Бари Айслър
Парола за достъп (2)

1.

Ивлин Галахър седеше на кресло пред ъгловия кабинет на директора във Форт Мийд — с плътно събрани колене, изпъната пола и сплетени в скута пръсти. Както винаги, когато чакаше тук, се питаше дали позата й не е прекалено скована, прекалено неловка и официална. Но по-добре така, отколкото нервно да шава на стола. Не искаше някой да си помисли, че се притеснява от директора. Или по-точно, не искаше никой да разбере.

Не че някой щеше да забележи. Във външния офис нямаше никой друг, а откакто я покани да влезе, заместник-директорът генерал Ремар дори не я беше погледнал иззад монитора си. Естествено, Ремар, с превръзката на окото си, с обезобразения си профил, с късо подстриганата си побеляла коса от лявата страна на главата и набръчканата розова гола кожа от дясната, също винаги я притесняваше. Човек трудно можеше да не обръща внимание на белезите и да не се чуди какъв ужас е скрит под превръзката. Раните и възстановяването му се бяха превърнали в легенда в АНС, а преживените мъки почти го бяха превърнали в светец, заедно с неговия спасител, директора. Те бяха едно цяло, две ръце на едно и също тяло, и каквито и тайни да знаеше, в присъствието и на двамата Иви винаги се чувстваше аутсайдер.

Погледна си дискретно часовника. Никога не знаеше колко ще се наложи да чака — веднъж минута, друг път два часа. Тази несигурност можеше и да е унизителна, но от друга страна, колко хора имаха не просто покана, а лична инструкция незабавно да се явят, когато системата им надуе аларма?!

И затова сега чакаше. В стаята не се чуваше нищо друго, освен приглушеното потракване на клавиатурата на Ремар и тихото жужене на климатичната инсталация. Не, не можеше да отрече, че й харесва липсата на междинни звена до директора — това я караше да се чувства специална, пряката връзка й придаваше аура на власт и важност в организацията. В същото време тази връзка я изолираше. Дори от гледна точка на обичайната секретност в АНС около нейната работа бяха издигнати дебели стени. Доколкото знаеше, никой друг, освен директора нямаше представа за нейните задължения, а той по различни, но пределно ясни начини й беше дал да разбере, че привилегията на прекия достъп не е безплатна, че ще има строги наказания за всякакво изтичане на информация, случайно или не.

Което специално в този момент ужасно я измъчваше. Имаше една идея, ала нямаше с кого да я сподели. Искаше й се да попита директора, но се двоумеше. Понеже какво щеше да постигне, ако му кажеше? Идеята беше толкова невероятна, че той щеше да я сметне за неблагонадеждна, даже за параноична. И за какво? Рискуваше прекалено много. Работата беше точно за нея и имаше огромно значение за обществото. А и получаваше добри пари, плюс допълнителните облаги. Особено здравната осигуровка, без която нямаше да може да запише Даш в специалното училище. Бившият й съпруг не даваше нищо, а тя се боеше да го съди, за да не й отмъсти, като предяви претенции за попечителство над детето. Майка й беше починала, а баща й се намираше в старчески дом с прогресиращ алцхаймер. Затова имаше нужда от тази работа и мисълта, че явно и работата има нужда от нея, я изпълваше с увереност. Що се отнасяше до съмненията й… е, нима всички не изпитват съмнения, които са се научили да пазят за себе си?

Седеше вече близо двайсет минути и тъкмо си мислеше, че може би беше трябвало да се отбие до тоалетната преди да дойде и че определено бе трябвало да си облече пуловер, защото, както обикновено, във външния офис цареше ужасен студ, когато Ремар спря да пише, вдигна поглед от монитора и каза:

— Вече можете да влезете.

Винаги се чудеше как му сигнализира директорът. Може би с някакво текстово съобщение, същото, с каквото и Ремар го информираше за нейното идване. Или пък бяха станали телепати, след като толкова време работеха заедно. Тя се изправи, поколеба се за миг и отвори вратата.

Директорът седеше зад Г-образното си дървено бюро. На стената отляво висяха снимки на видни личности — президенти, премиери, генерали и индустриалци стояха рамо до рамо или се ръкуваха с Андърс. Лавиците на дясната стена бяха пълни със сериозни наглед томове по военна стратегия, бизнес мениджмънт и философия. В единия ъгъл имаше масичка, диван и два фотьойла — място за по-дълги и навярно по-неофициални срещи, въпреки че генералът никога не я беше канил там.

