Бари Айслър
Парола за достъп (17)

16.

Манъс вървеше с жената и сина й. Съзнаваше, че е оплескал всичко, и не знаеше какво да прави сега. Бейзболната топка нямаше никаква стойност за него, трябваше просто да я остави да падне. Защо я беше хванал? Видя я да лети към него и без да се замисля, протегна ръка нагоре. На всичкото отгоре после я даде на момчето… още по-глупаво. Така привлече вниманието на хората към себе си. Нещо повече, привлече вниманието на жената и момчето. Затова сега се намираше в това нелепо положение — отиваше с тях на хотдог!

Но… Директора искаше от него да наблюдава жената, нали така? Без да конкретизира доколко тайно трябва да го прави. Беше споменал, че момчето е глухо, като евентуален подход, което означаваше, че не възразява срещу известни контакти, и дори можеше да ги одобрява. Да, имаше логика. Може би тъкмо затова бе дал топката на момчето.

Опитваше се да се убеди в това, но знаеше, че не е вярно. Защото изобщо не го беше обмислял. Беше ги наблюдавал дълго и начинът, по който жената гледаше момчето, разговаряше с него на жестомимичен език и му рошеше косата, го караше да изпитва… нещо. Нещо от много отдавна, от живота на едно друго момче, живот толкова далечен, че дори вече не съзнаваше отсъствието му. Ала този живот все още съществуваше и се върна в съзнанието му, събуден от жената и нейния син.

А може би имаше и друго? Повечето хора не биха сметнали лицето на жената за красиво, но в усмивката й имаше нещо, нещо топло, подканващо и искрено, което го изпълваше с желание да я гледа. Както и тялото й, трябваше да признае. Излъчваше такава… зрялост. Мекота, заобленост, завършеност. Тя носеше памучна блуза с остро деколте и Манъс трябваше с усилие на волята да си налага да не го зяпа — гладката кожа, едрите й гърди…

Добре че Юта Стрийт се намираше до стадиона, защото вървенето дотам беше малко неловко. Заради голямата навалица трудно можеше да наблюдава жената, докато тя говореше и жестикулираше. Момчето улесняваше нещата, като ги изпреварваше и спираше за малко пред тях, обръщаше се към Манъс и му отправяше всевъзможни въпроси за любимите му играчи от Ориолс. Манъс не се интересуваше от бейзбол, но тъй като живееше в района, не можеше да не знае няколко по-известни имена. Той ги каза и скри „невежеството“ си, като от своя страна заразпитва малкия за любимците му, на колко мача е бил и тем подобни глупости.

Иви поръча хотдог за всички на една от будките по Юта. Нямаше проблем да жестикулират с пълна уста и Манъс продължи оживения си разговор с момчето, докато нагъваха трийсетсантиметровите лакомства, гарнирани с горчица и сосове. Жената произнесе името си — „Ивлин, но ме наричай Иви, моля“ — и Манъс също се представи: „Марвин“

„Аз съм Даш“ — осведоми го момчето.

„С какво се занимаваш, Марвин?“ — попита го Иви.

„Предприемач съм“.

Тя погледна работните му обувки.

„В строителството ли?“

„Да. А ти?“

„Работя в Агенцията за национална сигурност. Разни компютърни неща“.

Хиляди хора в района работеха в гигантската разузнавателна организация, така че сама по себе си тази информация не означаваше нищо особено. Обаче допълнението „компютърни неща“ носеше същото съдържание, каквото щеше да носи отговорът на Манъс, че е в строителния бизнес, ако после споменеше и за чукове и пирони. Жената даваше да се разбере, че не може да му каже нищо повече за работата си. Това го устройваше. Директора не му беше обяснил нищо за служебните й задължения, което означаваше, че нямат значение.

