведение, което може да се разглежда като опит за запазване на нещо в тайна.

— За какво по-точно става дума?

— Не искам да навлизам в подробности. Само ще ви кажа, че е започнало като антитерористична инициатива, също като всеки друг опит на властите за надмощие напоследък. Терористите трябва да могат да комуникират секретно, нали така? Затова на някой му хрумнало, че вашата Агенция може да регистрира всички форми на такива секретни комуникации на терористите. И съответното поведение, което върви с тях. И да следи за всички прояви на такова поведение чрез така наречените бейсови мрежи.

— Разбира се. — Иви най-после разбра. — Съвсем логично.

— Това познато ли ви е?

— Бейсовата вероятност е вариант на теорията на вероятностите. Завършила съм компютърни науки.

— Да, и аз имам подобно образование. Е, проблемът е…

— … че не само терористите имат тайни.

— Право в десетката. Въпреки че що се отнася до мен, въпросът дали по-широките приложения на Божието око са вирус или опция е много спорен. Защото един от начините, по които използват бейсовите вероятности за филтриране на данни, е чрез матрица. Какво четеш, какви места посещаваш, кого следиш в Туитър. Ще ви дам джокер: ако следите Американския съюз за граждански свободи, Джейкъб Епълбаум, фондация „Електронна граница“, Уикилийкс или правите дарения на такива организации, те биха искали да знаят за това. Несъгласието не им харесва. Независимо откъде идва — от безсилни или могъщи. Несъгласието е едно от онези неща, които е най-добре да се пресичат още в зародиш.

— Значи казвате, че Божието око…

— Божието око гледа само онова, което хората се опитват да крият. Слуша само когато хората шепнат. А сега помислете какво ще откриете с такова нещо, за какво може да се използва, и ще започнете да получавате представа.

— Ами… ще знаете всичко.

— Всичко, което си струва да се знае, ако целта ви е да контролирате населението. Вие в Агенцията за национална сигурност явно адски си падате по иронията. Понеже, да, по дяволите, стига да не се опитваш да пазиш личния си живот в тайна, личният ти живот пак може да остане таен! Или поне на теория. Тъй де, Агенцията пак има достъп до всичко за теб. Пак ще си един от стотиците милиони томове в тяхната безкрайна библиотека. Просто няма да те свалят от лавицата и да те четат. Поне докато не поискат нещо. Или докато не стъпиш накриво. Тогава си се издънил.

Двамата се умълчаха. В ума на Иви препускаха безброй възможности. Идеята действително беше находчива. Чудеше се на кого е хрумнала. И как я прилагат. Знаеше, че в АНС вече активно събират криптирани съобщения с надеждата, че евентуален пробив в декриптирането най-малкото ще позволи те да бъдат прочетени в някакъв по-късен момент. И че особено ги интересуват защитените от закона поверителни контакти между адвокат и клиент. Върху какво друго се бяха съсредоточили? Профили в социални мрежи с двама или най-много неколцина потребители. Имейл акаунти със също толкова ограничено потребление. Хора, които редовно трият историята на браузърите си. Хора, които „изхвърлят“ кошчето за боклук на имейлите си. По дяволите, можеше да се детайлизира още повече. АНС можеше да насочи вниманието си към това какви съобщения се трият. В крайна сметка тъкмо те щяха да са най-интересни. И тайните, които можеше да разкрият… щяха да са всякакви. Любовни връзки. Прикрит хомосексуализъм. Финансови злоупотреби. Извращения. Най-личните страни на човешкия живот. Най-срамните тайни.

Я как от ФБР бяха пипнали тогавашния директор на ЦРУ Дейвид Петреъс, фокусирайки се върху имейл акаунт, който генералът и любовницата му ползвали за връзка помежду си! Двамата бяха съхранявали чернови на писма със сексуално съдържание, без да ги пращат. Това щеше да е силен сигнал. А и само един потребител на акаунта, който влиза в него от различни места? Още един издайнически признак. Ами ако акаунтът не беше открит в резултат на разследване на Бюрото? А от директора? По всяка вероятност Петреъс още щеше да заема поста си. Навремето много хора смятаха, че съвсем скоро предстои да се кандидатира за президент, за бога! И директорът щеше да го притежава.

