Бари Айслър
Парола за достъп (51)

50.

Докато пътуваха, Иви се оглеждаше. След шосето улиците постепенно станаха по-тихи, навлязоха в жилищен район. Точно както беше казала Лийд. Минаваха покрай множество камери и това я изнервяше. Тя знаеше, че в зависимост от ъгъла, светлината и скоростта някои от тях могат да заснемат достатъчно ясни изображения на пътниците, които нейната система за разпознаване на лица да обработи. Напомни си, че дори да засекат лицето й, директорът няма да е в състояние да реагира бързо. Оставаха още само няколко минути. Почти бяха стигнали.

Трафикът оредяваше, но все пак имаше известно движение и Иви помнеше съвета на главната редакторка да вземе мерки, за да се увери, че зад тях няма никой. Ала не виждаше как биха могли да я проследят от летището — или пък от още по-рано. А и какво да направи, нямаше да каже на шофьора: „Ей, нещо против да пообикаляш в кръг и на зигзаг? Просто искам да се уверя, че нямаме нежелана компания“!

Видя табела за Тобитаун и шофьорът отби от Ривър Роуд и зави наляво. Това беше. Пенифийлд Лок Роуд. Тя си погледна часовника — тъкмо навреме. Добре.

Вече минаваха само покрай дървета, ниви и тук-там някоя скромна къща. Пътят ставаше все по-тесен и неравен, лъкатушеше ту наляво, ту надясно и пак наляво, теренът от двете страни плавно се издигаше и дърветата растяха все по-близо, докато върхарите им не надвиснаха над платното. Районът изглеждаше изключително тих, дори усамотен. Иви разбираше защо го е избрала Лийд.

Стигнаха до еднолентов мост. Крайпътен надпис предупреждаваше, че паркът е затворен в тъмните часове. „Е, така или иначе би трябвало да си тръгнем дотогава“ — нервно си помисли Иви.

Табелата от отсрещната страна на моста съобщаваше, че са стигнали до шлюза „Пенифийлд“ в Националния исторически парк „Канал Чесапийк&Охайо“. След малко видя и самия канал. Там трябваше да завие надясно. Но ако Лийд вече я чакаше, Иви не искаше шофьорът да я види, затова го остави да продължи наляво и да спре на малък паркинг.

Даш спеше. Тя го погали по крака и момчето отвори очи с изпъшкване.

„Здрасти, хубавецо. — Иви му се усмихна. — Стигнахме. Почти приключваме с лова на съкровища“.

Плати на шофьора и слязоха.

— Приятно прекарване и се порадвайте на птиците! — пожела им шотландецът, после направи обратен завой и потегли.

„Почти приключихме — отново увери Даш тя. — Тук свършва ловът на съкровища“.

Момчето се прозя.

„Още не си ми казала каква е наградата“.

„Скоро. Дай да ти нося комиксите, искаш ли?“

Даш й ги подаде. Иви взе по два комикса във всяка ръка и тръгнаха по обратния път към разклона.

Още щом го подминаха, видя пристана. Точно над него беше паркиран зелен ван — не спринтер, зарадва се тя, защото подозираше, че вече завинаги ще има фобия към тези бусове. До него стоеше руса жена, по-млада, отколкото Иви очакваше. С двете си ръце държеше списание, навито на руло.

Иви си пое дъх и продължи към нея. Това беше.

Жената се огледа, после пак се обърна към нея. Иви последва примера й, като се бореше с нервността си. Наоколо като че ли нямаше никой друг.

Спря на няколко крачки от блондинката.

— Случайно да знаете дали мога да взема каяк под наем? — попита жената.

— Ъъъ, мисля, че е затворено за сезона.

Жената пак се огледа.

— Добре, всичко е наред. Носите ли я?

— Да. Бетси?

— Да. Трябва да побързаме. Райън сигурно ще се обади всеки момент.

Иви се обърна към Даш и му подаде комиксите.

„Подръж ги за малко, миличък“. — Синът й ги нави и ги напъха в джоба си. Иви понечи да извади флашката.

В този момент чу хрущене на гуми по чакъла някъде отзад и хвърли поглед през рамо. Бял пикап. Сърцето й заблъска бясно.

— Спокойно — каза Лийд. — Може някой просто да идва да потича. Просто се успокойте.

Пикапът спря до брега. Иви се втренчи с присвити очи. Шофьорът погледна наляво, после надясно.

Марвин.

— Мамка му! — ахна Иви.

— Какво има?

— АНС.

— По дяволите, проследили ли са ви?