Продължиха да си бъбрят, докато тълпите постепенно се разпръскваха и небето започна да помръква. Момчето ходело в специално училище. Било в бейзболния отбор и искало някой ден да играе като шортстоп в Ориолс. В словоохотливото му ентусиазирано жестикулиране не личеше никаква стеснителност. Очевидно изобщо не се боеше от възрастния мъж, нито се притесняваше от него, нещо напълно непознато за Манъс. Жената също изглеждаше заинтригувана от този факт и снизходително се усмихваше, докато малкият му разказваше за училището си, заливаше го с бейзболна статистика и се жалваше от многото си домашни. Даш го попита дали е глух по рождение и Манъс потвърди — толкова стара лъжа, че вече я приемаше за истина.

„Аз не съм — осведоми го момчето. — Карал съм менингит“.

Съобщи го просто като нещо интересно, все едно говореше за породата на кучето си, за цвета на колелото си или къде живеят дядо му и баба му. При споменаването на болестта на Манъс му се стори, че лицето на жената едва забележимо потръпва, но в същото време излъчваше и гордост, че синът й говори за това съвсем спокойно.

От време на време Манъс забелязваше, че хората се зазяпват в него, което не му харесваше. После се сети: чудеха се дали е човекът, когото са видели да улавя топката на гигантския екран зад централната част на аутфилда. Веднага след това камерите сигурно се бяха насочили към победната обиколка на батъра и не бяха показали как Манъс подарява топката на момчето. Иначе сега щеше да е център на вниманието, може би дори щяха да искат да го интервюират. Имаше късмет. Той пак се прокле, че е направил нещо толкова импулсивно и глупаво.

Манъс попита жената къде е паркирала, макар че знаеше, тъй като беше наблюдавал движението на телефона й с мобилно проследяващо устройство. Тя отговори, че е на охраняем паркинг, и Манъс предложи да ги изпрати дотам. Това явно я зарадва, което го изненада и малко го смути.

„Радвам се, че се запознахме, Марвин — каза жената на жестомимичен език, когато стигнаха при колата. — Наистина не знам как да ти благодаря за това, което направи за Даш“.

„Няма нищо“.

„Определено не е нищо“ — възрази тя толкова искрено и разпалено, че Манъс за втори път, откакто ги наблюдаваше, усети нещо в него да се раздвижва, нещо забравено и все пак познато. Няколко секунди той само безмълвно я гледаше, неуверен как да отговори.

Момчето го задърпа за ръкава и Манъс сведе очи. То посочи чантата на майка си, където беше топката, и с тържествено изражение попита:

„Наистина ли ми я подаряваш?“

„Твоя е“.

„Но ти я улови“.

„Вече е твоя“.

Сериозното изражение се задържа още миг-два, после преля в радостна усмивка. Момчето се хвърли към него и силно го прегърна, притисна лицето си към корема му. Манъс смаяно го погледна и някак си успя да го потупа неловко по рамото. Малкият се отдръпна, все още ухилен до уши.

Жената наблюдаваше сина си с лице, което Манъс не можеше да разчете, нещо едновременно радостно и болезнено. После му напомни:

„Ей, хубавецо, не забравяй какво трябва да кажеш!“

Момчето погледна Манъс.

„Много, много, много ти благодаря!“

Манъс също толкова тържествено му отговори:

„Моля“.

„Имаш ли визитка, Марвин? — попита жената. — С Даш живеем сами, пък аз не съм от най-сръчните. Тъй де, ако изпълняваш и дребни поръчки“.

Каквото и да искаше от него Директора, идеята не му се стори особено добра. Манъс обаче реши, че ще е странно, ако откаже. Поколеба се за миг, после й подаде визитката си. Фалшива, естествено. Тази легенда напълно го устройваше. Много го биваше с всякакви инструменти.

Тя хвърли поглед на визитката, прибра я в чантата си и се усмихна.

„Ще се радвам да се видим пак. Един хотдог е крайно недостатъчен, за да изразим признателността си“.

Манъс също й се усмихна, малко неуверено. Не знаеше защо има усещането, че прави нещо нередно. Директора искаше от него да наблюдава жената.

Какво беше казал, че го интересувало? „Човешката страна, неколичествената, призракът в машината“. Е, как можеше да научи за това от разстояние? Сближаването с нея щеше да е просто начин да я наблюдава по-внимателно.

И все пак се надяваше, че Директора няма да поиска от него нещо повече от това да я наблюдава.