Бари Айслър
Парола за достъп (6)

5.

Даниъл Пъркинс се сепна и се събуди — автобусът беше спрял. Погледна през прозореца и през сивата пелена на дъжда видя сградата от стъкло и бетон на автогара „Ащи“ и скритите под чадъри тълпи, които чакаха да се качат на десетина отпътуващи автобуса.

Прокашля се и си погледна часовника. Почти обед. Господи, беше проспал целия път от Истанбул. Дори не бе чул съобщенията на шофьора за предстоящото им пристигане в Анкара.

Изчака, докато другите пътници — главно турци, които нямаха достатъчно пари за самолет или скоростния влак от Истанбул, но и неколцина бакпакъри от Европа — свалят багажа си от рафтовете. Собственият му сак беше лежал в скута му през цялото петчасово пътуване, освен по време на отиването му до автобусната тоалетна, когато, естествено, го взе със себе си.

Разтърка си очите. Чувстваше се почти като дрогиран. Кога за последен път беше спал нормално? Определено не и откакто бе установил контакт с Хамилтън, с други думи… почти от три седмици. По време на приготовленията си преди това изобщо не се тревожеше. Отлично познаваше възможностите на АНС, което му позволяваше да ги избягва. Но откакто се бе свързал с журналиста, вече зависеше и от неговите предпазни мерки. И въпреки че малкият поначало знаеше как да се пази, още повече след като Пъркинс му бе дал допълнителни наставления, самият контакт представляваше риск, нова уязвимост. Електронните контрамерки не се различаваха от физическите — може да минеш по най-безопасния маршрут в света, но ако човекът, с когото се срещаш, е по-небрежен и го проследят, ти си също толкова прецакан, колкото и той.

Наложи си да се овладее. Хамилтън беше получил информацията. Вече трябваше да е в самолета за Франкфурт, а оттам — обратно за Вашингтон. Ако Пъркинс се бе издънил, досега да са го хванали. А ако се случеше сега… Е, поне информацията щеше да излезе наяве. Поне нямаше да е напразно.

Замисли се за бившата си жена, Карин. Колко пъти му беше казвала, че професията му го разяждала като рак, че го отчуждавала от децата им, от нея! Без да подозира, че той вече се е отчуждил. Маниакалната му посветеност на работата бе колкото причина, толкова и последица. Бяха се оженили млади и докато я опознае по-добре, вече имаха деца и очаквания, които се бяха втвърдили като бетон, и задължения, които не можеше да пренебрегне. Беше впримчен в живот, какъвто не искаше, с жена, която не обичаше — поне не така, както би могъл да обича, не така, както изпитваше потребност да обича.

И тогава се запозна с Ефира, системна администраторка, която се задушаваше в собствения си нещастен брак. Е, всъщност се казваше Никол, Никол Чеймбърс, но я наричаха Ефира или Ефи, прякор, останал от младежките й години на сърфистка в Санта Крус. Виждаше я в служебното кафене, идваше рано на работа, отиваше си късно, също като него. Общите разговори прераснаха в приятелство. Приятелството прерасна във връзка. Връзката разцъфтя в любов. Планираха да почакат децата им да станат студенти, да се разведат и най-после да имат нормална връзка, без да се крият, вместо сегашните им откраднати мигове в отдалечени хотели.

Не че тези откраднати мигове не бяха прекрасни. Понякога му се струваше, че го поддържат единствено те, че живее само за тях.

Една нощ Ефира му разказа за програма, която разработила по заповед на директора и която генералът наричал Божието око. Програмата имала филтри, които ограничавали действието й до терористи и затваряли достъпа до електронния трафик в страната. Но Ефира си оставила задна вратичка и когато проверила, всички филтри били изключени. Тя с ужас видяла как се използва програмата и смяташе, че трябва да направи нещо. Перспективата обаче я ужасяваше също толкова — „виж как се опитаха да съсипят Бил Бини и Томас Дрейк“ — и известно време Ефира говореше само за това, като че ли признанието можеше да изкупи бездействието й. Пъркинс споделяше ужаса й и по никакъв начин не я насърчаваше.

