Бари Айслър
Парола за достъп (31)

30.

Ремар погледна затворената врата на директорския кабинет. Манъс беше вътре от десетина минути. Нямаше доверие на тази глуха горила, беше му абсолютно непонятен. От онези, които са способни на всичко — всичко, каквото поиска от тях директорът. Зачуди се какво иска директорът от Манъс този път.

Доскоро не му пречеше да не знае. Обаче… тази история с Хамилтън… Струваше му се, че нещата стават неуправляеми. В известен смисъл директорът също му беше непонятен, ала Ремар го познаваше много по-отдавна. Затова виждаше кога директорът е неуверен и се опитва да не се издаде — като се затваря в себе си например, трупа информация или се държи още по-потайно от обикновено. И естествено, всичко това се случваше в момента, в който директорът най-много се нуждаеше от друга гледна точка, от други очи, от начин за проверка на решенията, които взимаше в стресови ситуации.

На монитора му се отвори прозорец с предупреждение за вътрешна опасност. Галахър. Стомахът му се сви. Лошо. Много лошо.

Затрака на клавиатурата, за да научи повече, като през цялото време си мислеше: „Мамка му, мамка му, мамка му!“ Това нещо щеше да експлодира, виждаше го. Още колко по-сериозно трябваше да стане, за да не може повече да го отрича? Директорът също не знаеше как да овладее положението. Инстинктът винаги го караше да удвоява всичко — секретността, машинациите… а бе всичко.

„Знаеш, че той стои зад атентата. Или чрез Манъс, или чрез Делгадо. Знаеш го“.

Да, наистина го знаеше, макар да го намираше за толкова ужасяващо, че се опитваше да не го знае. Всички факти си пасваха… само дето му се искаше да вярва, че директорът никога не би стигнал чак дотам.

Всичко, каквото правеше… правеше го от преданост към директора. И с разбирането — не, с оправданието, — че е нужно, за да защитят Америка. Да спасят живота на хората. Но как един атентат в центъра на Вашингтон щеше да спаси някого? Вече не можеше да се оправдава с това. А фактът, че директорът може, беше… ужасяващ. Човек, който оправдава такова нещо, е способен да оправдае всичко.

Отново се замисли за проверката на Божието око, която му беше възложил директорът. Напоследък често мислеше за програмата, особено след атентата. За това, че евентуалното й разкриване ще засегне много повече директора, отколкото него. Не че Ремар щеше да остане извън радиуса на взрива, но със съответната тактика щеше да се защити от шрапнелите, а сигурно дори да отклони ударната вълна към…

Поглади безчувствената кожа от дясната страна на лицето си. Как можеше да мисли такива неща? Не знаеше какво да прави. Но нямаше да извърши предателство. Нямаше.

Препрати необходимата информация за Галахър до съответните специалисти и им нареди да я обработят приоритетно.

Вратата се отвори и отвътре излезе Манъс. Ремар нервно му кимна и се насочи към кабинета. Може би сега директорът щеше да види, че се налага да променят тактиката. И да разбере, че положението излиза извън контрол.

Влезе, затвори вратата и веднага каза:

— Току-що получихме предупреждение за вътрешна опасност. За Галахър.

Директорът едва не скочи от стола си.

— Моля?!

— Тази сутрин някой е купил джиесем с предплатена услуга от Уолгрийнс. Платил е в брой. Случило се е девет минути след като телефонът на Галахър е бил засечен в мола.

— Системата потвърдила ли е едновременно движение на двата телефона?

— Не, телефонът на Галахър е останал в Уолгрийнс почти цял час. Предплатеният джиесем е активиран близо до Роквил и после пак е бил изключен.

— За какво е бил използван?

— Още не знам. Възложих да проверят.

— Знаят ли, че се отнася за Галахър?

Господи! Пак щеше да го направи. Първо Ефира. И после Стайлс? Ремар отначало се колебаеше за обесването, но успя да се самоуспокои. Само че след това Пъркинс… а сега и Галахър? Кога щеше да свърши всичко това?

Той поглади белега под превръзката на окото си и поклати глава.

— Не, разбира се. Известен им е само телефонният номер.

— Добре. Трябваше да се уверя.

— Има още. Галахър не е купила нищо от магазина. Поне с кредитна карта.

