Бари Айслър
Парола за достъп (28)

27.

Силно обезпокоен, Манъс шофираше на изток към международното летище на Балтимор и Вашингтон. Не разбираше смисъла на случилото се преди малко. Директора му беше наредил да престане да се среща с Иви, понеже се оказваше, че не представлява проблем, че няма за какво да се тревожат. Добре де, хубаво. Обаче това нямаше нищо общо с истината. Жената очевидно бе луднала от страх, беше ужасена и враждебно настроена — същите неща, за които Директора му бе възложил да следи. Тогава защо прекратяваше изпълнението на задачата? Какво ставаше?

Паркира пикапа пред един мотел край летището и слезе. Трябваше да се поразходи, да глътне свеж въздух, да помисли. Паркинги като този бяха подходящо място да оставиш колата си нощем — голям поток автомобили, не се изискваше регистрация, по всяко време пристигаха и си заминаваха хора. В сандъка за инструменти имаше крадени номера, за които никой нямаше да съобщи в полицията — човек не знае кога ще му потрябва малко анонимност, — но прецени, че в момента не се налагат такива мерки. Никой нямаше да обърне внимание на пикапа му, камо ли да го запомни. Не че имаше значение — идваше на разходка, не на секретна операция, — обаче гледаше да поддържа добрите си навици, особено когато изпитваше тревога.

Зад паркинга имаше горичка и той навлезе в нея, търсейки мрака, усещането, че е обгърнат като в пашкул. Нямаше я задушаващата жега от деня, прохладата му действаше успокоително, миришеше на листа, дървесна кора и пръст. Светлината на недалечната магистрала и околните офис комплекси едва проникваше в горичката.

Видя голям пън и седна на него, задиша дълбоко и се опита да проумее случващото се.

„Защо Директора прекрати задачата ми? Вървеше добре. По-добре, отколкото можеше да очаква. Срещата на бейзболния мач, поканата… би трябвало да иска да продължа. Какво се е случило?“

Е, вярно, не бе казал всичко на Директора. Какво изпитва, когато гледа тази жена. Че отношенията й с момчето му припомнят една забравена част от собствения му живот. И какво се случи онази вечер, след като момчето си легна… не, не му бе казал нищо за това. Защото нямаше значение. Даже можеше да му помогне по-лесно да научи нещата, които интересуваха Директора.

„Само че не ти се струваше така“.

Не. Всъщност му се струваше, че не прави онова, което се очаква от него. Директора му бе наредил да стои далече от жената, а Манъс въпреки това се срещна с нея. Нямаше такова намерение. След връщането си от Турция не мислеше почти за нищо друго, освен да й се обади, ала не го направи, защото знаеше, че Директора не иска. Но когато тя му прати онзи есемес и го попита дали още си мисли за онова, просто… просто не успя да се овладее.

Затвори очи и си представи как го гледаше Иви само преди няколко часа, сякаш… копнее за него или нещо подобно. Как го притисна към вратата и започна да го целува. Вкуса на кожата й. Как я възбуди с ласките си. Как усещаше стоновете й в устата си, докато проникваше в нея.

Споменът го накара да се надърви и Манъс се опита да се отърси от него. Нямаше значение какво се е случило. Защото откъде Директора можеше да знае за това? Нямаше как да е видял…

И тогава го осени. Осени го с такава яснота, че дъхът му секна.

Директора наблюдаваше апартамента й. Аудио, видео, всичко. Разбира се. Спомни си думите му: „Не бива да пропускаме абсолютно нищо“. Какво означаваше това? Означаваше, че е немислимо Директора да е толкова загрижен, колкото очевидно беше — до такава степен, че искаше Манъс да прекара известно време с жената и лично да я прецени, — и в същото време да не вземе нужните мерки да знае абсолютно всичко, което се случва в жилището й.

„Глупак, глупак, глупак!“

За миг мисълта — и образът — как Директора гледа случващото се между него и жената го изпълни с гняв. Нямаше право! Това не му влизаше в работата!

Пое си дълбоко дъх и овладя яростта си. Имаше право, естествено. Защото знаеше неща, които не бяха известни на Манъс. И нима самият Директор не му бе наредил да наблюдава жената в рамките на някаква операция? Какво трябваше да прави, да се извръща ли, когато Манъс губеше контрол над себе си, забравяше защо е с тази жена и допускаше собствената му глупост да излага на риск от компрометиране операция, която Манъс не разбираше?

Хрумна му, че Директора ги е гледал и тази вечер. Всичко, от момента на пристигането му. И гневът отново го връхлетя.

„Успокой се. Успокой се“.

