Бари Айслър
Парола за достъп (41)

40.

Стаята беше чиста и удобна: две легла персон и половина с нощно шкафче помежду им, маса с два стола, стени с чамова ламперия, мокет. Направо лукс в сравнение с някои от местата, където бе отсядал Манъс, но той не знаеше дали ще се хареса на жената и момчето. Виждаше, че Иви е уплашена и неуверена, макар че почти успяваше да го скрие. Даш изглеждаше добре и Манъс усещаше, че детето долавя емоционалните сигнали на майка си.

Тримата поред използваха малката баня. Манъс остана последен и когато излезе, Даш вече беше по пижама. Много разумно от страна на Иви да вземе нещо от домашното им ежедневие, известна утеха за сина й. Манъс отново изпита онова усещане — призрак, изчезнал спомен, сянка от друг живот. Забеляза, че Иви го наблюдава внимателно, и го прогони.

Когато Даш отиде да си измие зъбите, Манъс посочи леглото откъм вътрешната част на стаята.

„Там ще сте вие. По-добре аз да съм откъм вратата“.

Това видимо я стресна и той осъзна, че възможността някой да се опита да влезе в стаята е нова и плашеща за нея. Както и всичко останало, което се случваше, естествено.

„Просто съм предпазлив“ — с жестове я успокои Манъс.

„Вече го забелязах“.

„Съжалявам“.

„Няма нищо. В момента имаме нужда от това“.

„Искам да кажа… съжалявам за всичко“.

Даш излезе от банята, подаде четката си за зъби на Иви и се прозя.

Тя му се усмихна и му каза със знаци:

„Време е да си лягаш“.

Момчето отговори на усмивката й.

„Утре няма ли да ходя на училище?“

„Няма“.

Даш отиде при Манъс и вдигна поглед към лицето му.

„Благодаря ти, че помагаш на мама“.

Манъс кимна. Не знаеше как да обясни, че не заслужава благодарност за нещата, които е направил.

„Когато се приберем, ще ми помогнеш ли да сглобим бюро под леглото ми? Мама каза, че може да ми помогнеш“.

Манъс се обърна към Иви. На лицето й се изписа смущение и той разбра, че не е очаквала момчето да я издаде. А и естествено, когато го беше казала, нещата бяха съвсем други.

„Само ако ми помогнеш да пренесем частите“.

Лицето на момчето грейна и то му протегна ръка. Манъс я стисна… и тогава малкият го прегърна. Както винаги, това накара Манъс да се почувства странно — гузен, щастлив, тъжен.

А сега имаше и още нещо, осъзна той. Какво? Може би… някакво закрилническо чувство. Не същото като към Директора. Нещо различно. Беше… не знаеше. Щеше да мисли за това по-късно.

Иви настани Даш в леглото, целуна го по челото и му подаде тениската, която момчето носеше допреди малко.

„С господин Манъс ще си поговорим няколко минути. Покрий си очите с това, за да не ти пречи светлината“.

„Няма да ми пречи“ — възпротиви се малкият и Манъс си помисли, че Даш иска да види какво си говорят.

Иви се усмихна.

„Заспивай“.

„Късно е — каза й със знаци Манъс. — Може би все пак е по-добре да угасим лампата. Просто ще си поговорим в банята“.

Тя се вгледа в лицето му и кимна разбиращо. Нямаше нужда светлината да се процежда под вратата и край завесите и да привлича вниманието към тази стая, докато те всъщност трябваше да са се настанили в съседната.

Оставиха вратата открехната. Иви седна на ръба на ваната, а Манъс — върху затворената тоалетна чиния. Тя надзърна през пролуката, сякаш отправяше поглед към външния свят, после го попита с жестове:

„Какво ще правим?“

Манъс знаеше какво ще си помисли тя, но въпреки това го каза:

„Трябва да дадеш флашката на Директора“.

Иви се втренчи в него.

„Откъде знаеш, че е у мен?“

„Казаха ми“.

„А те откъде знаят? Откъде знаят за пощенската кутия в Роквил?“

„Нямам представа. Директора ми каза, че си откраднала някакъв носител, най-вероятно флашка, която трябва да си върнем“.