Нямаше нужда да обяснява какво означава това. Галахър можеше да е купила нещо в брой. Можеше изобщо да не е пазарувала. Обаче повечето хора използваха карти. И защо ще ходи в Уолгрийнс, щом няма да купува нищо?

Директорът поглади брадичката си. Напоследък често го правеше, беше забелязал Ремар. Потриваше ръце, потупваше се по корема, търкаше бедрата си. Докосваше различни части от тялото си, сякаш за да се увери, че още са там, че не се разпада на парчета.

Директорът се отпусна назад и тежко въздъхна.

— Колко време е останала в магазина?

— Телефонът й е бил там близо час.

— Може ли да е била някъде наблизо? В кафене или нещо подобно?

— Не. Около магазина няма нищо. Освен ако не е висяла в гората или край пътя. И е била първата клиентка. Всъщност даже е подранила и е чакала да отворят. Другите джиесеми са само на служители.

— Вътре не е ли имало други клиенти?

— Възложих на хората от геолокацията да проверят. Ако е имало други клиенти, ще ги идентифицираме по телефоните им и ще видим какво са правили там. Аз лично предполагам, че ако през онези десетина минути вътре е имало и други, освен служителите, това са били местни хора. И се басирам, че са пазарували с карти. Никакви изключения. Само Галахър.

Директорът кимна, по-скоро на себе си, отколкото на своя заместник.

— Добре. Хубаво е да го знам. Оттук нататък поемам аз.

Нямаше нужда да допълват детайлите на картината, която рисуваха метаданните. Галахър отива в Уолгрийнс и купува джиесем с предплатена услуга, после оставя собствения си телефон наблизо и активира новия някъде другаде, за да скрие действията си. Единствено причината убягваше на Ремар. Ала той усещаше, че директорът е наясно — и всъщност, че изобщо не се изненадва.

Разбираше, че сигурно е безсмислено да разпитва. Може би дори по-лошо от безсмислено. И въпреки това го направи.

— Защо си толкова загрижен някой от анализаторите да не научи, че предплатеният джиесем може да е на Галахър?

Директорът рязко го изгледа.

— Вече ти казах. Трябваше да се уверя.

— Не, защо всъщност, Тед?

Мълчание. После:

— Ще се погрижат за нея.

Онова усещане, че положението става неуправляемо, се усили още повече.

— Как ще се погрижат?

— Има неща, за които е излишно да знаеш, Майк.

— Искаш да кажеш, че не бива да знам за тях.

— Да, и това също.

— Какво я прави опасна, Тед?

Нова продължителна пауза.

— Тя подозира, че атентатът край Белия дом е вътрешна работа.

— Господи! — ахна Ремар, неспособен да скрие отвращението си.

— Да, знам.

Ремар предполагаше, че Андърс няма да му разкрие нищо повече. И все пак попита:

— Защо?

Не получи отговор.

— Защото някой е щял да открие, че свързаните с атентата телефони принадлежат на хората от Ергенекон ли?

— Казах ти, Майк, никой друг не знае за връзката с Ергенекон.

— Тогава защо? Защото просто изглежда прекалено непредпазливо от тези телефони да са водени разговори с членове на джамийско настоятелство ли? И някой ще заподозре инсценировка? Операция под фалшив флаг? И какво от това? Около всеки атентат се носят конспиративни теории. По дяволите, това е главният ни контрааргумент, когато една конспиративна теория е вярна.

Директорът се извърна, търкаше палци в показалците си.

— Казах ти, има граници, Тед. Казах ти…

Андърс удари с длан по бюрото.

— Какви са тези граници, Майк? Сериозно, обясни ми, искам да знам. В кой момент си казваш: „Добре, стига, оттук нататък се отказваме от Божието око и оставяме маниакалните привърженици на правото на лично пространство да съсипят Агенцията“? В кой момент решаваш, че е по-добре да свалиш цялата ни отбрана и да оставиш страната беззащитна? Ти познаваш враговете ни, Майк. Знаеш какво ще се случи, ако не сме в състояние да предвиждаме атаките!

— Невинаги сме имали Божието око. Ако се наложи да прекратим програмата, ще се оправим и без нея.

