Бари Айслър
Парола за достъп (5)

4.

Манъс мълча през целия полет до Истанбул. Известно време спа, известно време преглежда допълнителните инструкции, които му прати директорът, и през цялото време не обръщаше внимание на Делгадо. Не можеше да понася миризмата му — одеколон, какъвто не познаваше от другаде, сапун с прекалено остър аромат на цветя и някакъв гел за коса, всичко това в комбинация с леко лют мирис, излъчван от тялото на дребосъка. Веднъж Делгадо го хвана да бърчи нос и се поинтересува какъв е проблемът. Манъс отговори, че не му харесва одеколонът му. Онзи се изненада, все пак бяха на пет-шест метра един от друг, и го попита как го усеща от такова разстояние. Манъс само сви рамене. Имаше необикновено остро обоняние — когато изгубиш едно сетиво, другите го компенсират — и беше приел, че неприятната миризма на Делгадо е един от недостатъците на тази дарба.

Знаеше, че Делгадо го мрази, макар че нямаше представа защо. Нямаше представа защо изобщо някой го е мразил през годините. Понякога хората просто го правеха. Омразата не го смущаваше. Тя се превръщаше в проблем само тогава, когато караше някого да се опита да му стори зло. И той внимаваше. Когато предусетеше нещо такова, пръв нанасяше удар. Надяваше се с Делгадо да не се стигне дотам. Директорът явно се нуждаеше от него, ценеше го, а Манъс не искаше да прави нищо лошо на Директора.

Помнеше онази част от живота си преди Директора мъгляво, призрачно, разпокъсано. Първи започна да му причинява болка баща му. Обикновено се случваше, когато баща му пиеше. Роден в Гранит Сити, Илинойс, баща му получил стипендия като бейзболист в Щатския университет на Охайо, още първия сезон получил травма на коляното, изгубил стипендията, изгубил всичко. Върнал се в Гранит Сити, постъпил на работа в стоманолеярния завод, свалил момиче, което познавал от гимназията, оженили се. Родило им се бебе — Манъс.

Баща му не го обичаше. Бил прекалено дребен. Бил прекалено тих. Бил тъп. Е, вярно, дребен беше, източи се чак след шестнайсет. И естествено, беше тих. Когато баща му пиеше, всичко можеше да го вбеси. Затова Манъс се научи не само да е тих, но и да е неподвижен, да е като маса, килим или стена, когато баща му е в настроение да мрази. Невинаги се получаваше, обаче знаеше, че не е тъп. Че тишината е умното поведение. Че тишината е самосъхранение.

Когато беше четиригодишен, веднъж баща му го удари толкова силно по главата, че Манъс изгуби съзнание. Свести се в болница. Майка му седеше на леглото до него и когато отвори очи и я погледна, устните й образуваха огромно „О“ от радост и облекчение. Помисли си, че е извикала, ала не я чу. Всъщност наоколо цареше дълбока тишина. Сякаш плуваше под вода.

Хора с бели престилки му направиха изследвания. Чуваше малко, но само ако говорят много високо точно пред него. Казаха му, че слухът му можело да се върне, но че не били сигурни. И че трябвало много да внимава със стълбищата, защото бил пострадал при падане. Това му се стори странно. Помнеше, че баща му крещеше — всъщност това беше последното, което чу през живота си, — но да е падал по стълбище?! Искаше му се да попита, ала трудно можеше да им обясни. Пък и какво значение имаше?

После баща му дълго не пи и не го закачаше. Вкъщи идваше учителка, която учеше Манъс и майка му на нещо, наречено „американски жестомимичен език“. Харесваше му да разговаря, без да издава звуци. Майка му правеше всичко възможно да му помогне да го усвои, но също така настояваше да я гледа как говори, защото повечето хора не владеели жестомимичния език и той трябвало да се научи да чете по устните им.

После тръгна на обикновено училище. Вървеше му трудно. Някои учители си спомняха да говорят с лице към класа, така че Манъс, който винаги седеше на първия чин, да може да чете по устните им. Ала други или забравяха, или не ги интересуваше. Имаше една логопедка, много симпатична, но сеансите не му харесваха. Упражненията, които го караше да прави, го отегчаваха и не разбираше смисъла. Защо изобщо му трябваше да говори? Отначало, когато другите деца му се подиграваха, той им отговаряше и нещо в гласа му само ги караше да му се смеят още повече. По-добре да мълчи. Майка му твърдеше, че трябвало да се упражнява да говори също толкова, колкото и да чете по устните, иначе нямало да има приятели. Само че никой не искаше да е приятел с глухото дете, на което викаха „идиота“, „тъпака“ и „олигофрена“.

