Бари Айслър
Парола за достъп (16)

15.

Срещнаха странния мъж, докато гледаха Ориолс на Камдън Ярдс. Седяха в най-високия сектор на стадиона над лявата половина на полето — прекалено далеч, за да виждат номерата на бейзболистите, макар че Даш вече знаеше наизуст постовете им. Беше й обяснил, че този мач бил „адски важен“, защото бил срещу съперниците на Ориолс, Янките, и ако Ориолс спечелели, щели да са шампиони в дивизията. Всичко това всъщност не я интересуваше, но щом вълнуваше сина й, щеше да се вълнува и тя.

И наистина, човек трудно можеше да не се зарази от спортна треска. Стадионът пращеше по шевовете, аплодиращите тълпи се люлееха в шеметни вълни и резултатът остана равен чак до деветия ининг, когато Янките дръпнаха с два ръна. Сега удряха Ориолс, рънърите бяха на втора и трета база, двама бяха изгорели и някой си Мани държеше бата. Мани имаше три боли и два страйка и целият стадион беше на крака, размахваше юмруци във въздуха и скандираше името му. Даш трескаво й говореше на жестомимичен език, че Мани бил под страхотно напрежение, понеже ако получел още един страйк, мачът щял да свърши и Ориолс щели да изгубят. Обаче ако питчърът хвърлел четири лоши топки или го ударел, Мани щял да направи голям шлем, нещо, каквото Даш не бил виждал никога. А ако самият Мани направел хоумрън, Ориолс щели да победят. Даш имаше толкова сериозно изражение и й обясняваше толкова пламенно, че Иви направо щеше да припадне от обич към него. Кимаше, докато Даш я засипваше със статистика и история — не разбираше почти нищо, но му показваше със силно стиснатите си палци, че знае колко е важно всичко това.

Питчърът на Янките поклати глава, пак я поклати и накрая кимна на кетчъра, който му правеше знаци. Тълпата изведнъж стихна и всички се наведоха напред със свити юмруци или притиснати към устните длани в наелектризираща колективна съсредоточеност. После питчърът повдигна коляното на изнесения си напред крак и се извъртя, ръката му сякаш изостана от тялото, но после се стрелна като бич и топката полетя към хоума, Мани замахна и се разнесе могъщо „ФРАС!“. Иви го чу като гръм чак на трибуните и топката се понесе нагоре като стрела, като ракета, тълпата закрещя, топката мина над шортстопа и левия аутфилдер и продължаваше да се издига, виковете на тълпата преляха в екстатичен рев, хората около тях наскачаха върху седалките, за да са по-нависоко, защото топката набираше още по-голяма височина, прелетя над първия ред, после над втория и идваше право към тях.

Един мъж пред нея блъсна съседа си отляво и той падна, като псуваше гневно. Иви не изпускаше от очи топката и сърцето й бясно туптеше — наистина ли се носеше право към Даш?! Момчето също я гледаше като хипнотизирано, вдигнало колкото може по-високо облечената си в ръкавица ръка. Но после видя, че, не, беше прекалено високо, и й се прииска да можеше да подхвърли Даш във въздуха, за да я улови. Някой на по-горните седалки дори се метна в опит да заеме по-изгодна позиция, разнесе се крясък, настана сборичкване. Отзад я заляха с бира и за малко не събориха Даш. Той я сграбчи за ръката и двамата успяха да запазят равновесие.

Тя се обърна и насред мелето забеляза един мъж точно зад тях, едър, солиден наглед, с дънки, тъмна фланелена риза и шапка на Ориолс, съсредоточено вторачен в спускащата се топка. Някой го сръга с рамо отляво, за да го избута настрани, но все едно се опитваше да отмести дънер. Съседът му отдясно протегна ръка и се опита да се вмъкне пред него, ала мъжът леко се наведе напред и другият уплашено отскочи. И тогава се разнесе силен плясък — мъжът беше хванал топката в огромната си протегната нагоре длан. Ръката му се разтресе от силата на удара, но той някак си успя да задържи топката. „Охо!“ — смаяно си помисли Иви. Хората около него задърпаха ръката му, без да ги е грижа, че очевидно той е уловил топката и тя е негова, че всичко е приключило, ала мъжът просто изпъна ръката си извън техния обсег и ги разбута настрани с другата си ръка със същата лекота, с каквато се пропъждат досадни мухи. Изражението му изобщо не се променяше и оставаше смущаващо спокойно дори когато някой дръпна ръкава на ризата му толкова силно, че го скъса на рамото.

След няколко секунди се възстанови някакво подобие на трезвомислие. Хората, които допреди мигове бяха като обезумели, се върнаха на седалките си и отново насочиха вниманието си към игрището, където Мани обикаляше базите под одобрителния рев на аплодиращата и тропаща с крака тълпа.