Иви изведнъж се зачуди още колко души притежава директорът. Влиятелни хора. Политици. Депутати. Съдии. Журналисти. И в колко организации е проникнал тайно. Всичко това далеч надхвърляше способността й да го осмисли изцяло.

Тя осъзна, че трябва да са се съсредоточили върху още нещо: предплатените телефони. Купени в брой. Кой плаща в брой за джиесем с предплатена услуга? Бедняците, но те нямат значение, затова бързо ги отсяваш. Всички останали… явно се опитват да скрият нещо. Нещо, което вече си разкрил.

— Може би тъкмо така са се добрали до мен — каза Иви. — Купих предплатен телефон и го платих в брой. Такива неща ли търси Божието око?

— Точно такива неща.

Във всичко това имаше ужасяваща логика. Тя си беше мислила, че действа страшно хитро и предпазливо. Ала очевидно тъкмо хитростта и предпазливостта привличаха вниманието на Божието око.

— Струва ми се, че трябва да се прехвърлите в друг хотел — каза тя. — Взимам всички предпазни мерки, но те явно са способни на неща, за които ние с вас даже не подозираме.

Звучеше странно да нарича АНС „те“, а себе си и журналиста — „ние“. Обаче в момента просто го чувстваше така.

— Да, имате право. Исках да се пренеса, но… Беше ме страх. Подложиха ме на… — гласът му за миг му изневери — на ужасни неща. Ей, между другото, как ме открихте? Така и не ми казахте.

— Човекът, който ви е видял край езерото Туз преди няколко дни. Той…

— Чакайте малко, кой човек?

Иви се замисли. Какво всъщност беше правил там Марвин? Бе го питала и той не й беше отговорил. Ала видимо се разкъсваше от угризения. И всичко се развиваше толкова бързо, положението толкова неудържимо излизаше от контрол, че тя изобщо не бе обърнала внимание на това. Дали го бяха пратили да убие Хамилтън и той, кой знае защо, се беше отказал? Можеше ли всъщност да е такъв? Наемен убиец на АНС?

— Ъъъ… не съм съвсем сигурна какъв е. Обаче ми каза, че ви е видял край езерото Туз.

— Едър? С очила? И брада?

— Едър е, да, но без очила и брада.

— Значи е бил дегизиран. Глух ли е?

В ума й прозвуча аларма и изведнъж я обзе неувереност. Но ако Хамилтън знаеше нещо за Марвин, тя искаше да го чуе.

— Да.

— И го познавате, така ли?

— Той ми помага.

— Помага ви?! Уф, мамка му, сериозно ли говорите? Изиграли са ви, госпожо. Стига самата вие да не ме баламосвате.

— Какво ви…

— Тъкмо той ме отвлече! Той е социопат, не го ли виждате? Умолявах го, искрено го умолявах, той ме гледаше така, сякаш съм, не знам, муха или нещо подобно. И ме предаде на… на…

— На кого?

— Не знам. На трима извратени турци, все едно излезли от онзи стар филм, „Избавление“. Каква е била целта?

— Според мен турците са изпълнявали функцията на прекъсвач. За да се прикрие поръчителят. Сигурно е трябвало да ви предадат на други хора, например на някоя джихадистка групировка.

— Да, ама явно прекалено се забавляваха с мен, за да изпълнят плана. Но вашият приятел стоеше в дъното на нещата, разбирате ли? Не му се доверявайте. Той с вас ли е в момента?

— Не. — Не искаше да го лъже и формално казваше истината. Марвин беше в стаята. Пък и трябваше да успокои Хамилтън.

— Господи, не мога да повярвам, че изобщо разговарям с вас!

— Всичко е наред, той не е тук. Сама съм. Но… какво се случи край езерото Туз?

— Случи се вашият приятел, това се случи. Уби онези турци — тъй де, направо ги накълца на кайма, май с онази брадва, дето я носеше, трябваше да видите труповете, — и после просто ме заряза там.

— Защо не уби и вас?

— Откъде да знам, мамка му?! Може да е сметнал за по-забавно просто да ме остави да умра от жажда на брега на онова гадно солено езеро! Въпросът е, че ако го броите за приятел, значи сте по-глупава и от мен.