— Нямам представа как — отвърна тя, като се опитваше да овладее паниката си. — Нямам представа как е възможно да са ме проследили.

Марвин ги видя, завъртя волана надясно, настъпи газта и потегли към тях.

Какво да прави? Да бяга? Къде?

„Ей, това е господин Манъс!“ — зарадва се Даш.

Марвин спря пикапа и слезе. Погледна Лийд, после Иви.

„Не бива да й я даваш. Недей!“

„Здрасти, господин Манъс — поздрави го момчето. — За лова на съкровища ли идвате?“

Марвин го погледна неразбиращо.

„Как ще ми попречиш?“ — попита го Иви.

„Просто ми я дай. Няма друг начин“.

Лийд ги гледаше. После попита:

— Какво става?

— Дайте ни една минута, моля ви — каза Иви.

— Нямаме минута!

„Има друг начин — продължи с жестове Иви. — Директорът иска да си мислиш, че няма, но всъщност не е така. Не му вярвай“.

„Не. Той винаги е бил честен с мен“.

Стори й се, че долавя някаква неувереност в движенията на ръцете му. Или само се надяваше?

„Той не е такъв, за какъвто го смяташ, Марвин. Може би някога е бил, не знам. Но вече не е. Знам, че го разбираш. Убедена съм“.

„Ще му обещаем да не казваш нищо на никой“.

„Няма да е достатъчно. Той ще обещае всичко в замяна и само гледай какво ще направи при първа възможност. С теб. С мен. С Даш. Знаеш го“.

От вана слезе тъмнокос двайсетинагодишен младеж с набола брада и тъмни очила. Дясната ръка на Марвин се стрелна към хълбока му.

„Недей! — спря го Иви. — Не, Марвин!“

Ръцете на момчето бяха празни. Късмет, помисли си тя. То се огледа и попита:

— Какво става?

Лийд не откъсваше очи от Марвин.

— Изчакай малко, Мика.

— Ще получим ли онова, за което дойдохме?

— Още не знам.

„Не мога да ти позволя да им я дадеш — каза Марвин. — Съжалявам“.

„Тогава ще трябва да ми попречиш“.

Той поклати глава. Всеки път щом престанеше да жестикулира, дясната му ръка се връщаше до хълбока му.

Джиесемът на Лийд иззвъня. Тя го извади и погледна дисплея.

— Той е.

„Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в страх — заяви Иви. — Категорично!“

„Моля те, Иви. Не ме принуждавай“.

Лийд вдигна телефона до ухото си и попита:

— Добре ли си? — Пауза, после: — Да, с нея съм. Обаче имаме проблем. Изчакай.

„Ти не си такъв — продължи да го убеждава Иви. — И не трябва да бъдеш. Ти не си лош човек, Марвин. Не си“.

„Напротив“.

„Не и ако не искаш“.

Марвин посегна зад кръста си и каза високо и заплашително:

— Недей, Иви. Недей!

Иви не мислеше за нищо. Не търсеше изход. Просто не откъсваше очите си от неговите.

Извади флашката от джоба си.

И я подаде на Лийд.

Раменете на Марвин увиснаха. Той притисна пръсти към слепоочията си и бавно поклати глава.

— У мен е — съобщи по телефона блондинката. — Прати ни паролата като есемес. Едновременно на двама ни с Мика. Бързо.

Разнесоха се две изпиуквания. Младежът погледна джиесема си.

— Получих я.

Лийд му подхвърли флашката и той я хвана с една ръка.

— Тръгвай! — подкани го редакторката. Мика се завъртя и се втурна към вана.

— Ще пратим всичко на много места — каза тя по телефона. — В „Гардиан“, „Макклатчи“, „Нейшън“, „ПроПублика“, „Ролинг Стоун“, Уикилийкс. Както и на няколко души, на които имаме доверие. Мика има сателитна връзка. В момента я декриптира и качва съдържанието й. Всички са готови. Всеки си има собствена парола. Можеш ли да останеш още малко на телефона? Искам да ми разкажеш всичко, което си научил лично от Пъркинс. Контекста. Неговите впечатления. Колкото повече ми обясниш, толкова по-бързо ще се ориентираме в документите. И ще се подготвим за публикуване. Не могат да върнат този дух в бутилката. Вече не могат. Дай ми един ден и ще те върнем у дома.

— Тръгвайте — каза й Иви. — Веднага!

Лийд погледна първо Марвин, после нея.

