Бари Айслър
Парола за достъп (15)

14.

Ремар покани Иви в директорския кабинет веднага след идването й на другата сутрин. През нощта беше получила есемес с нареждане да е при него точно в седем. Нещо, свързано с Хамилтън, предположи тя, и сърцето й се разтуптя. За щастие Дин можеше да дойде рано, за да се погрижи за Даш и да го заведе до автобусната спирка. Иви обичаше салвадорката и не знаеше какво би правила без нея.

Затвори вратата, седна, след като директорът й даде знак, и потисна импулсивното си желание да се разшава на мястото си под изпитателния му поглед. Сякаш я подканяше да заговори, да си признае или нещо подобно — нямаше представа.

Накрая генералът въздъхна и се отпусна назад.

— Като имам предвид твоите съмнения за самоубийството на Скот Стайлс, съм изключително заинтригуван какво мислиш за автомобилната катастрофа на Дан Пъркинс. И за отвличането на журналиста Хамилтън.

Не беше очаквала да е толкова директен. Което трябваше да е и причината за неговия гамбит. Иви някак си усещаше, че ще сбърка, ако отрече категорично тревогите си. Щеше да е по-добре да се придържа по-близо до истината. Но не прекалено близо.

— Ами, честно казано, сър, наистина изглежда доста странно, понеже е веднага след като системата ми ги засече. И не отричам, че мислих много за това. Обаче не мога да си представя защо някой ще полага такива усилия срещу вътрешна заплаха. И даже някой да го е направил, защо не е взел същите мерки срещу журналиста? Защо ще го отвличат, нещо много по-несигурно?

Зачака, доволна, че се е сетила да използва предпочитания термин „вътрешна заплаха“, вместо бунтарската дума „разобличител“.

Секундите се занизаха мъчително бавно. Иви имаше усещането, че с мълчанието си директорът се опитва да я накара да се издаде. Не я бяха обучавали специално на методи за провеждане на разпити, но тази тактика определено работеше с Даш, когато направеше някоя беля.

Той се позасмя и разпери ръце, подчертавайки абсурдността на всичко това.

— Наистина е невероятно съвпадение, признавам. И не мога да те обвинявам — нито никой друг, който знае за връзката между Пъркинс и Хамилтън, — че си се чудила.

Иви кимна; разбираше, че е издържала някаква проверка, макар и на косъм. Но каква проверка? С каква цел?

— Мисля, че ще има спасителна операция — продължи Андърс след малко. — Засега това е само мое мнение и затова няма да навлизам в повече подробности. И въпреки че сигурно е малко вероятно, искам да знам дали може да съществува някаква връзка между Пъркинс, от една страна, и отвличането на Хамилтън от терористите — от друга. Дали терористите са знаели какво прави журналистът? Дали са го похитили с надеждата да се сдобият с информацията, която е получил от Пъркинс? Излишно е да казвам, че ако Пъркинс е предал на Хамилтън класифицирана информация, свързана с източници и методи на АНС, и тя попадне в ръцете на ИДИЛ, това ще е сериозна заплаха за националната сигурност. Искам да се увериш, че не се е случило такова нещо.

Звучеше логично. Тогава защо я изпълваше с нервност?

— Как, сър?

— Провери абсолютно всички записи на движенията на Хамилтън от момента на пристигането му в Истанбул и особено от първата му среща с Пъркинс. Ходил ли е в склад, поща, офис и изобщо някъде, откъдето може да е пратил нещо.

— Защото ако е пратил нещо…

— Да, въпреки че няма да е доказателство, това поне ще оставя открита възможността да не е носел в себе си деликатна информация, когато са го отвлекли. Обаче ако не е пратил…

— Според вас това ще означава, че по време на похищението е носел в себе си флашка или нещо подобно.

— Точно така.

— Не може ли да е качил някъде информацията, която е получил от Пъркинс?

— Възможно е. Обаче инстинктът ми подсказва, че не е прибягнал до високи технологии. И в такъв случай, ако не я е пратил по пощата или по куриер, тя е била у него. И това ще е много лошо.

„Достатъчно лошо, за да атакуваш с дрон местонахождението му ли?“ — помисли си тя. Идеята й се стори безумна, но… не чак толкова, колкото й се искаше.

— Покритието ни в Истанбул не е върхът — осведоми го Иви, като се надяваше гласът й да не издава обзелата я неохота. — Ако не открия нищо, това няма да означава, че не е пратил информацията.

— Да, в известен смисъл искам от тебе да се опиташ да опровергаеш тази възможност. Обаче може и да извадим късмет. Ако не я потвърдим, трябва да съм в състояние да докладвам на президента, че сме направили опит, да му обясня какви действия сме предприели и какво не сме открили.

— Ясно, сър.

— Едва ли е нужно да го казвам, но това изисква пълното ти и незабавно внимание. От твоята работа може би зависи животът на един младеж.

