Бари Айслър
Парола за достъп (4)

3.

След двайсет минути на вратата решително се почука два пъти. Андърс вдигна глава.

— Влез.

Томас Делгадо влезе и затвори вратата. Беше висок метър и шейсет и пет, гъвкав като невестулка и носеше шит по поръчка сив костюм и бяла риза. Липсата на вратовръзка беше единствената му модна отстъпка пред августовската жега в Мериленд. Компенсираше я едносантиметрова ивица бял лен, подаваща се от джоба на гърдите му. Облеклото му изглеждаше крещящо стилно по коридорите на АНС, особено когато всички ходеха по къс ръкав, но директорът предполагаше, че видът му си има своите достойнства — поне отчасти прикриваше факта, че едно време Делгадо си е спечелил репутация като килър, владеещ всевъзможни модерни технически средства, в различни престъпни организации на Източното крайбрежие, както чуждестранни, така и местни.

Преди десет години Андърс го беше предупредил, че във ФБР е създадена спецчаст, която трябва да го прати зад решетките. Естествено, предупреждението представляваше част от сделка и Делгадо се оказа невероятно способен — находчив, дискретен, решителен. Казваш му кого, казваш му къде, обясняваш му как. Той никога не питаше нищо друго и винаги се справяше с проблема. За негов недостатък можеше да се смята това, че обичаше някои страни от работата си малко повече, отколкото беше… желателно. Ала никой не е съвършен.

Делгадо седна. Дишаше равномерно, но пред редицата присадени косми, които сякаш се бореха да пуснат корени на темето му, лъщеше пот.

— Отвън ли идваш? — попита директорът.

Делгадо кимна.

— Направо е ад, еба ти. Гони четирийсет градуса. Ремар каза, че си искал да ме видиш спешно.

Андърс долепи върховете на пръстите си пред брадичката си.

— Имаме проблем в Анкара. Заминаваш веднага с военен самолет от „Андрюс“. Този път не трябва да е самоубийство. Можеш ли да направиш така, че да изглежда като автомобилна катастрофа?

Делгадо се усмихна.

— Знаеш, че мога, особено ако колата е по-нов модел.

В усмивката му винаги имаше нещо подигравателно. Е, Андърс не го беше взел на работа заради чара му.

Помисли си за модерната европейска кола, която Пъркинс караше в Анкара.

— Достатъчно нова е. Ако не успееш да влезеш в нея сам, ще можеш да разчиташ на екип от Операции по специализиран достъп.

— Няма да се наложи.

— Сигурно няма, но за всеки случай ще е на твое разположение.

Хората от ОСД бяха вълшебници. Преди известно време бяха възложили на отделни екипи в звеното да осигурят достъп до компютърните мрежи за чекиране на багаж на всички големи авиокомпании. И сега беше детска игра временно да отклонят някой куфар или още по-добре цял самолет с куфари и докато багажът „липсва“, да подменят колелце, дръжка или ток на обувка с подслушвателно или проследяващо устройство. Компанията откриваше грешката си след няколко часа, най-много ден, извиняваше се и пращаше багажа по местоназначение. В авиокомпаниите се ширеше тотална некадърност и досега никой не се беше усъмнил в „грешките“. Сноудън бе разкрил много от тези технически възможности на АНС, но не всичко. Слава богу!

Делгадо избърса потта от челото си.

— Подробностите?

— На тръгване генерал Ремар ще ти даде криптиран файл. Ще го прочетеш в самолета. — Андърс замълча, после добави: — Няма да можеш да се свързваш с местното ни представителство. Проблемът е неговият шеф.

Дори да се изненада, Делгадо не го показа с нищо, само кимна.

— А, сега разбирам защо искаш катастрофа. С онзи урод ли ще ме пратиш, или този път ще действам сам?

— Ще пътувате заедно. Самолетът вече чака в „Андрюс“. Манъс ще действа в същия район, но има друга задача.

Сякаш по даден знак на вратата тихо се почука три пъти. Директорът зачака. Ако беше някой друг, щеше да си тръгне. Манъс обаче нямаше да го чуе даже Андърс да кажеше: „Влез“.

Вратата се отвори и огромна фигура за миг скри от поглед външния офис. В следващата секунда Марвин Манъс влезе и затвори вратата. Делгадо се завъртя, така че новодошлият да вижда устните му, и високо и ясно каза:

— Недей да стърчиш там, гений такъв. Сядай.