Иви погледна Даш, за да се увери, че е добре. Синът й гледаше мъжа със сияйна, великодушна, невинна усмивка, все едно му казваше: „Честито, ти успя да хванеш топката!“. Затова Иви го обичаше най-много — защото в него нямаше и капчица егоизъм, защото той искрено се радваше за този непознат с шапка на Ориолс, въпреки че допреди малко самият той отчаяно искаше да хване топката.

Мъжът отвръщаше на погледа му със странно изражение. Съчувствие? Озадачение? Не беше сигурна. А после непознатият приклекна, протегна ръка и подаде топката на Даш.

Даш се ококори и зяпна. След това поклати глава, сякаш се боеше да повярва, че наистина му я дава. Мъжът протегна ръката си още повече и с другата посочи Даш: „Вземи, твоя е“. Адски странно — той като че ли знаеше, че Даш е глух. Ама разбира се, трябваше да ги е видял да разговарят на жестомимичен език. Само че имаше още нещо, някакво по-дълбоко разбиране.

Даш я погледна умолително. На Иви й се искаше да приеме добрината на мъжа, но беше прекалено много — тя не разбираше от бейзбол толкова, колкото Даш, но тази топка щеше да е безбожно скъпа по Ибей. Тя поклати глава и с неохотна усмивка каза на мъжа:

— Много мило от ваша страна, но наистина не можем да приемем.

Непознатият обаче не си отдръпна ръката. Просто погледна Даш и вдигна вежди: „Сигурен ли си?“.

Даш пак се обърна към нея и очите му излъчваха такъв копнеж, че Иви не можеше да му откаже, въпреки цялото си възпитание. Поколеба се още малко и накрая кимна.

— Добре.

Даш беше толкова щастлив, че сви юмруци и заподскача от радост. Взе благоговейно топката от протегнатата ръка на мъжа и заповтаря с малко неясния си глас:

— Много, много, много ви благодаря!

Непознатият кимна. И после отговори на жестомимичен език:

— „Моля“.

Даш толкова се сащиса, че за миг забрави топката в ръцете си и се опита да му отговори със знаци. Топката му пречеше и той я тикна в ръцете на Иви, която едва не я изпусна от изненада.

„Ти знаеш жестомимичен език?!“

„Да — отговори мъжът. — Глух съм“.

„И аз!“

„Знам. Видях ви да жестикулирате с майка ти. Ти го правиш по-добре от нея“.

Даш се засмя.

„Да, все й го повтарям“.

Непознатият се усмихна. Имаше нещо… тъжно в изражението му, сякаш лицето му не беше свикнало с усмивки, сякаш не вярваше в самото чувство.

„Защо ми даваш топката?“ — попита Даш.

„Защото ми се стори, че я искаш“.

„Но ти също я искаш, нали?“

„Не толкова, колкото ти“.

Иви изумено следеше разговора. После дойде на себе си, прибра топката в чантата си и каза с жестове:

„Благодаря ви. Наистина сте изключително мил“.

Мъжът поклати глава, сякаш засрамен от думите й, и се изправи.

Иви трябваше да признае, че й харесва. Четирийсетинагодишен, с кестеняворуса коса и тъмна набола брада. Скришом погледна лявата му ръка — не носеше халка. Имаше нещо интригуващо и привлекателно в спокойствието му, докато всички около него се опитваха да му вземат топката. Харесваше и усмивката му — и онази странна неохота или тъга, която се криеше зад нея. И разбира се, не можеше да не се трогне от жеста му към Даш и от реакцията на сина си. Срещите с мъже винаги я бяха безпокоили заради многобройните ужасяващи истории за педофили, които използват самотни майки, за да се доберат до децата им. Но всичко в живота крие известни рискове, нали така? Пък и тя разполагаше с възможности да проверява мъжете, с които излиза, за каквито повечето жени можеха само да мечтаят.

Без повече да го обмисля и преди да е изгубила смелостта си, Иви му предложи:

„Ще ходим на хотдог на Юта Стрийт. Ще дойдете ли с нас?“

„Много мило от ваша страна, но не искам да се натрапвам“ — отговори мъжът.

„Сигурен ли сте? Изобщо не се натрапвате“.

Непознатият сведе поглед за миг. Лицето му издаваше противоречивите му чувства. Тя усещаше, че му се иска да приеме поканата й, и се зачуди на какво се дължи неохотата му. Може би просто на учтивост? Дали разбираше, че го е харесала, но не споделяше нейното отношение?

Даш го побутна по коляното и когато мъжът се обърна към него, го попита:

„Не обичаш ли хотдог?“

Непознатият за миг се озадачи.

„Всички обичат хотдог“.

„Тогава защо не дойдеш с нас?“

Ръцете на мъжа увиснаха неподвижно във въздуха и той се обърна към Иви, сякаш я молеше за помощ.

„Хайде. — Тя се усмихна. — Позволете ми да ви черпя един хотдог. Просто от благодарност за жеста ви“.