Накрая обаче тя започна да източва информация от и за програмата, криптираше я и я съхраняваше в уебсайт, който беше създала в даркнет по такъв начин, че да е невидим за Божието око. В случай че я сполети нещо лошо, Ефира даде достъп на Пъркинс до сайта въпреки неговите уверения, че е нелепо, че нищо няма да й се случи, че не живеят в шпионски роман.

След Сноудън директорът й нареди да преработи всички мерки за сигурност на Божието око. Сега вече Пъркинс разбираше, че това е бил моментът Ефира да разкрие информацията. Тя обаче му обясни, че новите мерки нямало да й попречат пак да си остави задна вратичка и да продължи да събира нужните й доказателства. Пъркинс не я спря. Всъщност той тайно се надяваше, че любовницата му ще продължи да използва необходимостта от още доказателства като извинение, за да не предприема никакви действия.

Вечерта, когато се очакваше Ефира да приключи с разработването на новата система, двамата имаха среща в хотел край международното летище на Балтимор и Вашингтон. Ала тя така и не се появи. Пъркинс реши, че й се е наложило да се прибере вкъщи и не е успяла да се свърже с него навреме, затова просто остана разочарован. Но на другата сутрин историята гръмна в медиите: изнасилена и убита жена.

Първоначалният му отказ да приеме истината беше толкова категоричен, че той повярва на репортажите. Открили трупа на Ефира зад един мол в Лоръл. Автомобилът й бил на паркинга пред нейния фитнес център, което изглеждаше логично — ако можеше да се нарече така, — тъй като тя имаше навика да се отбива за кратка тренировка преди срещите им, за да я видят там и да си осигури нещо като алиби. Полицията предполагаше, че са я отвлекли с лека кола или ван. Записите на камерите наоколо не показвали нищо. Взетата проба от семенна течност дала същия резултат като в пет подобни случая. Един и същи сериен изнасилван, който през последните няколко години вилнеел в района на шосе 95.

Впоследствие обаче отказът да приеме истината отстъпи мястото си на съмнение, а съмнението — на убеденост. Какъв по-добър начин да гарантираш сигурността на новата система от това да убиеш нейния създател? Нима фараоните не бяха правили същото с архитектите на пирамидите, за да са сигурни, че никой няма да открие богатствата им? И каква беше вероятността за „случайно“ убийство броени часове след приключването на работата й?

В първия момент се уплаши, че убийците ще се насочат към него, защото знаят, че с Ефира са били любовници, и искат да се подсигурят. Ала после разбра, че ако това им е било известно, вече щеше да е мъртъв. Нищо не го заплашваше. Двамата бяха внимавали. Може би не толкова, колкото би трябвало, но достатъчно, слава богу.

Шест месеца след смъртта й го пратиха в Анкара. Преместването се очакваше и той беше правил всичко възможно, за да го отложи и да остане във Форт Мийд с Ефира. Сега обаче имаше повод да се откъсне от семейството си, да не полага усилия да крие скръбта си от околните.

Дълго не се осмеляваше да влезе в създадения от Ефира уебсайт, тъй като изпитваше почти суеверен страх, че това може да го превърне в мишена. Накрая обаче гневът му от онова, което бяха направили с нея, решимостта му да отмъсти и разяждащият срам от собственото му малодушие го принудиха да действа. Задната вратичка беше затворена и той не знаеше дали Ефира е успяла да направи нова. Но взривоопасните й файлове бяха непокътнати. Отначало обмисляше анонимно да качи всичко на различни информационни сайтове, но после реши, че за него ще е по-безопасно, а разпространението на информацията ще е по-ефикасно, ако го направи чрез подходящ журналист. Гелман, Грийнуолд, Пойтрас… всички те очевидно ставаха, обаче вече бяха световноизвестни и се занимаваха с други журналистически проекти. Британците бяха успели да запушат устата на Асанж и да насадят в обществото образа на Уикилийкс като някакво безразсъдно шпионско начинание. Трябваше му смел и почтен човек от организация, която властите още не са очернили с пропагандата си. Например някой млад репортер от „Интерсепт“ — от рода на Грийнуолд и Пойтрас, с нужната репутация и ресурси. Имаше няколко възможности, но се спря на Хамилтън, защото младежът беше учил компютърни технологии и това щеше да му позволи да се ориентира в материята и да опази информацията.

