Бари Айслър
Парола за достъп (21)

20.

Томас Делгадо слезе на Фарагът Уест Стейшън, излезе от метрото и закрачи на юг по Седемнайсета улица сред калейдоскопичната светлина на улични лампи, витрини и автомобилни фарове. Пиковият час отминаваше, но още имаше много таксита, които се състезаваха за по-изгодна позиция, за да поемат вечерния наплив от клиенти. Служители си тръгваха от офисите и отиваха да похапнат с приятели или да обърнат по някоя чаша сами, автобусни врати съскаха и пищяха, изливайки и поемайки потоците работни пчелички. Повече пешеходци щяха да са плюс, обаче дневната светлина щеше да направи по-ясни записите на камерите. Това беше верният компромис.

Зави наляво по Ейч Стрийт, теглейки чанта на колела — един от многото обитатели на тесните офисни кабинки, който отива късно на работа, след като е пристигнал на Уошингтън Нашънъл или Юниън Стейшън, все още по дънки и риза, удобно неофициално облекло за пътуване. Очилата с рогови рамки допълваха общото впечатление за канцеларски плъх и въпреки че шапката му с емблема на Ориолс малко не се вписваше в този портрет, е, кой във Вашингтон ще погледне накриво бейзболен фен, задето развява отборното знаме? Важното беше да има достатъчно местен вид, за да не привлича вниманието, и в същото време да не могат после да го разпознаят. Очилата и шапката не бяха сериозна дегизировка, обаче в комбинация със слабата светлина щяха да свършат работа.

Подмина Лафайет Скуеър — пред Белия дом киснеха неколцина самотни демонстранти, стоящи на пост сред жуженето на насекомите по дърветата и шума на трафика. Не на войната, не на добива на шистов газ, не на убийствата на чернокожи, не, не, не. Обичайното бръщолевене. Чудеше се защо тези неудачници си правят труда, защо не се откажат и не си гледат живота.

Включи един от телефоните, които му беше дал директорът, и позвъни на няколко членове на местно джамийско настоятелство, както и на още два номера, получени от Андърс. После изключи джиесема и продължи по пътя си.

На няколко преки от Белия дом видя онова, което търсеше — камион на фирма за кетъринг, паркиран пред една от безбройните грамадни офиссгради в района. Шофьорът несъмнено доставяше вечеря на някакви трудещи се до късно роботи, за да могат да продължат със същото темпо и през нощта. Делгадо дръпна ципа на чантата и се огледа, после се наведе, извади устройството и залепи магнитите му под шасито, като се преструваше, че си завързва връзките на обувката. След секунди отново вървеше по пътя си.

Стигна по зигзаг до Пенсилвания Авеню и тръгна на югоизток, като пътьом изхвърли чантата в един контейнер. Естествено, преди това избърса дръжките и циповете. Някой можеше да я намери и да я вземе или пък щеше да изгние на сметището. Във всеки случай нямаше как да я свържат с него.

Спря пред Огледалното езеро на Капитолия и повтори телефонната операция с втория джиесем от директора и други номера. При Върховния съд изпълни същата процедура с последния мобилен телефон. После продължи на югоизток до Конгресния гробищен парк откъм Седемнайсета улица, прескочи ниската тухлена ограда и навлезе в успокоителния сумрак по меката трева. Светлината отслабваше и шумът на трафика стихваше с всяка следваща крачка към вътрешността.

Когато стигна до ред мавзолеи, чиито силуети бледо се очертаваха на фона на проблясващата в далечината повърхност на река Анакостия, се облегна на един от тях и се заслуша, докато очите му се приспособяваха към мрака. Директорът го беше предупредил, че мобилните телефони, които носи, ще бъдат следени постоянно и маршрутът му трябва да започне и свърши в слепи за почти вездесъщата проследяваща система на АНС точки — „катаракти“, както ги наричаше Андърс. Такава сляпа зона представляваше Конгресният гробищен парк. Там нямаше камери, сензори и прихващачи на международния идентификатор на викащия мобилен абонат. Влизането през единия край на катаракта и излизането през другия можеше да се сравни с прекосяване на река за заблуда на преследвачите. Не беше идеалното решение, но с достатъчен брой такива прекосявания човек можеше да се измъкне.