Тя прекара остатъка от деня в проверка на записите от Истанбул. Това можеше да се осъществи благодарение на системата за разпознаване на лица и биометричната програма — иначе щеше да й трябва цяла армия от хора, които лично да гледат десетките хиляди часове видео в търсене на кадър с Хамилтън — и все пак беше трудоемко. Всеки положителен автоматичен резултат изискваше екстраполиране въз основа на посоката, в която се движи репортерът, било с кола, автобус или такси, защото минаваше покрай много камери, които не бяха записали лицето му или други разпознаваеми детайли. Иви осъзна, че е можела и е трябвало да се сети да автоматизира този процес по-рано. Нямаше причина да не свърже камерите и биометричната програма с картиращ софтуер и системата сама да екстраполира движенията на обекта дори когато лицето или движенията му са извън обхват — дори когато минава през район без камери. Е, поне досадната техническа дейност, която извършваше днес, нямаше да е напразна. Този опит щеше да й помогне да разработи най-елегантния начин за автоматизиране на системата.

В ума й се загнезди внезапна неспокойна мисъл. Ами ако директорът наистина стоеше зад смъртта на Пъркинс и похищението на Хамилтън? Малко вероятно, да, и все пак… тя вече му беше дала средствата, които биха могли да са му го позволили, а сега дори ги оптимизираше. Защо? Защото просто й доставяше удовлетворение да развива системата ли?

Заразтрива слепоочията си. Не искаше да се измъчва от такива съмнения. Искаше да изпълнява задачите си добре, да я ценят, да има сигурността, от която се нуждаеше Даш. Нямаше да й навреди и малко издигане в йерархията. Ала близостта до нещо… лошо изтласкваше на повърхността тревогите, които се опитваше да потисне от Сноудън насам. Хората обикновено не приказваха за това — никой не искаше да го нарочат за слабохарактерен или потенциален предател, а по Програмата за борба с вътрешната заплаха лесно можеха да те докладват като такъв, — но нейните чувства със сигурност не бяха изолирани.

Толкова много инженери и математици, които постоянно разширяваха капацитета на АНС, намираха лично удовлетворение и напредваха в кариерата с всяко свое страхотно нововъведение. Обаче междувременно губеха представа за общата картина и загърбваха рисковете от това за какво могат и ще бъдат използвани тези нововъведения. Докато Сноудън не направи абсолютно невъзможно да отричат действителността.

За миг се замисли за масивите данни в нейната биометрична система: достъпът до класифицирана информация, от една страна, журналистите, активистите и други радикали и подривни елементи, от друга. Зачуди се кой е съставил списъците. С достъпа до класифицирана информация нямаше проблем: вярно, това бяха над милион и половина души, но винаги можеше да се проникне в базите данни. Кой обаче беше съставил списъка на подривните елементи? Това изискваше преценка, а не елементарен бинарен подход. Какви бяха критериите? Каква бе процедурата, ако изобщо имаше такава? Просто й бяха дали списъка. И също както можеше да използва само една група инструменти за анализ на съвпаденията, така и не знаеше какво се случва с информацията, която предаваше на директора. Предполагаше, че той я препраща на друг служител, който няма представа откъде и от кого идва тя, нито за какво се използва.

Програмата винаги й се беше струвала доста разпокъсана, но преди това не я безпокоеше особено. Просто обичайният хаотичен резултат от прекалена параноя, смяташе Иви, прекалено малко планиране, прекалено много лични територии. Нещо, което човек на нейното равнище не можеше и не биваше да обсъжда. Обаче сега тази разпокъсаност изглеждаше… преднамерена. Не толкова случайна, по-скоро умишлена.

Ала какво всъщност можеше да направи? Такава й беше работата. А тя ужасно се нуждаеше от тази работа. Знаеше, че няма добри перспективи в частния сектор — там я очакваха по-маловажни и скучни дейности, по-малка гъвкавост и по-ниски осигуровки, а преместването означаваше и Даш да напусне любимото си училище, както и нови битки с Шон за попечителството. Иви не беше и не искаше да е героиня. Играеше скромна роля и ако се наложеше, с лекота щяха да се избавят от нея. Тя бе на първо място майка, която се страхуваше за бъдещето на сина си и се опитваше да го направи колкото може по-сигурно.

„Съсредоточи се, Иви. Просто се съсредоточи. Всичко това са само подозрения. Нямаш сериозни улики, нямаш доказателства, само някакви шантави съвпадения. Върши си работата. В нея те бива“.

Работата беше напрегната. И странна — да връща назад последните дни от един живот, превърнал се толкова внезапно и зрелищно във филм на ужасите. Знаеше, че са впрегнати и много други хора, много други системи, за да открият движенията му, мотивите му, местонахождението му. И това бе добре. Но…

Тя се сепна. Ако Хамилтън беше пратил нещо по ФедЕкс или друга частна куриерска фирма, разкриването му щеше да е фасулска работа и за най-зеления техник. Нямаше да е и много по-трудно, ако го бе пратил по пощата.

Тогава защо директорът я караше да прави нещо неефикасно и излишно?

„За всеки случай. За пълно подсигуряване“.

Може би. Но тогава защо не й го кажеше?

„Защото изобщо не му е хрумнало. Има да мисли за десетки други неща“.