„Изобщо наясно ли си за какво се отнася всичко това?“

Манъс се озадачи. Не беше наясно. Всъщност нямаше нужда.

„Той иска само флашката. Така че…“

Иви категорично заклати глава.

„Не. Не иска само това. До един момент може и да е било така. Но вече не е“.

Манъс знаеше, че тя може би има право, че сигурно има право. Ала така поне щяха да имат шанс. Трябваше да я убеди.

„Тогава какво?“

Иви се поколеба. Преценяваше доколко може да му има доверие, той го виждаше. Ако беше на нейно място, нямаше да каже нищо. Но тя навярно реши, че няма друг избор, защото отговори:

„Както вече ти казах, видях някои неща, които не биваше да виждам. Предполагам, че това те бяха пратили да проучиш, нали?“

Манъс засрамено кимна.

„Тогава имах предвид атентата във Вашингтон — продължи тя. — Зад него стои директорът“.

Манъс не я разбра.

„Как така «зад него»?“

„Той го е направил. Поне го е организирал“.

Манъс поклати глава, сигурен, че Иви греши. Беше убивал много хора по заповед на Директора, естествено. Обаче тези операции бяха целенасочени и прецизни. Никога не засягаха невинни хора. Никога не се стигаше до масови касапници.

„Не — отвърна той. Не знаеше точно кого се опитва да убеди, нея или самия себе си. — Той никога не би направил такова нещо“.

„Твоят приятел Делгадо е поставил бомбата“. „Какво?!“

„Видях го как поставя бомбата. Под един камион на фирма за кетъринг. Наблюдавах го на записите от охранителните камери — знаеше точно къде са белите петна в покритието, за да не мога да го проследя откъде се появява и къде изчезва. Кой друг може да му е казал за тези бели петна? Много се съмнявам, че съществуването на мрежите от камери е известно на друг, освен на директора“.

„Не, Директора никога не би…“

„Да не смяташ, че директорът е някакъв добър чичко?! Делгадо се готвеше да ме убие! Предполагам, че е трябвало да изглежда като отвличане и изнасилване на случайна жена. Според теб да не би директорът да не е знаел за това?“

Манъс не отговори. Непоносима беше самата мисъл, че Директора е способен да допусне подобно нещо. А бомбата… за пръв път си позволи да се запита защо Директора го беше пратил в Турция да убие онези хора. И да им вземе джиесемите.

„Ти знаеше ли за всичко това?“

Манъс решително поклати глава.

„Знаеше ли?“

„Не… поне отначало. Отначало си мислех, че иска само флашката. Обаче после…“

Не успя да довърши.

„Какво после?“

Сякаш светът му се беше пръснал на парчета и сега някой разбиваше и самите късчета.

„Защо? Защо му е на Директора да взривява бомба в центъра на Вашингтон?!“

„За да провокира удара с дронове срещу мястото, където държат онзи отвлечен журналист, Райън Хамилтън. Хамилтън е съдействал на Даниъл Пъркинс, разобличител на Агенцията, който загина в автомобилна катастрофа в Анкара същия ден, в който отвлякоха Хамилтън. Мислиш ли, че е съвпадение?“

„Откъде знаеш, че Хамилтън е съдействал на Пъркинс?“

Пауза, после:

„От мрежите от охранителни камери. Това ми е работата. Хакнах ги и написах софтуер, който ги следи с програма за биометрично разпознаване“.

Манъс се опитваше да осмисли всичко.

„Значи… значи си видяла Хамилтън и Пъркинс заедно, така ли?“

Тя кимна.

„В Истанбул. И съобщих на директора. Мисля, че това отчасти е причината той да положи толкова усилия да направи случилото се с двамата да изглежда… не знам. Сякаш между смъртта им няма никаква връзка. Защото е бил сигурен, че ще заподозра нещо“.