Божичко, надяваше се да е направил верния избор. Заради самия себе си. И заради Ефира.

Слезе от автобуса с всички останали. Няколко тежки дъждовни капки успяха да се посипят по главата и раменете му, преди да се шмугне под навеса. Температурата беше необичайно ниска и той затрепери от комбинацията от студ и влага.

Запроправя си път сред навалицата, откри тоалетната в сградата и изпразни мехура си, който вече щеше да се пръсне. Докато се изтръскваше, за кой ли път си каза, че всичко е наред, че най-опасното е минало. И все пак се страхуваше от онова, което щеше да му се случи, ако го хванат. Близо година бяха държали Челси Манинг гола в единична килия и надзирателите през пет минути я бяха будили, за да „проверят дали е добре“. А Сноудън… Божичко, не можеше и да си представи какво ще направят, ако го пипнат. Ала каквото и да се случеше, сега поне истината за програмата щеше да излезе наяве. Каквото и да направеха с него, поне нямаше да е напразно.

Когато излезе от тоалетната, отново го връхлетя врявата на тълпите и съобщенията за пристигащи и заминаващи автобуси, които ехтяха между гранитния под и високия свод на сградата. Умираше от глад и се отби на една от лавките да си вземе кафе и сандвич. Докато наблюдаваше как младежът смесва и после кипва смляното кафе, захарта и водата в джезвето, Пъркинс нямаше търпение да се наслади на ободрителното въздействие на турската напитка, но и се радваше, че онзи не бърза и го приготвя както трябва, загрявайки го постепенно, готов внимателно да го сипе в чашката. След това трябваше да изчака малко да се утаи. Спецсъветникът с усмивка си помисли, че каквото и да се случи после, турското кафе ще му липсва.

По телевизора на стената зад лавката предаваха Си Ен Ен Интернешънъл. Говорителят на Белия дом опровергаваше йеменските твърдения, че при атака с дрон са загинали дванайсет души на сватбено тържество. Преди такива удари, поясни говорителят, трябвало да има „почти пълна сигурност, че няма да бъдат убити или ранени цивилни“, и заяви, че жертвите били „бойци“. Пъркинс поклати глава с отвращение. Бяха му омръзнали тези лъжи, всичко му беше омръзнало.

На екрана се появи надпис „Гореща новина“ и грижливо фризираната водеща съобщи с отработена сериозност:

— Току-що получихме информация, че американски журналист най-вероятно е бил похитен от ИДИЛ.

Пъркинс си помисли, че му предстои напрегнат ден. Добре че се връщаше навреме и нямаше да забележат отсъствието му. Говорителката продължи:

— Репортерът от „Интерсепт“ Райън Хамилтън очевидно е бил на почивка в Турция и е изчезнал в района на сирийската граница. Властите се опасяват, че младежът е попаднал в близост до трафикантски маршрут, използван от ИДИЛ и свързаните с организацията терористични групировки, може би с надеждата да отрази тема, по която съществуват разногласия между Анкара и Белия дом.

Пъркинс пребледня. Бяха се разделили с Хамилтън преди по-малко от шест часа в Истанбул, далече от границата със Сирия. Какво ставаше, мамка му? Дали го бяха разкрили?

Хвърли банкнота от двайсет лири на плота и почти се затича към таксиметровата стоянка. Имаше резервен телефон и отчаяно бързаше да го включи, но не искаше да рискува, докато е на автогарата. Защото как щеше да обясни присъствието си тук, по дяволите?! Предполагаше се, че е бил в Кападокия, и да, вече имаше легенда, в случай че го забележат да върши нещо нелогично, обаче не гореше от желание да я подлага на проверка, особено в този момент.