— Вижте, защо не дойдете с мен и Мика? С нас ще сте в по-голяма безопасност. И бихте могли да ни помогнете с…

— Ще се оправя. Само публикувайте каквото там има в проклетата флашка.

Последва пауза. Накрая Лийд кимна.

— Можете да разчитате на това. — Изтича до вана, качи се зад волана и колата с рев напусна паркинга.

Даш я подръпна за ръката.

„Какво става, мамо? Кои бяха тези хора?“

„Журналисти, миличък. Помагат ни“.

„Свърши ли ловът на съкровища?“

Тя кимна.

„Победихме ли?“

Иви погледна Марвин.

„Да. Мисля, че победихме“.

Марвин просто стоеше прегърбен и продължаваше бавно да клати глава.

„Всичко е наред — с жестове му каза тя. — Ти не си лош човек“.

От гърлото му се изтръгна тежка въздишка.

„Те никога няма да се откажат“.

По чакъла отново захрущяха автомобилни гуми и Иви сепнато се обърна, Марвин също. По пътя към тях летеше черен шевролет „Събърбан“.

Иви неразбиращо се втренчи в Марвин.

„Ти ли го направи?“

Ала от изражението му и напрежението му разбра, че не е. Марвин хвърли поглед към пикапа си и навярно реши, че е прекалено далече, за да стигнат навреме и тримата. Застана между нея и шевролета, хвана Даш за рамото и също го побутна зад себе си. Ръката му остана зад кръста му, отпусната върху дръжката на пистолета.

Джипът спря на три метра от тях. Вратите се отвориха. Слязоха четирима едри мъже с тъмни очила. Имаха въздълга коса и носеха спортни дрехи, но изглеждаха във форма. По войнишки сериозни. Останаха зад вратите. Всички бяха насочили оръжия към Марвин.

Даш се обърна към нея, очите му бяха ококорени. Тя поклати глава — „Без въпроси!“ — и го притегли към себе си.

От шевролета слезе Ремар. И после, естествено, директорът.

— Марвин — каза Андърс. — Какво щях да правя без тебе! Моят най-надежден помощник. И най-доверен.

Все едно я удариха в корема. Дали Марвин през цялото време беше работил за директора? Но тогава защо бе застанал пред тях, сякаш за да ги защити?

— Закъсняхте — обади се тя и сама се изненада от дързостта си. — Флашката я няма. В „Интерсепт“ е. И вече са качили съдържанието й на десетина огледални сайта. Всички ще узнаят какво правите. Всичките ви тайни. Да видим дали ще ви хареса.

Стори й се, че лицето му леко пребледнява. Да, така беше.

Андърс погледна Марвин.

— Какво става, Марвин? У тебе ли е?

Марвин поклати глава и каза на глас:

— Не. Няма я. Тя ви казва истината.

Предишното пребледняване на директора не беше нищо в сравнение със сега. Защото лицето му направо се обезкърви.

Ремар пристъпи към Андърс и сложи ръка на рамото му.

— Тед. Виж…

Андърс се отърси от ръката му.

— Как можа, Марвин? Да ме предадеш?! За какво? Заради едното чукане? Мислиш си, че не знам ли? Знаех още преди да ми кажеш. Знаех.

Последва дълго мълчание.

— Ти знаеш само каквото виждаш — отвърна накрая Марвин. — Не знаеш какво изпитвам.

— Така ли? Е, да видим. — Директорът се обърна към мъжете с тъмните очила. — Погрижете се за тях.

Иви приклекна, завъртя се и прегърна Даш, за да го защити с тялото си. Ала чу нов глас, гърлен южняшки баритон:

— Не! Няма да се „погрижите за тях“!

Тя се обърна и видя от шевролета да слиза висок чернокож мъж със синя военна униформа. Познаваше го от телевизията — Върнън Джоунс, председател на Съвета на началник-щабовете.

— Какви ги говориш? — почти викна Андърс. — Трябва да приключим с това!

Джоунс поклати глава.

— Всичко вече приключи. Трябва да изслушаш Майк.

Директорът се обърна към Ремар.

— Какво става тук?

Заместникът му поклати глава и заби поглед в земята.

— Съжалявам, Тед. Време е за ново ръководство. Всъщност отдавна е време. Трябва да го разбереш.

Андърс присви очи и стисна устни.

— Проклет затворник!

Ремар кимна.

— Предполагам, че в крайна сметка не може да знаеш всичко.

— След онова, което направих за тебе?! Та аз ти спасих живота! Извадих те от пламъците на ада, неблагодарно копеле такова, издигнах те и те закрилях! Щеше да си нищо без мене! Щеше да си мъртъв, пепел, въглени!