Делгадо разкопча ризата си, под която носеше тениска. Извади от чантата на кръста си кърпа, която върза на главата си, и на нейно място прибра ризата, очилата и шапката. В гробището беше влязъл чиновник, а навън щеше да излезе хипстър.

Затвори ципа на чантата и тъкмо се канеше да поеме отново, когато видя две блестящи очи, вперени в него от земята — очи и човешка фигура. Делгадо отскочи назад, вдигна едната си ръка за защита и с другата отвори сгъваемия нож „Зироу Толеранс 0300“, закачен за предния му джоб.

— Кой си ти бе, мама ти стара? — шепнешком изруга той.

— Уф… извинявай бе, човек — отвърна непознатият. — Не исках да те стряскам. Мислех, че си ме видял. Това си е моето място.

Делгадо се вторачи в лицето му, после се сети да се огледа. Не забеляза движение, но пък нали не беше видял и този тип? Господи, понеже си мислеше, че е сам, явно не обръщаше нужното внимание на обстановката.

Отново впери очи в мъжа и различи рошава коса и дълга брада.

— Как така „твоето място“?!

— Тука спя бе, човек! Намери си друго място.

— Бездомник ли си? — Разговорът звучеше нелепо, почти го досмеша. Толкова усилия да избегне свръхмодерните средства за проследяване на АНС… и да го стресне някакъв скитник, който спи на гробището!

— Не бе, човек, тази вечер в „Уолдорф Астория“ беше пълно, та затуй реших да спя под звездите.

Забавен тип.

— „Уолдорф Астория“ е в Ню Йорк. Сигурно искаше да кажеш „Уилърд“.

— Няма значение бе, човек. Виж, не си търся компания, ако ме разбираш.

— На това гробище спят ли и други хора?

— Аз да не съм ти някакъв преброител?! Да, и други спят тука. Обаче не си пречим един на друг, нали загряваш? А бе, човек, какъв е този маскарад?

„Мамка му!“

— Какъв маскарад?

— Ризата и кърпата. Ти какво, да не отиваш на шампионат по ултимейт?

„А, ясно“.

— Не, всъщност малко нещо съм кръшнал.

Бездомникът се захили.

— Всички кръшкаме.

— Ако ти дам петдесетачка, ще забравиш ли, че си ме виждал?

Онзи се ококори в мрака.

— А бе, човек, за петдесетачка ще забравя и собственото си име!

Делгадо се усмихна.

— Добре, разбрахме се. Хайде, покажи се. Почти не те виждам.

Мъжът се надигна, седна и протегна ръка.

— Ей ме тука, брато. Давай парата и този разговор не се е състоял.

Делгадо отстъпи встрани, завъртя се зад него, с едната си ръка го сграбчи за косата и дръпна главата му назад, а с другата му преряза гърлото. Бездомникът притисна дланите си към раната и Делгадо го изрита от себе си, за да избегне пръските кръв. Мъжът падна на една страна, успя да се надигне на колене, после пак се строполи. От устата му се разнасяше тихо къркорене. Делгадо се огледа. Не видя никого, което означаваше, че и никой не е достатъчно наблизо, за да види него.

След малко бездомникът се отпусна неподвижно. Делгадо избърса ножа в тревата, затвори го и го прибра, после тръгна към Стейдиъм Армъри Метро Стейшън.

Кофти късмет, да се натъкне на бездомника. Е, нищо. Тези скитници ревниво пазеха местата, където спяха. Едва ли за пръв път териториален спор свършваше с кръвопролитие. Полицията също нямаше да се усъмни в това очевидно обяснение.

Отново се зачуди коя е Ефира. Щеше му се да знае. Беше се възбудил от убийството на бездомника.