„Но защо ще отвлича Хамилтън, ако е искал да го убие?“

„Според мен Хамилтън е трябвало да умре. Отвличането е изпълнявало функцията на своеобразен прекъсвач. Тъй де, журналист, похитен от джихадистка групировка, свързана с ИДИЛ… как ще го свържат с директора? Обаче нещо се е объркало. Онзи, който е отвлякъл Хамилтън, не го е убил, какъвто е бил планът. Затова директорът е наредил на Делгадо да постави бомбата и е хвърлил вината върху същата терористична групировка, която е държала Хамилтън. И е убедил президента да нанесат удар с дронове. Само за да убие Хамилтън. Само за да прикрие онова, което Пъркинс е разкрил на журналиста“.

„Хамилтън е жив“ — осведоми я Манъс, без да се замисли.

Иви примига.

„Какво?! Откъде знаеш?“

Не му се искаше да й признае своето участие в историята с Хамилтън. Зачуди се защо изобщо й е казал. Ала не можеше да върне думите си назад.

„Видях го. В Турция. Беше в тежко състояние, обаче… когато го видях, беше жив“.

„Но по всички телевизии съобщиха, че е загинал!“

„Не и при онзи удар. По онова време беше в Турция“.

„Къде е сега?“

Манъс се поколеба, после отвърна:

„Не знам“.

Иви изпитателно впери очи в него.

„Нещо премълчаваш“.

„Не, нищо“.

„Марвин, ако е жив, Хамилтън може би е единствената ми надежда“.

„Защо?“

„Просто ми кажи. Знаеш ли нещо за местонахождението му?“

Той поклати глава.

Иви обхвана лицето му в дланите си и се вгледа в очите му.

„Моля те. Помогни ми“.

Ръцете й бяха топли и лицето й беше красиво. Манъс се боеше, че тя ще го намрази, ако научи какво е правил, какъв е бил. Но щеше да е още по-лошо, ако с нея се случи нещо. Или с Даш. Той затвори очи и постави дланите си върху ръцете й, за да запомни добре топлината им.

След малко отпусна ръце.

„Ако е жив, трябва да е някъде в района на езерото Туз“.

„Откъде знаеш?“

„Просто знам“.

„Откъде?“

„Видях го там“.

„Как?“

Обзе го гняв.

„Няма значение!“

Иви се отдръпна, сякаш я е ударил. Манъс извинително вдигна ръце с дланите напред.

„Извинявай“.

Тя поклати глава.

„Защо не ми казваш?“

Манъс сви пръсти в търсене на думи.

„Не… искам да знаеш“.

„Защото няма да ми хареса ли?“

Той сведе поглед.

„Защото тогава няма да харесваш мен“.

Иви го докосна по коляното. Манъс вдигна очи и я видя да казва с ръце:

„Харесвам те! Много!“

„Нямаше да ме харесваш, ако знаеше“.

„Какво ако знаех?“

Той се поколеба.

„Двамата с Даш сте добри“.

Иви се усмихна криво.

„Е, поне Даш“.

„Не, и ти. Виждам как се държиш с него. Ти си добра“.

„Към Даш, да“.

„А аз не съм добър“.

„Защото си вършил лоши неща ли?“

Манъс кимна.

„Направил ли си нещо лошо на Хамилтън?“

Той отново кимна, неспособен да я гледа в очите.

Иви постави длан върху коляното му и след малко той вдигна поглед. От нея се излъчваха нежност и разбиране, които Манъс знаеше, че не заслужава, и никога не беше очаквал да получи. Заболя го като от удар с нож. Но… ужасно му се искаше да вярва, че онова, което вижда в очите й, е вярно.

„Каквото и да си направил, той още е жив“.

„Така ми се струва. Нищо не съм му направил. Обаче беше в тежко състояние. Едни хора се бяха отнесли жестоко с него“.

„Какви хора?“

„Няма значение. Вече ги няма. Вече не могат да направят нищо на никого. И не знам нищо друго. Те са мъртви. Той може да е взел парите им и ключовете за техния ван“.