Когато беше десетгодишен, баща му си счупи ръката в завода и получи нещо, което наричаха „инвалидност“. И пак започна да пие. И да бие Манъс. Майка му се опитваше да го защити, поемаше ударите върху себе си, за да не ги поема синът й. После, когато баща му заспеше, тя убеждаваше Манъс, че всичко било наред, че не боляло толкова, колкото изглеждало, че така било по-добре, отколкото нещо да се случи с нейното красиво момченце. Манъс помнеше, че майка му обичаше да го нарича така. Помнеше и уханието на парфюма й.

Една вечер, когато беше на четиринайсет, баща му се прибра вкъщи много пиян. Манъс си пишеше домашните на кухненската маса. Майка му готвеше вечерята — спагети и чеснов хляб. Сосът с гъби и наденички къкреше в голяма тенджера на печката. Щеше да остане за още няколко хранения.

Той усети миризмата на алкохол в мига, в който баща му влезе в кухнята. Вдигна глава и видя майка му с престорено весело лице да казва, че мъжът й идеално е улучил момента, че сосът вече бил готов, след като цял следобед се е готвил на бавен огън. Баща му й се сопна, че не бил гладен. После се огледа и изсумтя, че храната воняла. Цялата къща воняла.

На Манъс храната му ухаеше вкусно. Обожаваше спагети. И майка му толкова се стараеше. За миг забрави да е разумен, да е маса, килим или стена. И погледна баща си. Само за миг. Ала и това стигаше.

— Я не ме зяпай така, мамицата ти мръсна! — Баща му изкрещя толкова силно, че Манъс го чу. — Кой мислиш, че носи храната в тази къща? Кой?

Когато баща му започнеше да задава въпроси, ставаше лошо. От собствен опит Манъс знаеше, че няма верни отговори. А щом баща му задаваше въпроси, вече не можеше да се прави на мебел. Щом баща му го забележеше, мълчанието му само го караше да се чувства пренебрегнат. И това не му харесваше. Манъс не знаеше защо. Самият той предпочиташе да не му обръщат внимание.

Затова направи каквото можеше. Заби поглед в домашното пред себе си и се вцепени.

— Ще ме гледаш, когато ти говоря! — изрева баща му и се втурна към него. — Погледни ме!

Майка му се хвърли между тях. Манъс проточи шия, за да види лицето й.

— Той си пише домашните, Дом — уплашено каза тя. — Ще хапнеш ли малко чеснов хляб?

Ставаше страшно, когато майка му се намесваше. Манъс винаги й беше признателен, обземаше го облекчение, че е отклонила яростта на баща му от него. Ала с облекчението идваше и срамът, все по-мъчителен, колкото по-голям ставаше. И изведнъж, вместо да се уплаши, той изпита нещо друго. Изпита… гняв. Което веднага го уплаши още повече. Ами ако баща му забележеше? Трябваше да е неподвижен, абсолютно неподвижен, както винаги. Докато на баща му не му омръзнеше и не го оставеше на мира.

Но баща му си търсеше нещо и го намери в този мимолетен проблясък на гняв. Блъсна жена си настрани, удари с разтворена длан сина си по главата и го събори заедно със стола на пода. Пред очите на Манъс заплуваха звезди. Видя, че майка му вика: „Дом, престани!“. Вдигна поглед. Баща му зашлеви майка му през лицето и тя отхвърча назад и се блъсна в стената. Манъс усети вибрациите от удара по пода. Баща му с рев се метна към нея и размаха юмруци. И тогава гневът, който момчето преди малко беше усетило да проблясва — години по-късно осъзна, че този гняв се е трупал ли трупал, докато той е полагал усилия да го потиска, — изведнъж изригна.

Манъс скочи и се хвърли върху гърба на баща си. Крещеше без думи, просто надаваше крясъци. Баща му го смъкна с лекота от себе си и го блъсна с две ръце толкова силно, че Манъс буквално отхвърча и се заби в стената до печката. И пред очите му пак заплуваха звезди. Всичко стана разпокъсано. Майка му изпищя: „Остави го на мира!“. Баща му се приближаваше към него. Майка му извика нещо, грабна един стол, вдигна го и с всички сили го стовари върху главата на баща му. Разнесе се силно изпращяване. Тялото на баща му се разтърси. После очите му се присвиха, главата му се завъртя като на влечуго и едрото му туловище се обърна след нея.

