Бари Айслър
Парола за достъп (44)

43.

Манъс лежеше по гръб. Едното му око беше затворено, другото — със съвсем леко повдигнат клепач. Иви остана в банята почти цял час, сигурно пишеше на главната редакторка на Хамилтън. После излезе, седна на един от столовете в малката стая и се загледа през прозореца. Стоеше на пост, както му бе обещала. Сега Манъс я чакаше да направи онова, което си мислеше, че е планирала.

Знаеше, че двамата вече преследват различни цели. И въпреки че уважаваше нейната решителност, смяташе, че прекият сблъсък с Директора е равносилен на самоубийство. Нямаха полезен ход, ала Манъс вярваше, че връщането на флашката и обещанието за мълчание е най-добрата от реалистичните възможности. Ако успееше да вземе флашката, щеше да направи каквото трябва и да се надява Иви после да разбере, че е било за нейно добро. И за доброто на Даш.

Замисли се за дамската тоалетна, където тя беше казала на Делгадо, че е скрила флашката. Нямаше как да е сигурен, естествено, обаче усещаше, че е място, където е мислила да я скрие, но после се е отказала. Най-убедителни бяха лъжите, които максимално се доближаваха до истината, и сред целия онзи ужас, на който бе подложена в буса, умна жена като Иви трябваше да е прибягнала до нещо познато, нещо реално.

А и според Директора данните за движението на мобилния й телефон показвали, че не се е прибирала вкъщи, след като е взела флашката. Манъс лично бе претърсил колата й, а Делгадо, помисли си той с прилив на гняв и погнуса, със сигурност беше претърсил самата нея също толкова подробно. Доброто скривалище трябваше едновременно да е сигурно и достъпно, като познаването на мястото представляваше допълнителен плюс. За Иви старческият дом съчетаваше и трите. Ако приемеше, че действително е скрила флашката някъде в женската тоалетна, явно бе избрала изключително хитро място, тъй като той внимателно бе претърсил помещението точно с тази мисъл. А можеше и мястото да е било неподходящо и да я е намерил някой друг. Или пък да я е оставила някъде в стаята на баща си. Така или иначе, Манъс имаше предчувствието, че все пак е в старческия дом.

Изчака още половин час, после задиша по-дълбоко. Самият той не чуваше дишането си, естествено, но го усещаше и знаеше, че Иви го чува. Изтекоха няколко минути и тогава я зърна да отива при леглото на Даш. Не можеше да види какво прави, без да завърти главата си, но мислеше, че има представа.

След още една минута двамата тръгнаха към вратата. Момчето носеше раницата си, Иви държеше сака си в едната ръка и лаптопа — под мишница. Той си представи разговора, който вероятно бе провела със съненото момче: „Трябва да тръгваме, Даш. По-късно ще се срещнем с господин Манъс. Сега трябва да го оставим да се наспи. Без въпроси, нали? Скоро ще ти обясня всичко“.

Поне нещо от този род.

В момента, в който излязоха, Манъс стана и ги видя през прозореца да се отдалечават към рецепцията.

Иви отиваше да вземе флашката, точно както очакваше. И той щеше да я чака там.