Бари Айслър
Парола за достъп (18)

17.

Андърс седеше на бюрото си, чакаше Делгадо и се мъчеше да овладее нетърпението си. Без каквито и да е затруднения беше пуснал „разузнавателна информация“ за писмо-бомба, пътуващо от Истанбул за Вашингтон. Срещу обещание за шест многозарядни гранатомета М32А1 и боеприпаси за тях неговите контакти в Турция просто проведоха разговор на английски помежду си по мобилни телефони с предплатена услуга, използвайки думи като „бомба“, „взрив“ и „Аллах акбар“ наред с „ФедЕкс“ и „Вашингтон“. Подслушващата система на АНС АУРОРАГОЛД засече разговора, екип от Операции по специализиран достъп проникна в компютърната мрежа на ФедЕкс, за да проследи пратката, и Томас Делгадо, легендиран като военен експерт по обезвреждане на боеприпаси, отиде да посрещне самолета с „писмото-бомба“ на вашингтонското международно летище „Дълес“. Бяха проведени дискретни разговори с шефове на летището, наземният персонал получи инструкции, служителите бяха посъветвани да оказват пълно съдействие. Нищо не беше оставено на случайността и сега нямаше какво друго да правят, освен да чакат.

Ремар отвори вратата и надникна в кабинета.

— Президентът пак свиква Съвета за национална сигурност. Иска те в Ситуационната зала след два часа.

Андърс тихо изруга.

— Каква е прогнозата ти?

— Според мен ще даде заповед за спасителна операция.

— Маккуин не трябваше ли да ни осигури малко време?

— Сенаторът направи всичко по силите си. Обаче съветите на един генерал тежат много повече.

— Мислиш, че нещата са свързани, така ли? Че президентът се възползва от призива на Маккуин за търпение, за да се изкара решителен в сравнение със сенатора?

— Възможно е. Няма как да разберем. Въпреки това смятам, че в онзи момент постъпихме правилно.

Андърс си погледна часовника и потърка длани.

— Добре, колата ще ми трябва след един час. Дотогава Делгадо би трябвало да е приключил.

Сякаш по даден знак на външната врата се почука. Ремар излезе и след малко се върна с Делгадо, който носеше камуфлажна бойна униформа вместо обичайния си стилен костюм. Делгадо се приближи до бюрото и подаде на директора пакет от ФедЕкс. Ремар ги остави и затвори вратата след себе си.

Известно време Андърс мълчаливо гледаше Делгадо, устоявайки на изкушението веднага да отвори пакета. Нямаше нужда онзи да вижда, че е толкова важно.

— Някакви проблеми? — небрежно попита той.

— Не. Човекът, който товареше пратките на камиона, с удоволствие ми показа къде да открия онова, което търся. И се отдалечи на безопасно разстояние, докато го взема. Предполагам, че слухът се е разпространил светкавично.

Андърс скъса плика, бръкна вътре и извади флашката. Включи я в юесби порта и стартира декриптиращата програма. Минутите се занизаха, но явно дори суперкомпютрите, с които беше свързан специалният му компютър, не бяха в състояние да се справят със защитата, поне не толкова бързо, колкото се надяваше генералът. В паметта обаче имаше много гига байтове информация — вероятно това бе истинската флашка, а не поредната примамка. Е, даже да не пробиеха защитата, нали вече беше у него. Пъркинс го нямаше. Сега само трябваше да се справи с Хамилтън и изтичането на информация щеше да е овладяно.

За миг се зачуди какво е предал на журналиста Пъркинс. Е, май така и нямаше да научи. Щеше да го преживее. Важното беше, че не е Божието око. Не можеше да е Божието око.

Делгадо кимна към пакета.

— Искате ли да проверя адреса на получателя?

Андърс вече бе пратил Манъс да души там, частна пощенска служба в Адамс Морган, квартал в центъра на Вашингтон, но нямало нищо особено. И все пак няколко различни системи бяха потвърдили, че преди две седмици Хамилтън е наел пощенска кутия. Почти със сигурност еднократен акт и следователно почти със сигурност задънена улица.