„Гадна курва“ — видя го да произнася Манъс и въпреки че не можеше да го чуе, усети думите му като шепот. Това беше много по-страшно от всякакви викове, много по-вледеняващо. Майка му се опита пак да вдигне стола, но баща му го дръпна от ръцете й все едно е детска играчка, запрати го в отсрещния край на кухнята, хвана ръба на масата и я изправи настрани да не му пречи. Майка му се парализира от ужас, виждаше Манъс, и заотстъпва с широко отворени очи и уста. Баща му напредваше като куче, приклещило в ъгъла катерица. Сграбчи я с едната си ръка за тила и заби юмрук в лицето й. От носа й бликна кръв и тя залитна. Баща му я хвана за раменете, за да не падне, и я блъсна в стената, притегли я към себе си и отново я блъсна. Главата й всеки път силно се удряше и отскачаше.

Всичко стана като в забавен кадър. Манъс погледна към печката. Тежката тенджера със соса за спагетите, мехурчетата в гъстата червена течност, пукащи се сред гъби и късчета месо. Усети как гневът разцъфва в гърдите му. Невъобразимо красиво чувство, могъщо, чисто и фокусирано.

Манъс хвана тенджерата за дръжките, вдигна я и тръгна към баща си. Металът пареше дланите му, но той не обръщаше внимание на болката.

— Ей! — изрева момчето със сила, каквато до този момент дори не подозираше, че притежава. Баща му никога не го беше чувал да вика така и това го сепна. Той пусна раменете на майка му, която се свлече на пода, и понечи да се завърти към сина си, като присви глава и вдигна ръце — нещо в гласа на Манъс явно бе проникнало през опиянението му и бе предупредило първичната, животинска част от ума му за надвисналата опасност.

Твърде късно. Манъс беше само на две крачки от него и докато главата на баща му продължаваше да се завърта, силно залюля тенджерата напред, без да пуска дръжките. От нея като дракон, изскачащ от бърлогата си, във въздуха полетя грамадна полутечна червена маса…

Врелият сос заля лицето и шията на баща му. Той изпищя и падна на колене, вдигна ръце към очите си. В първия момент на Манъс му се стори, че баща му иска да махне гъбите, и със закъснение осъзна, че това всъщност е разтопена кожа.

Момчето се втурна покрай него и клекна до майка си, която лежеше по гръб със странно подвити под тялото крака. Клепачите й бяха отворени, но се виждаше само бялото на очите й. Той започна да я разтърсва, да я пляска по бузата, шепнеше със свито гърло: „Мамичко, събуди се, мамичко“. От години не я беше наричал така, но детинският ужас, породен от нейната безжизненост, го караше да използва това отдавна забравено обръщение.

Манъс продължаваше да я разтърсва и да я пляска по лицето. Някъде далеч чуваше баща си да вие, ала скоро всичко утихна и когато вдигна поглед, баща му лежеше неподвижно. Трябваше да повика полиция, как не се беше сетил по-рано. Той се втурна към телефона и набра номера. Не можеше да чуе дали някой е вдигнал и какво казва, затова просто повтаряше, че е глух и се нуждае от помощ, защото майка му е ранена.

Пристигна линейка. Полиция. Всички отидоха в болницата. Майка му беше мъртва. Субдурален хематом, обясни му един лекар. Кръвоизлив в главата. Баща му бе в безсъзнание. Превързаха лицето му като мумия и докторите казаха, че ако изобщо дойдел на себе си, никога нямало да може да вижда. Но той така и не се свести. Получи пневмония и почина след две седмици.

Полицаите доведоха човек, който владееше жестомимичен език, и зададоха много въпроси на Манъс. Не му се говореше за това, обаче им каза истината. Някакъв мъж, който се представи като окръжен прокурор, му обясни, че нямало да го съдят. Но родителите на майка му и баща му не го искали. Неговата глухота винаги беше била бариера помежду им, а сега беше още по-лошо — родителите на баща му не вярваха на неговия разказ, а тези на майка му го обвиняваха, че не е направил нещо по-рано. Какво да им отговори? Че е бил прекалено уплашен ли? И виж какво се беше случило!

