Бари Айслър
Парола за достъп (23)

22.

В осем часа на другата сутрин му съобщиха за взрив край Белия дом. Андърс се свърза с Ремар и му нареди да възложи на съответните групи да се заемат с проверка на телефонните разговори в района. След това позвъни на Барбара Стир, благонадеждна кореспондентка на Си Ен Ен в Пентагона, която обикновено използваше, за да „пере“ опорни точки и да ги превръща в новини.

— Барбара, обажда се генерал Андърс.

— Във връзка с взрива ли се обаждате, господин генерал? Вече пътувам натам. Ще ми дадете ли неофициална информация?

Той се усмихна. Не си спомняше кога за последен път журналист се е опитвал да му зададе официален въпрос. Неизречената уговорка се подразбираше: от тебе сведенията, от мене анонимните репортажи.

— Засега няма доказателства, Барбара, но мобилните разговори в района през последното денонощие предполагат джихадистка връзка.

— Господи, пак ли отцепническа групировка от ИДИЛ?

Трайността на опорните точки, които подхвърляше на медиите, не преставаше да го удивлява и удовлетворява.

— Възможно е. Или свързани с тях терористи.

— И сте успели да ги идентифицирате по джиесемите им, така ли?

Нов шанс.

— Не толкова точно, колкото ни се иска. Не забравяйте, че в нашата страна човек може да си купи и да използва мобилен телефон анонимно. За сравнение, вижте какви мерки взимат властите в Пакистан, за да нанесат удар по тероризма — всеки потребител на джиесем е длъжен да се регистрира с пръстов отпечатък, което лишава терористите от средство за секретна комуникация.

— Не знаех.

— Ами проверете. Изключително ефективна програма. Е, и ние правим каквото можем, въпреки че едната ни ръка е вързана зад гърба.

— Ще ми дадете ли друга информация?

— Засега не. Обаче ситуацията се развива динамично. По-късно може да имам още сведения.

— Много ви благодаря, господин генерал. Благодаря ви и за всичко, което правите за нашата безопасност.

Андърс затвори и включи на Си Ен Ен, където предаваха репортаж за удар с дрон в Пакистан — кадри на безпилотна летателна система „Рийпър“, коментирани от толкова безизразен глас, че в сравнение с него прогнозата за времето щеше да звучи вълнуващо. След две минути прекъснаха предаването с живо включване — Барбара Стир стоеше на улицата, от останките зад нея се вдигаше дим, в далечината виеха сирени, в небето ревяха кръжащи хеликоптери, а текстът в долната част на екрана драматично съобщаваше за „взрив край Белия дом“. Докато журналистката влизаше в ролята си, неколцина местни жители служеха за подходящ фон, застанали наоколо с притиснати към устата ръце в телегеничен шок и ужас.

— Аз съм Барбара Стир, кореспондентка на Си Ен Ен в Пентагона. Намирам се само на няколко преки от Белия дом, на мястото, където преди малко е станала експлозия. Още нямаме сведения за жертви, но както виждате, наблизо има линейки и едва ли никой не е пострадал от толкова мощен взрив в сутрешния час пик. Всъщност човек не може да не се запита дали извършителите не са искали атентатът да съвпадне с пиковия час. Властите смятат, че атентатът е дело на ИДИЛ или свързана с нея терористична групировка.

Андърс кимна, оценил малкото отклонение от сценария — това с пиковия час си го биваше. Трябваше сам да се сети за него.

Воят на сирени се усили, после стихна и камерата се завъртя, за да проследи тичащата към останките жена от азиатски произход с униформа на парамедик.

— Извинете! — извика репортерката. — Аз съм Барбара Стир от Си Ен Ен. Бихте ли ни казали дали има жертви?

Парамедичката само обърна глава към нея, без дори да забави крачка, ала за миг лицето й изрази толкова искрено отвращение, че Андърс неволно потръпна. Стир обаче не изгуби самообладание и отново се обърна към обектива.

— Парамедиците са обяснимо заети. Положението изглежда тежко. Остава ни да се надяваме на най-добрия изход и да ви информираме за всичко, каквото научим. С вас беше Барбара Стир, кореспондентка на Си Ен Ен в Пентагона.

В кабинета му влезе Ремар.

— Кой е казал на Стир, че зад тази работа стои ИДИЛ, по дяволите?

Андърс се отпусна назад и поглади корема си.

— Тя каза: „ИДИЛ или свързана с нея терористична групировка“.

— Все тая, Тед. Откъде е взела информацията?

— Това е очаквано предположение. Може да го е научила отвсякъде. Може и сама да си го е измислила.

Ремар кимна, макар че не изглеждаше убеден. Андърс му имаше доверие, естествено, повече, отколкото на когото и да било другиго. Но също така съзнаваше, че той… не би могъл да разбере някои неща. И че следователно няма нужда да знае за тях.

— Президентът свиква Съвета за национална сигурност — каза заместникът му. — В Ситуационната зала. След един час.

— Нещо от анализа на мобилните телефони?

— Да. Три джиесема в района, всичките в списъци за наблюдение.

Андърс усети, че Ремар се надява това да предизвика някаква реакция. Не виждаше нужда да задоволи това му желание.

— Друго?

— Няколко подозрителни разговора. С джамия в района. И изглежда, че от единия телефон са се обадили на джиесем с предплатена услуга, служещ за детонатор на бомбата. Оставили са доста ясна електронна следа. Адски немарливи джихадисти, бих казал аз. Все едно са искали да ги хванат.

— Може просто по този начин да ни показват, че са те. Някои от тези групировки не се дърпат от медийни изяви, Майк.