„Къде може да е отишъл?“

Манъс си представи Хамилтън, уплашен, измъчен, объркан. Как сваля роклята, в която го бяха облекли, и навлича работните дрехи от вана. Слиза от колата и открива труповете. Ужасява се. Но инстинктът му за самосъхранение е силен и той успява да не повърне при кървавата гледка. Насилва се да претърси джобовете на турците. Намира пари, намира ключовете за вана. Потегля. Вижда група туристи пред някой от ресторантите край езерото. Моли ги да го упътят. Купува карта. И после…

„Той е градско чедо, видях го. Не е подготвен да оцелее в пустошта. Не знае и как да пресече границата. Може да потърси младежки хостел. Обаче… след онова, което бяха направили с него, няма да иска да е в обща стая и да ползва обща баня. Нито да разговаря с някакви бакпакъри. А и са показвали снимката му по телевизията. Едва ли някой ще го познае, но колкото повече хора го виждат, толкова по-голяма е опасността. Затова си мисля, че… най-вероятно е в хотел като този. Където не искат кредитни карти. Място, където може да си вземе храна, да пусне пердето, да плаче, да се крие и да се лекува“.

„Къде?“

„Край онова езеро няма почти нищо, затова е по-вероятно да е отишъл в Анкара. Първо е най-близкият град, и второ, там ще има най-много възможности“.

Очите й светеха от възбуда, изражението й бе напрегнато.

„На коя дата и по кое време си го видял? Колкото може по-точно“.

„В деня преди да сглобя леглото на Даш. По обед, местно време“.

Иви пресметна наум.

„Добре, сега там е сутрин. Трябва да се е крил… четири нощи. Където и да е отишъл… смяташ ли, че е останал на същото място?“

„Беше травмиран. Ако си е намерил скривалище, сигурно ще го е страх да мръдне оттам. Докато парите му не започнат да свършват. Какво си намислила?“

Тя притисна пръсти към слепоочията си и се съсредоточи.

„Спомняш ли си какво ти казах преди да се настаним тук? Че АНС има достъп до системите за хотелски резервации? И аз мога да го направя. Хамилтън няма твоя опит и не знае колкото мен за възможностите на Агенцията. Пък и няма да иска да привлича излишно внимание, затова няма да моли да не го регистрират в компютъра“.

Манъс кимна, впечатлен от логиката й.

„Изглежда правдоподобно“.

„Ако успея да се добера до една програма, ЕксКискор, може би ще успея да го открия. Хотелите като този, който описа… не може да са повече от десетина-двайсет, нали? Просто ще търся човек с американско име, платил в брой, да речем, шест часа след като си го видял. Обаче сигурно са ми анулирали оторизацията“.

„Защо?“

„Майтапиш ли се?! Аз вече трябваше да съм мъртва, забрави ли? Отвлечена и изнасилена“.

Забележката го жегна, но Манъс се опита да не й обръща внимание и да се съсредоточи върху важното. Знаеше, че Иви е анализаторка и не е свикнала да разсъждава оперативно.

„Точно това е въпросът — обясни й той. — Щом смъртта ти е трябвало да изглежда случайна, в Агенцията няма да направят нещо подозрително като това да наредят на някой системен администратор да анулира оторизацията ти“.

Иви го погледна с блеснали от надежда очи.

„Имаш право. — Позамисли се и прибави: — Добре, ще ми трябва лаптоп“.

„Не бива, ще проследят влизането ти в системата от хотела“.

„Няма, ако го направя през Тор“.

„Но параметрите на търсенето ти ще бъдат регистрирани и ако откриеш Хамилтън, ще ги отведеш право при него!“

„Ще го предупредя. А и ще се наложи да поема този риск. Ако ми каже паролата, мога да декриптирам флашката и да разпространя съдържанието й. Тогава директорът просто няма да има какво повече да прикрива“.

„Хамилтън няма да ти се довери“.

Тя удари с длани по ръба на ваната.

„Имаш ли по-добра идея?“

Всъщност имаше.

„Дай флашката на Директора. И му обещай да не казваш на никого“.

„Не! Знам, мислиш си, че го познаваш, че можеш да му имаш доверие. Само че не е така. Той не е добър човек, Марвин. Директорът е луд, жаден е за власт и умира от страх да не го разкрият. Никога няма да ми повярва, че няма да го издам. Ще каже, че въпросът е уреден, и после при първа възможност ще ме ликвидира“.

Все едно го обля ледена вълна.

„Ще му кажа, че ако го направи, ще го убия“.

За миг Иви го изгледа уплашено. После изражението й омекна и тя го докосна по коляното.