Пратиха го в специално училище. Там често се биеше. Чупеха му зъбите и носа, получаваше фрактури на пръстите. Каквото и да станеше, той си взимаше поука. С кои части на тялото да нанася удари. Къде да удря. Как да предусеща намеренията на противниците си, да знае кога и как ще го нападнат. Кога да атакува пръв, кога да отвръща на ударите.

Другите момчета сипеха закани, псуваха и крещяха, докато се биеха. Манъс мълчеше, не издаваше нито звук. Когато някой се опитваше да му причини болка, той му причиняваше болка на свой ред — и постепенно започна да го усеща като работа, която просто трябва да се свърши. Най-много му харесваше да повали другото момче на земята и тежко да го настъпи по таза, лицето или гърлото, все едно смачква празна консервена кутия или троши съчка. Но също обичаше да хапе и да атакува очите. Даже най-силните момчета забравяха всичко и отчаяно се опитваха да избягат, когато Манъс забиеше пръсти в орбитите им.

Учителите го караха да прави много тестове. Казваха му, че бил умен, но прахосвал способностите си. Това не го интересуваше. Казваха му, че ако не престане да се бие, ще се наложи да го пратят в друго специално училище „за момчета като него“. Но хората продължаваха да се опитват да му причиняват болка и той продължаваше да им го връща, затова накрая го пратиха в другото училище, което всъщност повече приличаше на затвор.

Една нощ през първата седмица Манъс се събуди и усети тежест върху гърба си. Опита се да се надигне, но не успя — някой го притискаше към леглото. Понечи да се съпротивлява, ала непознатият опря в гърлото му нещо студено и остро. Нож. Две яки ръце задърпаха гащетата му. Манъс разбра какво става и се замята, но ножът се впи още по-силно в кожата му. Той се вцепени. Ръцете смъкнаха гащетата му и го разкрачиха. Зачуди се защо другите момчета в спалнята не правят нищо и после разбра — те просто се радваха, че този път не се случва с тях.

Бяха трима и имаха нож — не можеше да направи нищо. Затова се отпусна. Не се предаваше. Чакаше. Щяха да му причинят болка и той беше принуден да им го позволи. Докато получи възможност да се захване на работа.

Когато тялото му се отпусна, онзи отгоре му започна да се клати със смях. Ръцете върху краката му вече не го стискаха толкова силно.

Болеше. Момчето, което го правеше, искаше да боли. Не чак толкова, колкото понякога бащините му побои, но всъщност беше по-лошо, защото бе вътре в него, в тялото му. Манъс стисна зъби и зачака с насълзени очи.

Момчето потрепери и той го усети, че свършва. Не се беше съпротивлявал. Сега почти не го държаха, мислеха си, че няма да се бори, мислеха си, че само иска всичко това да приключи.

Ръцете пуснаха краката му. Ножът се отлепи от гърлото му.

Манъс стисна хладния метал с лявата си ръка и с дясната сграбчи китката на момчето отгоре му. Острието се заби дълбоко в дланта му, но той не го пусна. Стори му се, че противникът му изкрещява, ала не беше сигурен, а и нямаше значение. Манъс силно натисна острието и онзи го изпусна. Той хвана дръжката на ножа с дясната си ръка. Момчето се опита да му го вземе. Манъс намери с устни основата на палеца му и го захапа.

Момчето изпищя и се помъчи да се отскубне. Когато дланта му се освободи, в устата на Манъс остана нещо. Той го изплю и се завъртя към тях. Опитаха се да го приковат към леглото, но Манъс размахваше ножа и те не успяха да го хванат.

Единият се изтърколи на пода и понечи да се надигне на колене. Манъс смачка тила му с крак и го залепи обратно долу. Повтори удара и усети, че нещо под ходилото му се счупва.

Вторият се опита да избяга, обаче се препъна в сумрака. Манъс искаше да го сграбчи за косата, но дланта му кървеше и пръстите не му се подчиняваха.

Той блъсна лицето на момчето в бетонния под и заби ножа в тила му. От раната шурна кръв. Момчето запищя и се замята.

Онзи, който му беше причинил болка, вече блъскаше по заключената врата на спалнята и викаше за помощ. Манъс тръгна към него. Момчето се обърна и го видя. През дебелото стъкло в центъра на вратата Манъс забеляза един от надзирателите, който припряно се опитваше да отключи.