Също възможно. Обаче…

„Проверява ме. Вече знае отговора и иска да види дали ще се опитам да скрия нещо. Това се прилага при водене на разпити. А нали по време на разговора в кабинета му имах чувството, че ме разпитва? Че ме гледа подозрително? Изобщо не биваше да го питам за самоубийството на Скот Стайлс. Изобщо! Глупачка!“

Дали не изпадаше в параноя? Струваше й се, че такива мисли са опасни, и искаше да ги пропъди. Само че не можеше да се отърси нито от тях, нито от чувството, което ги пораждаше.

След четири часа направи първия пробив: Хамилтън влизаше в поща. Сърцето й се разтуптя. Дали пращаше нещо? След малко репортерът излезе — чакай, чакай, носеше плик, плик с пощенски марки. Беше купил марките, без да прати писмото?! Странно. И следователно интересно.

По-рано го бе видяла да влиза в супермаркет и да излиза с найлонова торбичка. Тогава не й се стори важно. Когато влезе в пощата, той носеше торбичката, а на излизане носеше само плика. Което означаваше, че вътре е изхвърлил торбичката. Сърцето й заби още по-бързо. Предположи, че е купил пликове в супермаркета и марки — в пощата. Добре, но тогава защо не беше пуснал писмото в пощата?

„Използва само един плик, изхвърля останалите, залепва марките… и после отива да прати писмото от другаде. Защо? Защото не е бил сигурен какви марки му трябват, но и не е искал да го видят, че пуска писмото“.

Добре, в такъв случай сега щеше да търси пощенска кутия. Иви проследи движенията му от една мрежа камери на друга и в един момент пликът попадна в обектива.

„Ето — адрес!“ Тя върна записа, започна да го преглежда кадър по кадър и уголеми образа. Прекалено неясен. Изчисти го и получи част от надписа. Повторно го изчисти и… „Да!“ Останалата част от адреса. Частна пощенска служба в Роквил, градче в Мериленд. Хамилтън сигурно държеше там пощенска кутия под наем. Тя влезе в данъчните му декларации и откри домашния му адрес: Потомак, съвсем наблизо. Трябваше да е пратил плика до себе си, предпазливо избягвайки домашния и служебния си адрес.

Имаше и обратен адрес, някъде в Истанбул. Иви го провери — евтин хотел в Султанахмет, не онзи, в който беше отседнал Хамилтън. За заблуда, за да придаде на писмото до Щатите нормален вид и да не привлече излишно внимание.

Отново прегледа кадрите. Пликът леко се издуваше. Или много сгънати листове, или, да речем, флашка в картонено легло. Това трябваше да е.

Продължи да следи Хамилтън. За известно време го изгуби, но когато репортерът пак се появи, плика го нямаше. Спокойно можеше да приеме, че го е пуснал в пощенска кутия по пътя си. Обикновените писма не минаваха през митница. Можеше да го е пуснал навсякъде — и изглеждаше, че е направил тъкмо така.

Писмото представляваше важна находка, изключителна находка, и мисълта, че разработената от нея система е засякла нещо толкова значително, я изпълни с удовлетворение. Обаче директорът щеше да се интересува дали има нещо друго. Затова тя продължи проверката. И упоритостта й беше възнаградена, когато Хамилтън се отби в офис на ФедЕкс в Бейоглу. Този път не носеше нищо нито на влизане, нито на излизане. Но и не се налагаше — можеше да е поставил флашка в плик, и толкова.

Значи две пратки — основна и резервна. Втората можеха да проследят в системата на самата ФедЕкс. За писмото обаче знаеше единствено тя. Никой друг нямаше достъп до мрежата от камери, нито пък притежаваше уменията да я използва.

Внезапно заинтригувана, Иви забарабани с пръсти по бюрото.

Ами ако просто пропуснеше да спомене за изпратеното писмо? Даже директорът отнякъде да знаеше за него, а не си представяше откъде би могъл да научи, тя спокойно можеше да го е пропуснала сред купищата записи, които трябваше да прегледа. Не й допадаше идеята да я сметнат за некомпетентна, ала не виждаше как биха могли да открият нещо подозрително в нейния пропуск. Особено след като съобщеше за пратката по ФедЕкс. Директорът щеше да се концентрира върху нея. Едва ли щеше да се запита дали е имало друга пратка. И дори да се сетеше, нямаше как да разбере.

За момент се замисли дали да изтрие инкриминиращите кадри, но се отказа. Едно беше да се оправдае с недоглеждане, но щеше да е съвсем друго да обясни унищожения запис, ако се стигнеше дотам.

Пое си дълбоко дъх. Какво да прави с писмото, пратено от Хамилтън до пощенската кутия в Роквил? Може би нищо. А може би си казваше, че няма да направи нищо, защото алтернативите бяха абсурдни и не искаше да го признае. Най-важно беше, че не се налага да прави нищо. Щеше да съобщи на директора за пратката по ФедЕкс и да се престори, дори пред самата себе си, че няма нищо друго за докладване. И после просто щеше да… чака. Да чака и да наблюдава. Да, точно така. Щеше да чака и да наблюдава.

Излезе от системата и отиде да докладва на директора.