— Знам. И никога няма да мога да ти се отплатя за това. Макар че се опитвах. Но тук става въпрос за нещо по-важно, Тед. По-важно от тебе и мене. Не може да продължава така. Фактът, че не го съзнаваш… Ти вече не ставаш. Съжалявам.

— Да не си се побъркал? И ти си замесен във всичко това!

— Не. Всъщност не съм. Божието око беше твоя рожба. Ти го използваше. Спомняш ли си онази проверка, която ми нареди да направя? Имаше много неща, които Пъркинс можеше да е взел. Но не беше взел всичко. Ще възстановим програмата. Само че този път ще сме по-благоразумни, по-дискретни. Не го прави по-трудно, отколкото се налага, Тед. Моля те.

— Ще я възстановите, дръжки! Да не си мислиш, че не знам?! Знам всичко. Всичко!

Ремар погледна Джоунс.

Военният кимна.

— Заловете го.

Двама от мъжете се хвърлиха напред и сграбчиха директора за ръцете. Той се опита да се съпротивлява, но те сякаш не забелязваха.

— Марвин! — извика той. — Спри ги, Марвин!

Марвин не помръдваше. Лицето му беше безизразно.

— Вкарайте го в колата — нареди Ремар на мъжете.

— Трябва да поговоря с тези хора.

Джоунс се върна при джипа. Мъжете го последваха и натикаха Андърс вътре. Той крещеше, че щял да ги изгори, да ги изгори живи. Иви се радваше, че е прегърнала здраво Даш и че той не вижда нищо. Той също се притискаше към нея, явно много уплашен.

Вратите на шевролета се затвориха и виковете на директора изведнъж стихнаха. Ремар се приближи.

— Марвин. Иви. Извинявам се за всичко това. Никой не искаше да се случи.

Иви се страхуваше да отговори. Вдигна поглед към Марвин. Изражението му си оставаше непроницаемо.

Ремар се усмихна малко тъжно.

— Да си го признаем. Директорът прекали. Толкова отдавна плава в морето, че е изгубил представа закъде пътува. Изгубил е представа за целта, разбирате ли?

— Не — предпазливо отвърна тя, после се изправи и се обърна към него. — Не съвсем.

Даш се вкопчи в крака й. Може и да не схващаше всички думи, но смисълът определено не му убягваше.

Ремар въздъхна.

— Е, всъщност няма значение. Аз съм реалист, Джоунс също. Ще оправим нещата. Виждам, че и вие сте реалистка.

— Какво се опитвате да ми кажете? Че очаквате да си държа езика зад зъбите ли? Какво значение има това? Флашката е в „Интерсепт“.

— Да, и сигурно ще публикуват съдържанието й. Ще го опровергаем. И преди сме преживявали такива бури.

— Ами Хамилтън? И Пъркинс? И Делгадо, който постави онази бомба? Как ще извъртите всичко това?

— Конспиративни теории.

Самоувереността му й действаше обезсърчаващо. Искаше й се да го сграбчи и да го разтърси, да му докаже, че греши.

— Има записи от камери — предпазливо отбеляза Иви.

Той кимна някак тъжно.

— Не се тревожете за това. Погрижили сме се. Така че няма никакви доказателства. Е, не е съвсем вярно. Вие можете да потвърдите много неща. И ви е ясно как щеше да реши този проблем директорът, ако не лежеше по очи на задната седалка на джипа. Обаче тези методи са старомодни. Аз не действам така.

Тя зачака и Ремар продължи:

— Вие наистина знаете някои неща, Иви, които бихме предпочели да не придобиват гласност. И не само за Пъркинс и Хамилтън. Например за това, че зад вашингтонския атентат стои директорът. Естествено, ако проговорите, ще инкриминирате Манъс.

Той погледна Марвин, после отново насочи вниманието си към нея.

— Мислили ли сте за това?

Иви не отговори. Имаше чувството, че Ремар обикаля около нея, притиска я към ъгъла, обезсилва я, за да може да й нанесе фаталния удар.

— И не само Манъс — прибави той. — Ще инкриминирате самата себе си.

Това беше значи.

— За какво?