Нямаше представа колко време им е отнело да влязат. Достатъчно. Той се захвана за работа. Когато надзирателите успяха да го спрат с палките си, момчето беше останало почти без лице и приличаше на грамадна парцалена кукла, просната в локва кръв.

Две от момчетата умряха. Оцеля третото, чийто тил беше смазал с крак, но не можеше да движи ръцете и краката си и го пратиха някъде, където знаеха как да се грижат за него. Подложиха Манъс на още тестове. Имаше следствие и го прехвърлиха в нещо, което наричаха Специално отделение. Момчетата там бяха по-страшни, обаче нямаше банди като онези тримата, които го бяха нападнали. А и бяха научили какво е направил. Да убиеш две момчета и да парализираш трето внушаваше респект.

На няколко пъти други момчета искаха да му причинят болка. Когато се случваше, той се захващаше за работа. Скоро вече никой нямаше желание да му се изпречва на пътя.

В Специалното отделение имаше още няколко момчета като него — тихи момчета, които не закачаха другите. Другите също се бяха научили да не ги закачат. Тези момчета знаеха начини за причиняване на болка, за каквито Манъс не се беше сещал. Обменяха информация помежду си. Той научи много.

Имаха уроци по математика и английски, но Манъс не им обръщаше особено внимание. Удоволствие му доставяха само заниманията по дърводелство. Обичаше да работи с ръцете си, даже с болната, онази, с която беше хванал ножа. Биваше го с инструментите. Всъщност всяко нещо можеше да е инструмент, стига да знаеш как да го използваш.

Когато навърши осемнайсет, Манъс научи, че ще го пратят в истински затвор заради двете убити момчета. Не го интересуваше. Едва ли щеше да е по-различно.

Обаче се случи нещо друго. Дойде му на свиждане един военен. Каза му, че разбирал какво е преживял. Дори владееше малко жестомимичен език и въпреки че движенията му бяха почти комично несръчни, Манъс усети, че го е научил, защото смята него, Манъс, за важен. Дотогава никога не се беше чувствал важен. Не знаеше как да го тълкува.

Според военния Манъс имал способности, бил предопределен да върши нещо специално и било жалко да остане при всички тези обикновени хора, които не можели да оценят истинската дарба, които не знаели как да овладеят тази дарба и да я използват по предназначение. Той му предложи сделка: щял да го измъкне от затвора, ако Манъс се съгласял да бъде обучен в армията.

Манъс му обясни, че не може да постъпи в армията, защото е глух. Военният със сигурност го знаел. Освен това бил причинил болка на прекалено много хора и имал криминално досие. Военният отговори да не се тревожел за глухотата си, познавал лекари, които можели да му помогнат. А досието му можело да бъде унищожено. Манъс му показа неподвижно сгърчената си ръка, с която беше измъкнал ножа от онова момче. Как ще постъпи в армията с такава ръка?!

Военният я погледна и отвърна:

— Не ти предлагам да постъпиш в армията. А да бъдеш обучен там. Ще те обучат и на някои други неща. Ако уредя да ти оправят ръката, ще дойдеш ли с мене?

Манъс се съгласи. Закараха го със самолет във военномедицинския център „Уолтър Рийд“ — там имаше лекари, които можеха да лекуват такива травми. Оперираха го, правиха му много физиотерапия и ръката му частично се възстанови. Оправиха му зъбите и счупения нос. Поставиха му слухови апарати, с които чуваше някои неща, макар че това така и не му хареса. Беше свикнал със света на тишината и го предпочиташе пред света на шума.

А после премина през обучението, за което говореше военният — оръжия за близък и далечен бой, хладни оръжия и ръкопашен бой, експлозиви и импровизирани взривни устройства, разузнаване, контраразузнаване, антитероризъм. Понякога работеше с цивилни, които явно също бяха бивши военни, друг път — с елитни военни части. Курсовете по Оцеляване, избягване на врага, оказване на съпротива и бягство и Военни операции се водеха от ЦРУ в база, която наричаха Фермата. Военният, който имаше чин полковник, стана генерал. Използваше Манъс за специални задачи и Манъс, благодарен до благоговение за всичко, което генералът беше направил за него, винаги ги изпълняваше добре. Не познаваше друг, освен Директора, който искрено да го цени и да го използва тъкмо за онова, за което го бива.

Нямаше представа какво е направил този журналист, та Директора да му го възложи, но и не го интересуваше. Стигаше му това, че Директора го иска. Манъс щеше да се погрижи работата да бъде изпълнена.