— Уф, за бога, естествено, че имаме нужда от Божието око! Ако искаш да управляваш света, трябва да си наясно какво става в него. В целия свят. Но знаеш ли какво? Добре, хубаво, обърни се към народа. Може да проведем референдум. „Америка повече няма да е велика сила“, да или не. Народът вече е гласувал каква да е ролята ни в света, Майк. Многократно. Понеже не може да избереш да управляваш, без да избереш и всичко, каквото изисква това управление. Та ако въпросът ти е дали съвестта ми е чиста, ето какво ще ти кажа. Да, чиста е като изворна вода! Аз върша онова, което искат хората, даже на тях да не им стига честността и самопознанието да признаят, че го искат. И не проявявам никаква търпимост към онези, дето обичат месо, обаче мрънкат за кланиците, носят евтини дрехи, обаче осъждат тежките условия на труд във фабриките, хленчат за климатичните промени, обаче карат джипове и пътуват със самолети. Ние не сме сантиментални ревльовци, Майк. Не сме деца. Не сме глупаци. И определено не сме политици. Ние сме реалисти. Хора, които правят каквото трябва да се прави. За да могат овцете да са в безопасност, да са задоволени и да продължават да вярват, че са добри и нравствени личности в един покварен свят.

Ремар клатеше глава. Не желаеше да приеме, че директорът може да е стигнал чак дотам.

— Стига, и преди сме имали пробиви. Оцеляхме след Сноудън, ще…

— Не разбираш ли? Сега е друго! Всеки път, когато някой анархист разкрива нашите възможности, противниците ни взимат контрамерки. Което значи, че се налага да развиваме нови възможности. И това става все по-трудно. Кажи ми, Майк, с какво ще замениш Божието око, ако програмата бъде прекратена? С телепатия ли? Понеже няма да имаме нищо друго. Така че, освен ако не ми кажеш, че внезапно си станал ясновидец, не се опитвай да ме убедиш, че можем да живеем без Божието око. Не можем. Без него сме безпомощни. Няма да можем да виждаме, да чуваме, да разбираме. Ще се превърнем в жалък безпомощен великан, сляп, глух и тъп, който се препъва и размахва ръце, докато враговете ни жужат наоколо, когато си поискат и ни жилят до смърт. Е, аз няма да го допусна. Никога.

Ремар и преди беше виждал директора в стресови ситуации, но никога толкова развълнуван. Да, с напрежението щяха да започнат да се появяват пукнатини. Все повече, все по-широки и дълбоки, докато не стигнат до… не знаеше докъде. Не искаше да знае. Не можеше да го позволи. И нямаше.

— Какво ще правиш с Галахър? — попита той.

Директорът потри длани.

— Знаеш какво ще правя. Всъщност вече го правя.

— Все още не разбирам.

— Тя знае прекалено много, Майк, нали така? Даже предупреждението за вътрешна опасност, което преди малко си получил, да се окаже фалшива тревога, въпреки че се съмнявам. Тя знае за връзката между Пъркинс и Хамилтън. Което значи, че спокойно може да знае и за Божието око. Не само за програмата, а и за какво сме я използвали. Сега разбираш ли?

„Ние ли?!“ — помисли си Ремар. Но сега не беше моментът да спори кой е бил зад волана през всички тези години и кой се е возил отдясно. Всъщност щеше да е най-добре изобщо да не влиза в такъв спор. Трябваше да си държи устата затворена. За всеки случай. Просто за всеки случай.

— Откъде? Откъде може да е научила?

— Предполагам, че е видяла на записите неща, за които не ми е докладвала. Такова премълчаване щеше да е подозрително при каквито и да е обстоятелства, но при всичко, което се случва в момента, направо е очевидно. Трябва да съм луд, за да рискувам.

„Луд. Това е точната дума“.

— Въпреки това не ми харесва.

— Няма нужда да ти харесва. Изобщо не трябваше да ме разпитваш. Казах ти, погрижил съм се. Въпросът с Хамилтън и Пъркинс е уреден. Ще уредя и въпроса с Галахър. И толкова. Ще приключим с вътрешните опасности. Ще можем да продължим да пазим страната.

— Искаш да кажеш, да я управляваме.

Директорът поклати глава.

— Кога ще проумееш, че това е едно и също, Майк?