„Той просто ще убие и теб. Мисля, че го знаеш“.

Манъс не отговори. Разумът му се опитваше да повярва в това, което му се искаше, да отхвърли логиката и доказателствата. Почувства се ужасно самотен. Също като първата нощ в интерната. Беше му отнето всичко, което познаваше, на което можеше да разчита. Всички му бяха врагове, всички искаха да му навредят.

„Трябва да вляза в интернет“ — напомни му Иви.

Планът й не му харесваше. Носеше риск за Хамилтън. Нещо повече, струваше му се опасен за самите тях. Но тя категорично отказваше да се довери на Директора. И въпреки неохотата си той съзнаваше, че Иви може би има право.

„Старчето на рецепцията имаше лаптоп — отвърна Манъс. — Може да ми го даде назаем. Или по-скоро под наем. Колко време ще ти отнеме?“

„Десетина минути, ако имам късмет. Но не повече от няколко часа“.

Той се поколеба.

„Заключи два пъти след мене. Ще почукам, когато се върна. Един път, по прозореца. Ако някой почука повече пъти или на вратата, не съм аз“.

Иви кимна. Двамата се изправиха и отидоха при вратата. Манъс надникна през прозореца и излезе.

Старецът още беше на рецепцията, която вонеше на бърбън. Гледаше екрана на лаптопа си и когато Манъс влезе, го затвори.

— Да няма проблем със стаята?

Манъс поклати глава.

— Жена ми не си носи лаптопа. Може ли да ни дадете вашия? Само за малко, максимум няколко часа. Ще ви платя, естествено.

— Ми хубаво. Няма нужда да ми плащаш, ама… колко?

Манъс забеляза, че течността в бутилката „Фоур Роузис“ е намаляла с няколко пръста, и сви рамене.

— Още петдесет?

Мъжът вдигна вежди и Манъс осъзна, че предлага прекалено много.

— Служебно е — побърза да обясни той. — Ако веднага не се погрижи за това, спокойно може да кажем „чао“ на почивката си. В стаята има интернет, нали?

— Разбира се, уайфай. Само за няколко часа, викаш, а?

Манъс кимна.

— Виж сега, нали няма да духнеш с моя лаптоп? Тъй де, не че е нов, ама струва повече от петдесетачка.

— Да оставя депозит?

Мъжът се почеса по брадичката.

— А бе, зарежи го този депозит. Дай една стотачка и е твой за цялата нощ.

Манъс извади две петдесетдоларови банкноти от джоба си и ги остави на плота. На старчето само дето не му потекоха лигите.

— Добре, разбрахме се. Дай ми една минута да оправя едни неща.

Старецът отвори лаптопа и протегна ръка към тракпада. Сигурно искаше да изтрие влизанията си в порносайтове. Това означаваше, че в сървъра не се съхранява историята на браузването в интернет.

Манъс се върна с лаптопа при стаята и почука веднъж по прозореца. Иви го пусна и пак влязоха в банята. Отне й само минута да свали браузъра Тор. Още една минута и тя възбудено му съобщи:

„Прав си! Не са ми анулирали оторизацията! Вътре съм!“

После се наведе напред и затрака на клавиатурата. Манъс не виждаше какво прави, но имаше представа. Използваше достъпа на АНС до всички системи за хотелски резервации на света. Отсяваше хотелите на разстояние над двеста и петдесет километра от Туз Гьолю. И трансакциите, извършени повече от осем часа след срещата на Манъс с Хамилтън. Плащанията с кредитни карти. Регистрациите с паспорти. За да остане само…

„Май го открих. Хотел «Сунаа» в центъра на Анкара. Регистрирал се е под името Бил Мор. Няма други възможности“.

Манъс кимна, опитваше се да сподели въодушевлението й. Само че всъщност изпитваше ужас. Никога не се беше страхувал от битки. Но предпочиташе да избягва такива, които смяташе за предварително изгубени. Нещо повече, смъртоносни. Имаха късмет, че още бяха живи. Боеше се, че Иви ще продължи да упорства, докато късметът им изневери.

Той се изправи и й каза със знаци:

„Виж дали ще успееш да се свържеш с него. Аз ще стоя на пост“.