Иви се запита дали журналистът не е прав за Марвин. Трима души?! С брадва?! Звучеше безумно. От друга страна, онова пред нейния блок не бяха ли изстрели? Дали Марвин беше убил някого и там? Ала подробностите нямаха значение. Важното бе… какъв всъщност е той. И как да разбере.

— Не го броя — отвърна тя. — Предпазлива съм.

— Леле-мале — изпъшка Хамилтън. — Леле-мале.

Трябваше да му помогне отново да се съсредоточи.

— За колко време Лийд може да пусне публикацията?

Пауза, после:

— Доста. Обаче няма значение — щом декриптира флашката, тя ще качи копия на десетина огледални сайта. И аз трябваше да го направя, обаче Пъркинс се страхуваше, че може да ги засекат и така да го разкрият.

— Не знам дали не е бил прав.

— Е, положението едва ли щеше да е по-лошо, отколкото е сега.

— И това е вярно.

— Както и да е. Щом съдържанието на флашката бъде качено на огледалните сайтове, край на играта. Прикриването става излишно. Ще е въпрос само на извъртане. И нямам търпение да видя как ония скапаняци ще се опитат да извъртят нещата, които ми даде Пъркинс.

— Добре. Ще се свържа с вашата главна редакторка. Но дванайсет часа… не може ли да е по-скоро? Не знам още колко ще мога да се крия от хората, които ме търсят.

— Ако смятате, че ще се справите по-бързо, дадено. Ще й позвъня след шест часа. Но ако дотогава не сте се свързали с нея, обаждането ми ще отиде на вятъра. А всеки път щом вдигам телефона, двамата с вас се излагаме на излишна опасност.

Иви се замисли. Шест часа трябваше да са достатъчни. Стига да…

— Вашите хора следят ли СекюрДроп? Или го правят периодично?

— В момента ли? Сигурно го следят постоянно.

— Добре тогава. Позвънете й след шест часа. Ще се погрижа всичко да е наред.

— Господи, дано сте такава, за каквато се представяте.

— Е, след шест часа ще разберете. Дръжте се, Райън. Скоро ще се видим някак си, нали?

— Да, да се надяваме.

Тя прекъсна връзката, излезе от акаунта, изтри историята на браузъра и изключи лаптопа. Частичен успех, предполагаше. Но това не я изпълваше с ентусиазъм. Планът й се струваше импровизиран и недомислен. И дори да сработеше, играта едва ли щеше да приключи, както казваше Хамилтън. Щяха да разгневят изключително влиятелни хора. За тях това можеше и да е само работа и ако с работата им беше свършено, може би щяха да се оттеглят. Ала не и Делгадо, знаеше го. Него не го интересуваха логика, разходи и ползи или каквото и да е друго, подлежащо на обмисляне и договаряне. За него работата представляваше само оправдание. Оправдание за нещо, което щеше да върши и без това.

Но Иви не виждаше друга възможност. Ако този план се провалеше, щеше да е изгубена.

На вратата се появи Марвин.

„Как мина?“

Сигурно я беше наблюдавал от стаята. Позата й на ръба на ваната обаче му позволяваше да я вижда само в профил, без да може да чете по устните й. А и тя не бе казала нищо, което Марвин още да не знае.

„Добре, предполагам“.

„Как е той?“

Загрижеността му малко я изненада. Преструваше ли се? Може би я разпитваше, за да разбере дали Хамилтън й е разказал за глухия, който го е отвлякъл?

„Травмиран. И уплашен“.

Марвин кимна и се извърна. За нея беше ужасяващо преживяване да научи защо така категорично бе отказвал да й обясни откъде знае за Хамилтън. Отново се почувства насилена, изпита почти физическо отвращение. Питаше се кой е този човек, с когото е споделила такава интимност, такава откритост. Който е проникнал в тялото й и е обсебил ума й.

Ала не можеше да размишлява за всичко това, докато той я гледаше, докато я наблюдаваше. Не можеше да му има доверие, но имаше нужда от него.

Засега.

Така че му предаде разговора, като пропусна предупрежденията на Хамилтън.

След като свърши, Марвин дълго мълча.

„Значи планът е да занесеш флашката на неговата главна редакторка, така ли?“ — попита накрая с жестове.

„Да.“

„Къде е флашката?“

Не й хареса, че задава този въпрос.

„На сигурно място“.