На стоянката се точеше дълга опашка. И май само Пъркинс нямаше чадър. Той приведе рамене, за да се предпази донякъде от дъжда, и напрегнато се замисли.

Положението почти със сигурност беше лошо. Той оценяваше вероятността за съвпадение на около четири процента. Което означаваше около деветдесет и шест процента вероятност тази история с ИДИЛ да е скалъпена. Призля му от ужас, когато осъзна, че ако са заловили Хамилтън, преди да е напуснал Истанбул, може дори да са спрели разпространението на информацията. Журналистът искаше да прати файловете по вътрешната система на „Интерсепт“, но Пъркинс му забрани да използва интернет по какъвто и да е начин. Можел да прати копие до себе си по пощата, ако бил в състояние да го направи анонимно, каза му спецсъветникът. Иначе било най-сигурно просто да вземе приготвената му от Пъркинс криптирана флашка. Малкият се дърпаше — „Виж какво направиха с Дейвид Миранда британците“, обоснова се той — и накрая Пъркинс просто му каза: „Хубаво, действай както решиш и е по-добре аз да не знам за това“.

Ами сега? Дали малкият щеше да го издаде? Джеймс Райсън беше отказал да назове източниците си, въпреки опасността да го хвърлят зад решетките, но ако бяха инсценирали отвличането на Хамилтън, малкия го очакваше нещо много по-страшно от затвор. И даже да не успееха да го принудят да проговори, скоро щяха да започнат да разпитват всички, с които се е срещал в Турция. Слава богу, че се бяха видели в Истанбул, а не в Анкара, така Пъркинс поне имаше някакво прикритие, макар и не особено сериозно. За миг се засрами, че мисли за себе си, когато малкият се намираше в такова положение. Но за бога, Хамилтън сигурно сам си беше виновен. Пъркинс го беше инструктирал за всички възможни капани, ала репортерът някак си трябваше да се е издънил.

Най-после дойде неговият ред. Той се вмъкна в таксито и каза на шофьора да го закара до недалечния хотел „Гази Парк“, където го чакаше колата му. Тъй като не биваше да я паркира прекалено близо до автогарата, тогава хотелът му се стори допустим компромис, обаче сега съзнаваше, че не е предвидил как ще изглеждат нещата, ако Хамилтън се прецака. Беше се поддал на прекален оптимизъм. От друга страна, иначе никога нямаше да му стиска да извърши такова нещо. И все пак сега щяха да проверят абсолютно всичко в неговата легенда, щяха да разкрият и проучат и най-малкото противоречие. Какво да прави, по дяволите? Навярно се нуждаеше от правна защита, но ако се свържеше с адвокат, все едно щеше да признае вината си. Не. Не, трябваше да запази хладнокръвие. Да се върне в службата, да се прави на ни лук ял, ни лук мирисал, да провери интернет трафика. Да използва същите задни вратички, през които беше открил програмата, и да получи по-добра представа срещу какво се е изправил. И тогава да реши как да действа.

Стигна до хотела за по-малко от десет минути. Още толкова, докато пиколото докара колата му. И после потегли към службата, като се бореше със страха си. Целият трепереше и климатикът и затоплящата седалка му се струваха истинска благодат.

Зави надясно по „Бештепе“ и продължи по булеварда, докато се вля в „Алпарслан Тюркеш“. Магистралата щеше да е задръстена, затова мина под нея по „Бахрийе Ючок“ и след това надясно по „Марешал Февзи Чакмак“. Подминаваше спортния комплекс „Аниттепе“, когато чу ключалките на вратите да изщракват. Той се озърна — знаеше какво означава този звук, но не разбираше какво се е случило. Дали по погрешка не беше натиснал нещо? Може би някакъв електронен дефект?

И тогава с удивление и ужас усети, че педалът за газта потъва докрай под крака му. Моторът изрева и главата му се блъсна в облегалката — колата се понесе напред и стрелката на скоростомера рязко скочи надясно.