Тя затвори вратата и мълчаливо изчака, докато директорът пишеше в полето на някакъв документ. След малко той я погледна над очилата си за четене и вдигна вежди. Какво означаваше това изражение? Раздразнение, че прекъсва работата му? Или напротив, че се радва на появата й? Както винаги, не можеше да го разгадае. Андърс беше слаб шейсетинагодишен мъж с оплешивяваща коса и нездрав тен. Иви работеше при него повече от година и още не го бе виждала да проявява истинска емоция, освен периодичното присвиване на бледосините му очи. Никога не го беше хващала да зяпа гърдите й, които бяха наедрели след раждането на Даш и бяха решили да останат такива дори след като пак започна да тренира и възвърна предишното си тегло. Нямаше нищо против, даже като самотна майка се радваше на вниманието, което привличаше, но фактът, че директорът не ги и поглежда, й се струваше малко странен. Дали не беше гей? Знаеше, че е женен и има четири пораснали дъщери, обаче това не гарантираше нищо — дори през XXI век сред военните имаше много тайни хомосексуалисти, особено сред началниците. От време на време се питаше как ще реагира генералът, ако му се яви с някое и друго разкопчано копче и се наведе над бюрото, уж да му покаже нещо… щеше ли да се изкуши да погледне? Но не, нямаше да се престраши да го направи. Знаеше, че той не е от хората, с които можеш да си играеш такива игрички.

Директорът посочи един от столовете пред бюрото си.

— Какво има? — Въпросът представляваше своеобразно предизвикателство, намек, че щом тя се възползва от предимството си на пряк достъп, непременно има да му докладва нещо важно. Че е по-добре да му докладва нещо важно.

Иви седна и плътно притисна ходилата си към килима. И тук като във външния офис работеше климатичната инсталация, но тя усети, че под мишниците й избива пот, и се зарадва, че не е забравила да си сложи дезодорант.

— Системата ми засече две лица от списъка за наблюдение. Един репортер от „Интерсепт“, Райън Хамилтън. И нашият спецсъветник в Анкара Даниъл Пъркинс.

Специалният съветник за връзка беше главният представител на АНС в Турция, който се отчиташе лично пред директора. В целия свят имаше само още петима — в Германия, Италия, Тайланд, Япония и Корея. Ако спецсъветникът беше извършил измяна, щяха да си имат сериозен проблем и тя внимателно наблюдаваше директора, любопитна как ще реагира.

Но той само леко присви очи.

— Какво си забелязала?

— Както ви е известно, сър, ние следим мрежите от наблюдателни камери по целия свят. Информацията постъпва в система за разпознаване на лица и конволюционна невронна мрежа, която анализира други биометрични данни като ръст, дължина на крачката и скорост на ходене, и когато конкретни хора бъдат регистрирани заедно, системата ни предупреждава. Получават се много фалшиви сигнали, които трябва да бъдат отсети, но за този имаме потвърждение. Почти съм сигурна, че Хамилтън и Пъркинс са се срещали в Истанбул.

Лицето на директора продължаваше да е толкова безизразно, че за миг заприлича на маска, също като обезобразения от изгарянето профил на Ремар.

— Имаш ли ги на кадър заедно?

— Не, сър, нямам ги. Обаче знам къде са се срещнали — на един ферибот в Босфора. Успях да проследя маршрутите, по които са минали поотделно, въпреки че на самия ферибот не е имало камера.

Генералът се отпусна назад и небрежната му поза й отправи същото предизвикателство като въпроса, с който я посрещна.

— Откъде знаеш, че не е съвпадение?

— Е, не мога да го докажа, естествено. Но фериботът ми се струва идеално място за тайни срещи. А и вие ми казахте да ви съобщавам дори за съмненията си, особено когато единият от участниците е от АНС.

Дори думите й да му бяха прозвучали като укор, той по никакъв начин не го прояви.

— Кога се е състояла тази вероятна среща?

— Преди два часа.

— Двамата още ли са в Истанбул?

— Така смятам. Предполагам… — Иви размисли и млъкна.

— Да?

— Е, знам, че като спецсъветник в Турция Пъркинс се отчита лично пред вас. Предполагам… не сте знаели, че е в Истанбул.

Директорът вдигна вежди.

— Какво те кара да предполагаш така?

— Вие току-що ме попитахте дали двамата още са там, сър. Ако Пъркинс пътуваше служебно, щяхте да знаете.

Андърс безмълвно впери очи в нея и тя се зачуди дали не е прекалила. Ала искаше да му покаже, че способностите й не се ограничават само до елементарното проникване в мрежи и разработване на системи за наблюдение. Искаше да му покаже, че има и добър нюх и че заслужава да й възлага повече отговорности.

— Така или иначе, предлагам проверка на митническата информация, за да установим кога е пристигнал Хамилтън — продължи Иви. — Бих проверила и мобилните им телефони. Ако са били изключени или са ги оставили някъде другаде, това определено ще потвърди, че не са искали да бъдат проследени. ЕксКискор също може да ни каже много неща. Бих го проверила сама, сър, обаче нямам оторизация.

Това беше фин намек, че ще е в състояние да си върши работата по-добре, по-ефикасно, ако разполага с повече средства.

Но той не й обърна внимание.

— Звучи логично. Прати ми суровите данни. Искам да знам точно къде и по кое време са ги засекли камерите.

— Ще бъде изпълнено, сър.

Директорът си свали очилата, остави ги на бюрото и се втренчи в нея.