Жената. Защо просто не го беше оставила на мира? Нали трябваше само да я наблюдава? Нямаше да й направи нищо лошо. Нито на нея, нито на сина й. Обаче тя го повика в дома си, покани го на вечеря и Манъс се опита да откаже, ала щеше да изглежда странно, пък и нали трябваше и без това да се сближи с нея? И после му наля вино, попита го защо все извръща поглед от нея, разкопча си ризата и…

„Ти защо мислиш, че се мъчех да не те гледам?! Заради това! Виж сега докъде ни докара!“

Изведнъж се уплаши. Какво щеше да прави? Директора знаеше, че не е бил честен с него. Първо, като не му бе съобщил всичко. И второ, като беше нарушил заповедта му.

„Дали знае за Хамилтън? Че си го видял и не си му докладвал?“

Сърцето му се разтуптя панически.

„Успокой се, успокой се, успокой се. УСПОКОЙ СЕ!“

Дълбоко си пое дъх и бавно го издиша. И още веднъж. И още веднъж.

„Защо Директора прекрати задачата ти?“

Да, това беше въпросът. Същността на нещата.

„Понеже е знаел, че не си честен с него. Знаел е, че вече не може да ти има доверие“.

Изправи се и закрачи напред-назад. Какво се беше случило? Кога бе започнал да лъже Директора? Когато бе видял Хамилтън във вана, ето кога. Съзнаваше, че е допуснал грешка. Че човекът бе съсипан и смъртта щеше да е истинска милост за него. Че смъртта му щеше да е от полза за всички. Представи си как затваря вратата на вана, притиска дулото в основата на черепа му, дърпа спусъка, главата на журналиста отскача от изстрела… Изпъшка. Като бе пропуснал тази възможност, беше направил ужасна грешка.

Беше се издънил. Беше оставил Хамилтън жив. И не беше докладвал на Директора. На практика го беше излъгал. И едната лъжа бе довела до другата. И сега просто изпитваше… не знаеше точно какво. Срам. Гняв. Самота. Страх. И нямаше представа как да оправи нещата.

Продължи през гората и излезе на друг паркинг зад голям супермаркет. В отсрещния ъгъл чакаше бял пикап със запален двигател. От отворените му прозорци се виеше цигарен дим. Манъс знаеше, че появата му тук е съвсем случайна, и не се разтревожи особено. И все пак, докато пресичаше паркинга, се озърна към колата и видя вътре двама мъже, дългокоси, с бейзболни шапки. Наблюдаваха го и нещо в тях не му хареса.

Стигна до средата на паркинга и хвърли поглед през рамо. Двамата бяха слезли. Тениски, дънки, тежки работни обувки. Тираджии или общи работници. Приближаваха се към него. Не носеха нищо. Единият казваше нещо — може би: „Ей, приятел“? Беше прекалено тъмно, за да прочете движението на устните му.

Манъс се огледа. Не се мяркаше никой друг. Той спря и се вторачи в тях. Нямаха вид на професионалисти. Просто киснеха на паркинга, защото баровете бяха затворени, нямаха пари за момичета, нямаха цигари. Джобовете им бяха празни, отегчаваха се, бяха видели възможност за лесни кинти или поне за малко забавление. Или и двете.

Наблюдаваше ги и чакаше. Хората обикновено не го закачаха — заради ръста и поведението му. Но от време на време се натъкваше на някой прекалено пиян, отчаян или глупав. Или за когото ръстът му беше предизвикателство, сам по себе си лична обида, която не може да се преглътне или забрави. Когато онзи се приближеше, Манъс най-често успяваше да го отблъсне само с усмивка. Хората не харесваха усмивката му. Тези двамата май бяха от същия тип. Прииска му се да се усмихне, но се отказа.

Дори не се опитваха да го заобиколят от две страни, за да му е по-трудно да се справи с тях. Сигурно близостта ги успокояваше. Забеляза издутините в предните им десни джобове. Сгъваеми ножове. И бяха десняци. Естествено, и той носеше своя „Еспада“, но си помисли, че тази вечер предпочита деветмилиметровия „Танфолио“. Когато се качи при Иви, го бе оставил в пикапа, обаче сега беше у него. Манъс отстъпи назад с десния си крак, завъртя тялото си така, че да им остави минимална повърхност за атака, и опря десния си юмрук на хълбока си, само на сантиметри от пистолета. Те дори не забелязаха промяната на позата му или поне не разбраха какво означава.

Спряха на няколко крачки от него.

— А бе, човек, ти защо не отговаряш, като те викаме? — попита онзи от лявата страна на Манъс. На тениската му имаше голямо смайли.

Манъс се втренчи в него, премести поглед към другия, на чиято тениска имаше избеляло американско знаме, после пак се вторачи в Смайлито.

— Не съм ви чул.

Смайлито се озърна към Знамето и отново погледна Манъс.

— Ти да не си глух бе?