Пъркинс извика уплашено и настъпи спирачката. Нищо, никакво съпротивление. Настигна предната кола и щеше да се забие в нея, когато воланът се завъртя наляво, после надясно, той изпревари колата и профуча покрай следващите две пред нея. Опита се да овладее автомобила, ала воланът не поддаваше. Стрелката на скоростомера вече показваше над сто и петдесет километра в час.

Отново опита спирачката. Нищо. Скоростта продължаваше да се увеличава. Отчаяно занатиска бутона на електронната паркинг спирачка, като в бързината откъсна един от ноктите си, без да усети. Нищо.

И изведнъж му стана ясно. Всичко. За миг изпита всеобхватна тъга, заля го вълна от съжаление. После чувството изчезна. Пъркинс затвори очи, отпусна ръцете си от волана и обгърна раменете си.

— Ефира — промълви той. — Обичам те.

Томас Делгадо насочи колата наляво с показалеца си и на дисплея на айпада се появи предница на тир, в слушалките му пронизително закънтя клаксон… и после нищо. Нито звук. Черен екран.

Той се усмихна, свали слушалките и се отпусна назад на стола си. Имаше голяма вероятност такъв челен удар да доведе до пожар, но Делгадо, който никога не разчиташе на случайността, беше поставил запалителни устройства до резервоара и зад камерата, която бе инсталирал под предната решетка на колата. Самата камера представляваше единствената улика за извършеното престъпление — останалото постигна, като хакна контролираната чрез блутут система за диагностика, и оттам получи достъп до онова, което се управляваше от микропроцесора на автомобила, с други думи всичко. Антиблокиращата система и ключалките на вратите бяха интегрирани в системата за избягване на сблъсък, имаше многопосочен микрофон за хендсфри, дори воланът се контролираше чрез системата за автоматично паркиране. Много от по-новите модели имаха и предни камери, а „Херц“ поставяха камери и в купето, така че Делгадо скоро щеше да е в състояние изцяло да овладява управлението на автомобил дистанционно, без да се налага да инсталира каквото и да е.

Този аспект на прогреса му харесваше. „Организирането“ на катастрофа само допреди няколко години беше изключително тънка работа, която понякога изискваше подмяна на автомобила на обекта с кола от същата марка и модел, променена със съответните особености: характерни драскотини и други следи от употреба, количество гориво, километраж, лични вещи, програмирани радиостанции, фалшифициран номер на рамата… всичко. Отнемаше време, струваше пари и изискваше екипна работа. И най-лошото, оставаха улики, например допълнителните инсталирани устройства за дистанционно управление — улики, които можеха да се отстранят единствено със силен пожар, който от своя страна също можеше да породи подозрения. А сега? Господи, автомобилостроителите направо му вършеха работата!

Той прекъсна сателитната връзка и изключи айпада, после си погледна часовника. Минаваше обяд, но Делгадо се беше обадил на рецепцията да предупреди, че ще освободи стаята по-късно. На заключената врата висеше табела „Не ме безпокойте“… Всичко бе наред.

Божичко, от уплашения вик, който нададе онзи човек, се беше надървил. Обикновено не се възбуждаше от мъже, нито когато работеше дистанционно, но да, викът му достави невероятно удоволствие. Толкова… чист или нещо подобно. А какво беше казал онзи накрая? „Ефира, обичам те“. Жена му? Нямаше значение.

Макар че… можеше да отиде на гости на опечалената вдовица. Малко рисковано, определено, но само при мисълта за това пак започна да му става. „Бяхме колеги с мъжа ви. Изключително добър човек. Исках да изразя съболезнованията си. Може ли да вляза?“ Тя щеше да е скапана от скръб, уязвима. Щеше да разбере грешката си чак след като вратата се затвореше и заключеше зад него и той я притиснеше към стената с опрян в гърлото й нож. И после сигурно толкова щеше да е засрамена и травмирана, че нямаше да съобщи в полицията.

Мамка му, това адски го възбуждаше. Делгадо се изправи и отиде в банята да мастурбира.