Директорът не за пръв път се учуди на враждебността му. Дребосъкът беше зъл, ясно. Ала едва ли му се умираше. Той бе страховит, да. Но Манъс… Манъс беше нещо друго, нещо стихийно. Андърс го беше спасил преди петнайсет години, когато на осемнайсетгодишния Марвин тъкмо му предстоеше да замени поправителния център за непълнолетни в Сейнт Чарлз, щата Илинойс, със затвора със строг режим в Понтиак. Фактът, че притесняваше дори Ремар, означаваше много. Защото неговият заместник, преодолял психическите травми от контузията и изтърпял мъки, от които повечето други мъже щяха да умрат, не се притесняваше от никого.

Манъс не обърна внимание на подигравката, а погледна директора и зачака. Андърс се обърна към Делгадо и му нареди:

— Тръгвай.

Дребният мъж се поколеба, след това се изправи и с небрежна походка мина покрай Манъс, като пътьом го измери с поглед. Поспря, така че той да прочете думите му по устните му, и каза високо:

— Радвам се, че ще пътуваме заедно. Щеше да ми липсва разговорът с такъв суперинтелигентен събеседник.

Манъс мълчаливо го изпрати с очи. Андърс знаеше как да се оправя с Манъс, разбира се, но въпреки това неговото спокойствие понякога го… безпокоеше. Особено в отговор на нещо, което щеше да ядоса всеки нормален човек.

Директорът посочи един стол.

— Благодаря, че дойде, Марвин. — Любезността му беше умишлена. С Манъс тя бе ценна стока. И макар да знаеше, че Манъс отлично чете по устните, Андърс при всяка възможност продължаваше да използва малкото американски жестомимичен език, който владееше, тъй като знаеше, че Манъс изключително цени усилията му.

Манъс кимна и се настани пред бюрото, като предпазливо отпусна ръце върху страничните облегалки, сякаш се опасяваше, че може неволно да ги счупи.

— Заминаваш за Истанбул — каза му директорът. — С Делгадо ще пътувате заедно с военен самолет. Там ще имаш самостоятелна задача. Генерал Ремар ще ти даде криптиран файл с всички подробности. Сега само ще резюмирам. Журналист, вероятно без опит по отношение на сигурността, вероятно невъоръжен. Няма значение дали ще получи някакви телесни повреди, когато го отвличаш, стига да е жив и общо взето невредим.

— Какво ще правя с него? — Манъс говореше тихо и басово, с малко странно произношение заради глухотата си. Като цяло, гласът му не издаваше мислите му повече, отколкото по-присъщото за него мълчание.

— Ще го предадеш на група турски посредници, които имат връзки оттатък сирийската граница. Генерал Ремар в момента организира логистиката. Ще се свържа с тебе в самолета веднага щом получа подробностите. Някакви въпроси?

Манъс поклати глава.

Нищо чудно. Ако трябваше да знае нещо друго, Андърс щеше да му го каже.

Директорът го погледна.

— Как са нещата с Делгадо?

Пауза.

— Какво имаш предвид?

Глас, безизразен като монитор за сърдечен ритъм, показващ права линия.

— Той е насъбрал много омраза — поясни Андърс. — Обаче ми е полезен.

Манъс кимна.

Генералът въздъхна.

— Наясно съм… какво се налага да търпиш понякога.

Повторно кимване. Ала директорът усети верността, скрита зад този жест. Реакцията към навярно единствената добрина, която някога бяха проявявали към Манъс.

— Когато се върнеш, имам нещо друго за тебе — продължи Андърс. — Една служителка, към която изпитвам известни… съмнения. Искам да я държиш под око.

Манъс се понамръщи скептично. Обикновено не му възлагаха такива задачи.

— Момченцето й е глухо — поясни директорът. — Това може да ти даде шанс да се сближиш с нея.

Намръщването изчезна.

— Добре.

— Естествено, ще я следим електронно, обаче тя е интелигентна, ще се усети. Трябва ми нещо друго.

— Какво?

Андърс забарабани с пръсти по бюрото.

— Боя се, че това, което ще се случи в Турция, може да я разстрои. И искам да знам… дали е удовлетворена. Спокойна. Доволна. Или я мъчи съвестта. Дали е отборен играч. Или започва да се смята за аутсайдер. Научаваме страшно много от електронното разузнаване, да, обаче някои хора забравят човешката страна, неколичествената, призрака в машината. Не бива да я пропускаме. Не бива да пропускаме абсолютно нищо. Затова твоите лични впечатления ще са ни много полезни.

Манъс се втренчи в грамадните си длани за миг, сякаш търсеше отговора там. После каза:

— Ти искаш да знаеш всичко.

Андърс само кимна. Нима не го иска всеки?