— Вие сте извършили престъпление в условията на опасен рецидив. Онази ваша мрежа от камери… това е грубо нарушение на Четвъртата поправка. Вашата работа имаше съществен принос за Божието око, съществен принос за досиетата на разни влиятелни американци, които събирахме. Сенатори. Съдии. Такива хора. Същите досиета, които ще използвам сега, за да защитя системата. Ако вашето съучастие излезе наяве — а ви уверявам, че ще излезе, моля ви да ми повярвате, — министерството на правосъдието ще започне разследване срещу вас. Можете ли да си го позволите? Вашето момченце ще оцелее ли, докато вие излежавате доживотна присъда, по-голямата част от която в единична килия?

Обзе я ужас. Беше я хванал в капан. Знаеше точно кои бутони да натисне.

— Защо вместо това не се върнете на работа? — предложи Ремар. — Говорех сериозно, когато казах, че е време за ново ръководство. Край на шпиономанията. Край на убийствата. Ще променя коренно нещата.

— Смятате, че ще сте следващият директор, така ли?

Той поглади белега под превръзката на окото си.

— Мисля, че има такава вероятност.

— Сигурно разполагате с нещо за президента. — Искаше да го каже иронично, ала изобщо не прозвуча така.

— Ние разполагаме с по нещо за всеки, Иви. Проблемът не е в това. А как го използваше директорът. Както ви обещах, вече няма да е така.

— Това ли наричате „демокрация“?!

Ремар въздъхна.

— Нека не бъдем наивни. Ние не рушим демокрацията. Тя е разрушена отдавна. Ще ми се да не беше така, наистина. Но човек не може да работи в този град толкова отдавна, колкото мен, и да не го съзнава. Трябва да е слепец. А въпреки че едното ми око го няма, аз не съм сляп.

Той поклати глава, погледна към шевролета, после отново погледна Иви.

— Тъжно е, да, обаче всъщност е съвсем просто. Ние се борим с различни интереси, главно корпоративни, и ако погледнете реалистично, ще видите, че сме по-добрата алтернатива. Изборът тук, реалистичният избор, не е между ръководството на АНС и демократичното ръководство. А между ръководството на АНС и… корпоративното ръководство. И повярвайте ми, не бива да допускаме корпорациите сами да управляват нещата. Не сме точно Томас Джеферсън, да, този кораб отдавна е отплавал, обаче не сме и роби на парите.

Ремар се обърна към Марвин.

— Съжалявам за директора, Марвин. Ако искаш, винаги ще имаш място при мен. Надявам се, че го знаеш. Или ако предпочиташ, щедро обезщетение. Същото се отнася за вас, Иви. Аз вярвам в правото на собствен живот. Стига и другите да се отнасят към мене по същия начин.

Марвин мълчеше. Генералът го наблюдаваше и на Иви й се стори, че зърва нещо измъчено в изражението му. Почти скръбно.

— Имам чувството, че ти се ще да останеш за малко насаме с бившия си шеф, Марвин. Прав ли съм?

Марвин хвърли поглед към джипа и каза:

— Да. Прав си.

Ремар кимна.

— Имаш на разположение колкото време искаш. — Обърна се, отиде при шевролета и извика: — Пуснете го да слезе.

Едната задна врата се отвори. Двама от мъжете измъкнаха директора навън и го пуснаха.

— Да не си въобразявате, че съм свършил?! — изкрещя той. — Да не си въобразявате, че не познавам разни хора?! И че не знам разни неща?! Не можете да се държите така с мене! Аз знам всичко! И ще го разглася! Ще вдигна този град във въздуха!

Ремар и Джоунс се качиха в колата. Хората им ги последваха.

— Къде отивате? — извика Андърс. — Не сте свършили с мене! Ще видите!

Джипът потегли. Изведнъж районът отново утихна.

Иви приклекна и целуна Даш по бузите. Очите му бяха затворени. Тя го погали по косата и момчето я погледна.

„Всичко е наред — успокои го Иви. — Всичко е наред, мое красиво момченце“.

Марвин ги гледаше. По лицето му се стичаха сълзи. После се обърна и погледна директора.

— Марвин — неуверено каза Андърс. — Ужасно съжалявам за всичко това. За всички тези… недоразумения.

Марвин отново се обърна към Иви и каза със знаци:

„Оставете ни за малко насаме“.

Това я смути, ала едва ли имаше голям избор.

„Хайде, миличък — каза тя на Даш. — Да оставим господин Манъс на спокойствие“.

Синът й също се разплака. Беше усетил опасността и се бе държал геройски. Сега обаче сълзите напираха в очите му. Иви очакваше и от себе си подобна реакция. Но не сега. По-късно, когато започнеше да осмисля всичко.

Хвана Даш за ръка и го поведе към канала. Надяваше се Марвин да не се бави много. Искаше да се махне оттук.