Бари Айслър
Парола за достъп (14)

13.

Наближаваше полунощ и Андърс още беше в Агенцията. Предполагаше, че почти постоянно ще е тук, докато не приключи тази работа с Хамилтън. Деби му се обади да му каже, че си ляга. Харесваше му, че е запазила този навик дори след толкова години на оставане до късно в службата, след толкова много отменени планове. Фактът, че жена му крие разочарованието си, доказваше любовта й към него и той винаги щеше да й е признателен за това.

На вратата се почука и в кабинета влезе Манъс. Затвори, приближи се до бюрото и му подаде флашката и джиесема, за които му беше съобщил, преди да излети от Турция.

— Не са попадали в друг, нали? — попита директорът и ги заоглежда; съзнаваше, че гласът и поведението му са необичайно безцеремонни.

Дори да му направи впечатление, че Андърс не проявява същата любезност, както обикновено, Манъс не го показа с нищо.

— Лично ги извадих от джобовете на Хамилтън. Оттогава са все у мен.

— А телефонът…

— Във фарадеева клетка, откакто го взех от Хамилтън. Невъзможно е движенията му да бъдат проследени.

Андърс кимна.

— Разбира се. Просто исках да се уверя. И ме извини. Днес ми беше много тежък ден.

Манъс не даде знак, че това обяснение означава нещо за него. Нищо чудно, че изнервяше Ремар.

Директорът включи флашката в специално устройство, постави показалеца си върху биометричния четец и въведе паролата си — стандартна двуфакторна автентикация. След секунда получи достъп до огромните паралелни суперкомпютри „Крей“ на АНС, скрити в недрата на Форт Мийд. Надяваше се да има късмет и Хамилтън да е използвал слабо криптиране или някоя от комерсиалните програми, които специалистите от АНС отдавна бяха снабдили със задни вратички. Изчака малко, докато паметта се сканираше със скорост близо сто петафлопа — мониторът му не смогваше на бързината на суперкомпютрите. Криптирането обаче не поддаде. Мамка му. Хамилтън явно беше използвал нещо солидно, сигурно с отворен код. АНС успешно работеше за отслабване на международните стандарти за криптиране, убеждаваше компаниите да оставят задни вратички… затова той винаги се дразнеше, когато се сблъскваше с програма, която още не е хакната.

Чудеше се колко информация има във флашката. Десет хиляди документа? Петдесет хиляди? Компютърът не можеше да разбие криптирането, но можеше да му каже колко гигабайта има в паметта. Не че това щеше да му е от особена полза, но все пак беше нещо, а Андърс изгаряше от мъчително любопитство. Въведе въпроса. И получи мигновен отговор: осем килобайта.

Директорът запримигва. Осем килобайта?! Това трябваше да е само обвивка. В самата памет нямаше нищо. Стомахът му се сви, когато осъзна, че флашката у Хамилтън е била примамка.

Включи телефона. Той дори не беше криптиран, защитаваше го само четирицифрена парола. Компютрите го хакнаха и сканираха за по-малко от секунда. Нямаше нищо друго, освен обичайните контакти, календар и други подобни.

Андърс погледна Манъс, който продължаваше да го наблюдава неподвижно.

— Нямаше ли нещо друго в него?

— Казах ви, портфейл и паспорт. Унищожих ги.

— Не носеше ли лаптоп?

— Не.

— Таблет?

— Не.

— Никакви други мобилни устройства?

— Претърсих стаята му, включително сейфа. И сака, дрехите, обувките. Нямаше нищо.

Директорът потърка устните си с длан, като се бореше със задушаващата го паника.

— Хубаво — каза той. Щеше да го реши като пъзел.

— Хубаво.

Знаеше, че Пъркинс трябва да е предал нещо на Хамилтън. Даже да имаше копие някъде в даркнет, спецсъветникът трябваше да е дал на Хамилтън нещо, което да му е обяснил. Иначе защо изобщо щеше да се обръща към журналист? Ако само искаше да качи откраднатата информация в десетина подривни уебсайта, Пъркинс спокойно можеше да го направи. Обаче не го беше направил. Трябваше да е искал да я разпространи чрез известен журналист — смокиновия лист, осигуряван от Първата поправка на конституцията. Андърс инстинктивно усещаше, че Пъркинс е дал нещо на Хамилтън, нещо голямо, нещо, представляващо огромен риск. Въпросът беше какво е направил с него Хамилтън.

— Хубаво — потрети Андърс. — Докато го следеше, не го видя да влиза в поща, да речем, или в офис на ФедЕкс, докато си го следил, нещо такова? Или в интернет клуб?

— Видях го единствено в хотелската му стая.

Генералът кимна. Очакваше такъв отговор. Не вярваше Хамилтън да е рискувал да прати информацията, която му е дал Пъркинс, електронно. Хората знаеха за невероятните възможности на АНС за електронно наблюдение. Само че не знаеха какви други средства за наблюдение се използват. Хамилтън можеше да е пратил нещо и Андърс щеше да възложи на хората си да потърсят евентуалните следи, оставени от такава трансакция. Репортерът обаче най-вероятно се беше доверил на нещо по-примитивно. Подобно на терористите, журналистите бяха проумели, че всичките им електронни комуникации могат да бъдат разкрити. Тъкмо затова Грийнуолд и Пойтрас бяха използвали за куриер партньора на Грийнуолд Дейвид Миранда. А онзи главен редактор на „Гардиан“, Алън Ръсбриджър, беше признал, че репортерите от вестника, които са били във връзка със Сноудън, непрекъснато летели със самолет, защото се доверявали само на лични срещи. Същото най-вероятно се отнасяше за Хамилтън.

Мамка му, трябваше бързо да приключва с тази история. Поне бяха успели да привлекат сенатор Маккуин, който сега смайваше телевизионните водещи с призивите си за хладнокръвие и търпение, с подкрепата си за съвещателния стил на президента. Но това само щеше да им спечели време. Нямаше да реши самия проблем.

Добре, щеше да нареди да се проверят всички пратки от Истанбул по ФедЕкс и другите частни куриерски фирми от момента на пристигането на Хамилтън. Хората му щяха да ги проследят от самолетите до съответните разпределителни складове, дори до камионите, на които са били натоварени за доставка. С пощата щеше да е по-трудно, ала не и невъзможно. Макар че този факт не се разгласяваше, в Пощенската служба на САЩ снимаха всяка пратка, която обработваха. Системата беше примитивна и трудоемка, но ако имаха данни, че Хамилтън е пратил нещо от Истанбул, щяха да мобилизират достатъчно хора и с малко късмет даже можеха и да го спрат. Естествено, надяваше се да не се стига дотам. Надяваше се Хамилтън да се е доверил на някоя от частните куриерски фирми.

Галахър, сети се директорът. Тя можеше да помогне. Щеше да я накара да използва системата от камери, за да проследи стъпка по стъпка всеки ход на Хамилтън в Истанбул. Освен всички други мерки, които щеше да вземе, за да открият пратката.

Тази мисъл не го изпълваше с особена радост. След разговора им за нейните съмнения около смъртта на предишния разобличител, разкрит от мрежата й, Галахър сигурно беше смутена от гибелта на Пъркинс и похищението на Хамилтън. Включването й в операцията можеше да задълбочи подозренията й още повече. Е, както и да е. В момента имаше значение единствено Хамилтън и онова, което е получил от Пъркинс. Андърс щеше да използва всичките си налични ресурси, за да се справи с проблема. Когато кризата приключеше и тези ресурси престанеха да са жизненоважни, можеше… да се избави от тях.

Погледна Манъс и реши, че е идеален за тази задача.