„В момента те търсят много хора“.

„Да. Наясно съм“.

„И ако си я скрила на място, което им е известно, може да ти устроят засада. Отиваш там, не ги виждаш, взимаш флашката и тогава те залавят. Сигурно направо ще те предадат на Делгадо“.

Ако искаше да я уплаши, беше успял.

„Тогава какво?“

„Остави ме аз да я взема. Известни са ми методите за наблюдение, знам как да избегна засадата“.

Не й харесваше как Марвин се набутва в играта.

„Не. И теб те търсят, забрави ли? Ако се появиш там вместо мен, също ще те видят“.

„Само че ще им е по-трудно да вземат флашката от мене“.

Не, изобщо не й харесваше как се набутва в играта. Ами ако… ами ако всичко това беше някакъв театър с добро и лошо ченге, както си бе помислила в буса? Марвин я „спасява“ от Делгадо и спечелва доверието й, колкото да му каже къде е скрила флашката. Той взима флашката, залавят Хамилтън…

Нямаше логика. Тогава защо Марвин беше освободил журналиста? Или имаше някакво проследяващо устройство и щяха да го хванат пак, щом изпълнеше ролята си? Но нали Делгадо я бе отвлякъл? Какво целяха с освобождаването й? Делгадо можеше просто да изтръгне местонахождението на флашката от нея с изтезания — знаеше, че бе прав за това. И ако приемеше, че всичко това е някаква измама, какъв беше смисълът й? Нищо не разбираше.

„Не успях да се сетя и как са ме проследили до пощенската служба в Роквил — помисли си Иви. — А Хамилтън нямаше представа как съм го открила в онзи хотел в Анкара. Отсъствието на доказателство не е доказателство за отсъствие“.

Тя се поколеба, после попита:

„Имаш ли… имаш ли пистолет?“

Марвин кимна.

„Когато бяхме пред моя блок, застреля ли някого?“

Той впери очи в нея.

„Преследват те много хора. Трябва да можеш да боравиш с оръжие“.

Не можеше да не се съгласи с него. Само че той не й отговори на въпроса.

Или й отговори?

„Добре. Научи ме“.

Марвин се пресегна зад гърба си и измъкна голям черен пистолет. Извади пълнителя и изтегли затвора назад. Отвътре изскочи патрон и се търкулна до леглото. Той й подаде оръжието.

Иви го претегли в дланта си и го остави на пода, за да може да жестикулира.

„Тежък е“.

„Увери се, че не е зареден“.

„Какво?! Нали току-що го изпразни?“

„Винаги проверявай лично“.

И й показа как.

„Хубаво е, че е тежък, между другото. Това компенсира отката“.

Иви кимна.

„Къде е предпазителят?“

„Нося го със спуснат ударник. Първото натискане на спусъка вдига ударника, което означава, че е необходим по-продължителен натиск. Това само по себе си е предпазна мярка. След първия изстрел ударникът се вдига автоматично и следващите натискания на спусъка са по-къси и лесни. Само трябва да се прицелиш и да натиснеш. Първото натискане е по-дълго, после става със съвсем леко движение. И наистина натискай спусъка, не го дърпай. Така ръката ти ще е по-стабилна“.

Марвин й показа как да го държи — с две ръце, здраво — и как да се прицелва, като изравнява мерника и мушката.

„Някой път ще те заведа на стрелбище — обеща й. — Заедно с Даш, ако искаш“.

Иви му се усмихна и кимна. Надяваше се да изглежда искрена.

„Става късно. Трябва да пратя съобщение на главната редакторка на Хамилтън“.

„Аз ще стоя на пост“.

„Сигурна съм“ — помисли си тя. После каза с жестове:

„Не, поспи малко. Аз ще пазя и когато се уморя, ще те събудя“.

Марвин впери очи в нея. Иви не можеше да разчете изражението му.

„Сигурна ли си?“ — попита я накрая.

„Да. И без това в момента съм превъзбудена“.

Марвин презареди пистолета, прибра го в кобура си и се върна в стаята.

Иви отвори браузъра Тор, намери уебсайта на „Интерсепт“, влезе в СекюрДроп и написа дълго писмо на Бетси Лийд. Надяваше се на главната редакторка да не й прозвучи толкова шантаво, колкото на самата нея.