Един от инструкторите му в курса във Военни операции в ЦРУ го беше научил на пет правила за избягване на улични сблъсъци: „Не го предизвиквай, не го обиждай, не го заплашвай, не отричай, че се случва, дай му възможност да си тръгне, без да изгуби достойнството си“. Манъс ги бе усвоил на практика в училищата, в които беше израснал, но формулирането им му помагаше по-рядко да прибягва до насилие. И само когато иска.

Сега искаше.

Измери Смайлито от глава до пети и каза:

— Ти трябва да си мозъкът на операцията.

Смайлито пак погледна Знамето. Знамето кимна.

Кимването означаваше: „Да, давай да действаме“.

Двамата посегнаха към джобовете си. Бърз като илюзионист, Манъс извади пистолета и в същото време отстъпи надясно, за да е в една линия с мъжете и да се отдалечи на по-голямо разстояние от десните им ръце. Насочи дулото към лицето на Знамето и ги предупреди:

— Само от джобовете ви да излезе нещо и сте мъртви.

Двамата се вцепениха и го зяпнаха, после отпуснаха ръце с широко разперени пръсти. Начинът, по който го направиха, показваше, че са били задържани от полиция и си знаят урока.

Смайлито погледна към Знамето, после пак погледна Манъс.

— А бе, човек, ние само…

— Арестувани сте. Извадете си ножовете с лявата ръка. Ако бях на ваше място, щях да го направя съвсем бавно. Просто ги извадете и ги пуснете на земята.

— Арестувани ли? — изненада се Знамето. — Стига бе, човек, ние само…

— Ако не се подчините, ще ви застрелям — каза Манъс.

Изглеждаше странно, разбира се. Глухо ченге, само, пеш, не вика подкрепление?! И не си показва значката?! Обаче животът си има своите странности. Номерът е да поддържаш напрежението, да караш нещата да се случват толкова бързо, че мозъкът на противника да не е в състояние да реагира на инстинкта му.

Смайлито пак погледна Знамето. И когато Знамето се пресегна с лявата си ръка, измъкна ножа и го пусна, Смайлито последва примера му.

— Сега отстъпете назад. Две големи крачки.

Мъжете изпълниха заповедта. Манъс изрита ножовете надалече.

— Сега застанете на колене с длани на тила.

Знамето сплете пръсти на тила си и коленичи, последван от Смайлито, който явно играеше втора цигулка. Ако го нямаше Знамето да дава пример, Смайлито щеше да се колебае, може би дори да се парализира от нерешителност. Това предполагаше и съответната последователност на действията.

Манъс се придвижи обратно на часовниковата стрелка и мина зад тях. Прехвърли пистолета в лявата си ръка и с дясната извади от джоба си фенерче — „ШуърФайър Дифендър Ълтра“, петнайсетина сантиметра анодиран алуминий със заострен и назъбен ръб на предния край. Чудесен инструмент.

— Разкрачете се. По-широко. Здраво сплетете пръсти.

За хора с техния очевиден опит оковаването им с белезници щеше да е като стъпки на познат танц. Затова и Знамето сигурно се изненада или поне щеше да се изненада, когато Манъс се приближи, високо вдигна фенера и заби назъбения край в темето му, така че черепът на нещастника хлътна навътре.

Мъжът беззвучно политна напред. Смайлито завъртя глава и с ужасено лице се втренчи в приятеля си, опитвайки се да осмисли случващото се. Манъс не му даде време — постави тока на обувката си върху сплетените му пръсти, натисна го надолу и смачка лицето му върху асфалта. Смайлито издаде приглушен вик, успя да освободи ръцете си и опря длани в земята, за да се повдигне, но Манъс го изпревари, отново стъпи върху тила му и този път му строши врата.

После се огледа. Паркингът продължаваше да пустее. Двамата мъже не помръдваха, дори не потрепваха. Манъс завъртя задната капачка на фенерчето и го включи, но по стъклото имаше късчета кожа и косми. Щеше да се наложи да си купи ново.

Още му се разхождаше, но очевидно трябваше да си тръгва. А и макар че сърцето му биеше до пръсване от адреналина, чувстваше ума си по-ясен. Радваше се, че двамата се опитаха да го нападнат. Тъкмо от това имаше нужда. Пресече паркинга и потъна в мрака на гората. Избърса фенерчето и то зарови.

Върна се при пикапа и потегли на северозапад към апартамента си в Еликот Сити. Въпреки късния час по шосе 95 пътуваха много коли и нито в самия автомобил, нито в шофирането му имаше нещо, което щеше да направи впечатление на някого. Спазваше ограничението на скоростта — просто поредният работник, тръгнал рано за работа в Балтимор, Фредрик или Хагърстаун.

Опита се пак да премисли нещата. И осъзна, че има само един шанс. Една надежда. Да иде при Директора и да му признае всичко. Всичко, което се беше случило. Всичко, което беше извършил.

И да се моли Директора да му прости.