— Кажи ми, Иви, нали ти разработи системата за наблюдение на камерите?

Тя запримигва от изненада, че генералът се обръща към нея по име. Че изобщо си го спомня.

— Ъъъ, да, сър. Е, тъй де, вече знаехме, че в последно време повечето наблюдателни камери са свързани в мрежи, с други думи, че можем да ги използваме дистанционно.

— Да, но тъкмо ти ръководеше екипа, който ни вкара в мрежите и ги свърза. Тъкмо ти направи така, че системата автоматично да прониква в новите мрежи в момента, в който се активизират, като ония, които Харвард тайно инсталира в аудиториите, уж в рамките на проучване на посещаемостта на лекциите. Тъкмо ти предложи да използваме достъпа си до тях не само за конкретни задачи, но и за пасивно наблюдение, като ги свърза със система за разпознаване на лица и конволюционна невронна мрежа.

— Точно така, сър.

Той кимна.

— Ако тази работа с Пъркинс наистина се окаже вярна, без тебе изобщо нямаше да забележим. Браво!

Тя разбра, че с тези думи директорът я отпраща. Сега беше моментът да повдигне въпроса, който я измъчваше.

„Просто го направи — помисли си Иви. — Иначе никога няма да престанеш да се тормозиш“.

— Сър, може ли да… искам да ви питам за още нещо, ако не възразявате.

Андърс безмълвно вдигна вежди.

— Спомняте ли си онзи системен администратор от ЦРУ, за когото миналия месец открих, че е в контакт с Марси Уилър, журналистката от „Емптиуил“?

— Разбира се. Скот Стайлс.

— Да, Стайлс. Е, както обикновено, чрез наблюдение в мрежата аз мога да потвърдя само факта на срещата. Не се предполага да правя каквото и да е друго. Та… така и не научих резултатите от проверката.

Иви зачака с надеждата директорът да схване намека и да се съгласи, че тя ще си върши работата по-добре, ако не я държат като кон с капаци. Генералът обаче не отговори: само смущаващо безизразно лице и пронизващ поглед. Иви още малко и щеше да се откаже. Ала вече беше стигнала дотук. „Какво пък, по дяволите!“

— Само няколко дни след като засякох връзката между Стайлс и Уилър се натъкнах на съобщение в „Уошингтън Поуст“. Открили Стайлс обесен в апартамента му в Маклийн.

— Да, известно ми е. Това много ме натъжи.

— Да, сър, така е. И просто се…

Тя не успя да довърши изречението. Какви ги вършеше, по дяволите?!

Андърс едва забележимо се усмихна.

— Питаш ме дали е съвпадение, така ли?

— Ъъъ, да, сър, май това ви питам. Просто ми се стори…

— Искаш да знаеш дали имаме нещо общо със смъртта на Стайлс.

Тя преглътна мъчително. Да, не можеше да отрече, че искаше да знае точно това. Но и не можеше да го признае на глас. Дори фактът, че е намекнала за такова нещо, изведнъж й се стори абсурден. Както и самата идея, освен че беше повдигнала въпроса.

Мълчанието се проточи. После директорът се подсмихна.

— Отговорът е „не“.

Иви го погледна, ала изражението му си оставаше непроницаемо. След още една безкрайна неловка минута тя кимна и се изправи.

— Благодаря, сър. Аз… аз… Чувствам се глупаво, че изобщо ви попитах.

Генералът поклати глава.

— Радвам се, че попита. Всеки от нас трябва да се стреми да поставя тъкмо такива въпроси, да прави тъкмо такива връзки. Просто в този случай връзката е случайна.

— Значи… Стайлс не е бил замесен в нещо… нередно с Марси Уилър, така ли?

Пауза.

— Не съм казвал такова нещо.

— Не, сър, но казахте, че смъртта му много ви е натъжила.

Едва доловимо свиване на вежди.

— Това е самата истина. Каквито и намерения да е имал в контактите си с безотговорни блогъри, той дълги години служи на родината си. Затова злополучната му, излишна и преждевременна смърт ме натъжи.

Иви кимна повторно; осъзнаваше, че е стигнала до задънена улица. Прииска й се изобщо да не е тръгвала по този път. Когато стигна до вратата, директорът я повика.

— Иви.

Тя се обърна и го погледна.

Генералът кимна — израз на благодарност или оценка.

— Отлично си се справила.

— Благодаря, сър.

Иви тръгна към кабинета си, като се ругаеше наум. Чувстваше, че бе трябвало да му зададе този въпрос, но защо? Какво се опитваше да докаже и на кого? Ако това се случеше в някой филм, щеше да се ядоса на героинята, задето безразсъдно се е издала. Не беше научила нищо, а постъпката й навярно щеше да накара директора да се усъмни в… Не знаеше в какво. В нейната лоялност навярно.

И това не бе всичко. Имаше нещо още по-лошо и това беше истинската причина да й се иска да не е питала за Стайлс.

Защото смяташе, че директорът я е излъгал.