— Не — отвърна директорът. — Не се налага.

Делгадо кимна и се обърна да си тръгне, но после отново се завъртя към Андърс.

— А, исках да ви питам нещо. Сигурно не е важно, затова за малко да забравя.

Андърс вдигна вежди.

Делгадо попипа присадените косми на главата си, сякаш за да се увери, че още са там.

— Познавате ли някоя си Ефира?

В ума на директора засвири аларма, но лицето му остана безизразно.

— Не знам. Ефира коя?

— Не съм сигурен. Пъркинс каза нещо за някаква Ефира. В колата, преди да умре.

Алармата зави още по-силно.

— Какво каза?

— А, забравил съм, нищо особено.

Андърс потисна яда си — Делгадо явно го изпитваше, за да види доколко всъщност е важно за него всичко това. Той впери очи в дребосъка и каза натъртено:

— Предпочитам винаги да ми докладваш всичко, Томас, и да ме оставяш аз да преценя дали нещо не е „нищо особено“. Какво ще кажеш?

Делгадо извърна очи като засрамен ученик.

— Каза: „Ефира, обичам те“. И просто се чудех… Не знам. Това жена му ли е?

Андърс отлично знаеше, че Делгадо е можел да провери сам. И сигурно вече се беше опитал, без резултат. Генералът нямаше представа каква е причината за това любопитство и трябваше да внимава да не разкрие растящата си тревога.

— Не, жена му май се казва Карин.

— Тогава може да му е дъщеря.

Пак нещо, което Делгадо можеше да провери и сигурно го беше направил. Но защо?

— Едва ли. Пъркинс има само две деца, синове, доколкото ми е известно.

На лицето на Делгадо се изписа малко разочаровано изражение.

— Аха. Просто ми е интересно за какво понякога си мисли човек, когато разбере, че е дошъл краят му.

— Е, която и да е тя, в сетните си мигове Пъркинс поне е усещал присъствието на някой, когото е обичал. Не е много, но е по-добре от нищо.

Делгадо изпука кокалчетата на пръстите си.

— Както казах, сигурно не е нищо особено, но и както казахте вие, по-добре да сте информиран за това.

— Така е.

В мига, в който остана сам, Андърс повика Ремар и му предаде разговора си с Делгадо. Изпитваше същото усещане като по време на Сноудън — че пак е в Чили, земята се разтърсва и тротоарите се разпукват — и се наложи да се опре с длани върху бюрото, за да запази равновесие.

— Ефира значи — замислено каза заместникът му. — Нали не мислиш, че…

— А какво друго да мисля?! „Ефира, обичам те“? Ако Чеймбърс е имала връзка с Пъркинс, кой знае какво може да му е признала в кревата! Със сигурност му е казала за новите мерки за сигурност на Божието око, които й наредихме да приложи. Ако е споделяла с него, Пъркинс е разбрал, че смъртта й не е случайна, и затова е имал сериозен мотив да разкрие каквото му е споделяла. Иначе защо един ветеран с двайсет и пет години служба, на когото му остава още малко да вземе пълна пенсия, ще стане предател? Нищо друго не ми се струва логично.

Последва дълго мълчание.

— Господи… — изпъшка накрая Ремар.

— Направи проверка. Искам да знам дали са били заедно.

— Информацията ще е с едногодишна давност.

— Искам да знам дали са били заедно. Ако Хамилтън разполага със сведения за Божието око, трябва да пресечем спасителната операция. Непременно.

Изражението на Ремар беше мрачно — или заради вероятността Божието око да бъде разкрито, или заради онова, което можеше да се наложи да направят, за да предотвратят разкриването му. Или заради двете. Андърс не знаеше. И не го интересуваше.

— Разбираш ли? — прибави той. — Хамилтън трябва да бъде спрян. Каквото и да изисква това.