— От друга страна, самият атентат е извършен професионално. Явно са поставили устройството под шасито на камион на фирма за кетъринг, проследили са го с джипиес и са го взривили максимално близо до Белия дом.

— Виждаш ли? За да нанесеш истински удар срещу Белия дом, ти трябва или пряко попадение, или ядрена бомба. Те просто се стремят към публичност.

Ремар не отговори. Андърс зачака, смутен от тази нетипична сдържаност на заместника си. Обикновено усещаше какво си мисли. Но не и днес.

След малко се предаде и наруши мълчанието.

— Трябва да тръгвам за Белия дом. Ако има нещо ново, ще ми го съобщиш, докато пътувам за там.

Ремар кимна, после каза:

— Тед?

Андърс вдигна вежди.

— Тези джиесеми са… свързани с „писмото бомба“, което Делгадо прихвана от ФедЕкс.

Директорът даже не мигна.

— И какво от това?

— Казах ти, телефоните са в няколко списъка за наблюдение. Свързани са с Ергенекон. Досега с тях се занимаваше Агенцията за борба с наркотрафика. Не е тероризъм, но все пак.

Андърс не отговори. Не му харесваше посоката, към която, изглежда, клонеше Ремар.

— Тъй че даже да е случайно съвпадение, това не е в наша полза. Никой не бива да рови във връзките ни с тях. В онова, за което ги използвахме.

— Освен нас с тебе никой не знае за тези връзки.

— Каква част от истината всъщност знам аз? Какво не си ми казал?

Ето какво го измъчвало! Е, никой не обича да го държат в неведение. Андърс зачопли някаква кожичка на пръста си.

След малко Ремар се обърна и тръгна към вратата, но спря и отново го погледна.

— Всичко си има граници, Тед.

— Естествено.

— Въпросът е обаче дали ги знаеш.

Интеркомът иззвъня.

— Това трябва да е Манъс — каза Андърс. — Остави ме за малко с него. И се погрижи да разполагам с достатъчно шарени слайдове за всичко, което ни е известно за тези джихадистки джиесеми. Днес е нашето шоу, не на Пентагона.

Ремар въведе грамадния мъж и излезе, като предпазливо се взираше в него, докато затваряше вратата.

— Марвин. — Андърс посочи единия от столовете пред бюрото си. — Заповядай. Боя се, че разполагам само с минута — отивам в Белия дом.

Манъс седна.

Директорът зачака, но Манъс мълчеше. Първо Ремар, сега пък този. Може днес във въздуха да имаше нещо, което правеше всички темерути.

— Е? — попита накрая генералът. — Как мина сглобяването на леглото при госпожа Галахър и сина й?

— Добре.

Инстинктът на Андърс му подсказваше да изчака, за да накара Манъс сам да се разговори, обаче нямаше време. Нещо повече, едва ли щеше да успее. Затова просто го подкани:

— И? Какво е впечатлението ти за психическото й състояние?

— Според мене тя си е наред.

Напълно безсъдържателен и съответно абсолютно безполезен отговор.

— Какво те кара да смяташ така?

— Покани ме на вечеря. Пица и вино. След като момчето си легна, малко си поговорихме. Стори ми се щастлива.

„Басирам се, след оная работа на пералнята — помисли си Андърс, после осъзна: — Няма да ми разкаже за това“.

Тази мисъл толкова го изуми, че се наложи да поиска потвърждение.

— Само си говорихте, така ли? Нещо друго?

— Наблюдавах я как се държи със сина си. Той ми помагаше да сглобим леглото и това ме забави. Така че останах по-дълго.

Манъс не само криеше подробностите за случилото се, не само поставяше на Галахър „чиста“ диагноза, но и се опитваше да придаде по-голяма правдоподобност на диагнозата си, като подчертаваше отличните си възможности за наблюдение.

Андърс изведнъж проумя, че е грешал за него. Той всъщност не беше безчувствен.

И сега бе оглупял от любов.

Може би трябваше да предвиди тази възможност. В крайна сметка в Галахър действително имаше нещо… женствено. В тялото й, определено, както и в поведението й. Само че изобщо не му беше хрумвало, че тя или пък която и да е друга може да прояви интерес към Манъс, който обикновено правеше хората нервни, ако направо не ги уплашеше.

Нямаше значение. Манъс очевидно беше компрометиран. Не фатално. Ала достатъчно. Затова трябваше да го изтегли от Галахър и да му възложи нещо друго.

— Е, това е много полезна информация, Марвин. — Андърс се изправи. — И се радвам, че заключението ти е такова. Както ти казах, Галахър върши изключително важна работа тук и съм облекчен да науча, че мога да разчитам на нея, както се и надявах. Ако се наложи пак да я подложим на наблюдение, може отново да се обърна към тебе. Дотогава искам да стоиш далече от нея. Не бива да поемаме излишни рискове за легендата ти. Благодарен съм ти, както винаги.

Манъс кимна и си тръгна веднага, навярно радостен, че генералът не го притиска за повече подробности.

Да, човекът явно беше хлътнал. Трябваше да го държи колкото може по-далече от Галахър, докато не оправеха кашата с Хамилтън. Естествено, нямаше да вдигне наблюдението от жената. Можеше дори да се наложи да я… очистят, ако подозренията й продължаха да се задълбочават. Ако се стигнеше дотам, разбира се, Манъс щеше да е напълно неподходящ за тази задача.

Е, винаги можеше да разчита на Делгадо. Като знаеше как ще подходи дребният, почти съжаляваше Галахър. От друга страна, никога нямаше опасност той да се влюби в някой обект. Прекалено много си обичаше работата.