Бари Айслър
Парола за достъп (11)

10.

Ремар седеше в чакалнята пред кабинета на Маккуин в Харт Билдинг, една от офиссградите на Сената. Бяха му казали да е тук в два и вече висеше петнайсет минути. Подозираше, че онзи нарочно го кара да чака. Ремар знаеше, че за да разбереш манталитета на повечето вашингтонски политици, просто трябва да се поставиш на мястото на неуверен тийнейджър и тогава всичко ти става ясно. Даже директорът обичаше от време на време да играе такива игрички. Самият Ремар не можеше да ги понася. Смяташе себе си за прям и откровен човек и предпочиташе да си има работа със също такива хора. Усмихна се и за кой ли път си каза, че определено живее в неподходящ град.

Замисли се за проверката на Божието око, която му беше възложил директорът. Не успя да открие начин, по който Пъркинс да е имал достъп, и това бе най-главното. Обаче установи нещо друго. Най-секретните приложения на програмата бяха защитени с непробиваема стена. Останалото… е, ако се случеше най-лошото, ако програмата бъдеше разкрита, това нямаше да е такъв проблем за Ремар, какъвто за директора, който я беше замислил в стремежа си да събира всякаква информация.

Тази мисъл го изпълни с угризение и той подсъзнателно поглади присадената тъкан под превръзката на окото си. Той беше вярното псе на директора — още откакто дойде на себе си в адски мъки под грижите на полевите хирурзи, неспособен да вижда под марлите, покриващи лицето му. Самият директор, тогава полковник, го държеше за ръката през собствените си бинтове и го успокояваше, че всичко е наред, че ще се оправи.

И наистина се оправи, след шест пластично-възстановителни операции, интензивна рехабилитация и едногодишна зависимост от болкоуспокоителни, която щеше да му донесе строго мъмрене, ако директорът не се беше намесил и не уреди да изтрият проблема от досието му. Той бе казал на Андърс, че Манъс е като куче, ала думите му нямаха обиден смисъл. Възхищаваше се на такава вярност, ценеше я. А по отношение на директора я и споделяше. Ремар му дължеше живота си, кариерата си, поста си. Не одобряваше някои негови решения и ако зависеше от него, нещата нямаше да се вършат така. Обаче не зависеше от него, съдбата се беше разпоредила другояче и понякога се налагаше да си напомня какво дължи на директора, за да се пребори със собствената си съвест.

Затова нямаше значение, че проверката му е установила евентуална… разлика в последиците от потенциалното им изобличаване, а съответно и в техните интереси. Пък и тази разлика беше чисто теоретична. Защото той знаеше, че Пъркинс не е имал достъп. Нямаше как да е имал.

Вече минаваше два и половина, когато от кабинета се появиха двама плашещо млади стажанти с буден поглед и затвориха вратата след себе си. „А, ясно — помисли си Ремар. — Караш ме да чакам само за да си говориш с някакви младоци“.

Няколко минути по-късно секретарката го покани да влезе.

Маккуин се изправи иззад огромното си бюро и припряно се приближи да се ръкува с него, тресейки увисналата си гуша.

— Генерал Ремар! Много се радвам да ви видя. Благодаря, че дойдохте, и се извинявам, че ви накарах да чакате.

— Господин сенатор. — Ремар искаше да приключи всичко това колкото може по-бързо. Дланта на Маккуин беше влажна и той потисна инстинктивното си желание да избърше ръка в панталона си.

— Заповядайте, седнете. — Сенаторът се върна зад бюрото си, сякаш се боеше да не се спука, ако остане далече от него прекалено дълго. — С какво мога да съм от полза за военен герой като вас?

Ремар нямаше нищо против празните приказки, но мразеше, когато тези идиоти се чувстваха длъжни да го изкарват герой. Просто бяха улучили неговото хъмви с минометен снаряд. Герой беше директорът, а не той. Понякога се чудеше дали тези като Маккуин, които навярно никога не са държали в ръцете си автомат, да не говорим да са служили в армията, искрено възхваляват войниците, или това просто е поредният вашингтонски фалш. Така или иначе, нямаше значение.

Ремар остави куфарчето си на пода, отвори го, извади детектор за подслушвателни устройства и бързо провери кабинета. Нямаше нищо.

— Предлагам да изключим телефоните си, господин сенатор. И да ги приберем в моето куфарче, което е звукоизолирано и заглушава всички електронни сигнали.

Маккуин се отпусна на огромното си кожено кресло и приглади въображаем непослушен кичур в сивия си алаброс.

— Сериозно ли говорите?

Ремар едва не ахна при тази проява на невежество. Този тип да не си мислеше, че щом е в Комисията по вътрешна сигурност и Комисията по разузнаването, никой не може да го подслушва? Нима не разбираше, че тъкмо това го прави потенциален обект? Генералът обаче знаеше, че съвсем скоро всичко ще се изясни, и просто отговори:

— Приличам ли ви на шегаджия?

Маккуин се подсмихна.

— Е, вие сте експертът по национална сигурност. Както кажете. — Изключи джиесема си и му го подаде. Ремар направи същото със своя и прибра двете устройства в куфарчето си. После извади генератор на акустичен шум и го постави върху бюрото.

Сенаторът го огледа подозрително.

— А това е…

— Устройство за защита от подслушване. Просто малко повече предпазливост. Може ли да ви помоля също да извадите щепсела на стационарния си телефон и на компютъра си, господин сенатор?

— Я стига, Ремар, това е смехотворно.

— Уверявам ви, че след като ви обясня защо съм дошъл, няма да имате думи да ми изкажете благодарността си за тези предпазни мерки.

Маккуин извъртя очи към тавана и се усмихна. Все пак направи каквото му беше казано и демонстративно си погледна часовника. После го посочи и с престорена сериозност попита:

— И него ли ще наредите да изключа?

Сенаторът се дразнеше, че някой му казва какво да прави в собствения му кабинет, и в отговор трябваше да покаже, че не се е уплашил. Ремар беше свикнал с тези детинщини, естествено, но все пак му бяха малко смешни.

— Нали знаете какво казват — докато сядаше и затваряше куфарчето си, каза той. — Това, че се тресете от параноя, не значи, че не ви преследват.

— Абсолютно, и това, че ви преследват, не значи, че не се тресете от параноя. Стига, Ремар. Достатъчно съм ги гледал вашите циркове. Дълбоко се поклонете пред първожреците на информационната сигурност. Запазете го за хлапетиите в тази сграда. Вече не можете да ме впечатлите.

Ремар кимна уж разбиращо, после влезе в ролята си.

— Не отричам, че в нашата работа има известна театралност, господин сенатор. В този град може ли да е иначе? Обаче не съм тук за това. Тук съм, защото имаме данни, че китайците са ви съставили взривоопасно досие, и смятаме, че възнамеряват да го използват, за да влияят на гласуването ви в Сената.

Маккуин се ококори от искрена изненада.

— Моля?

Ремар с нищо не даде израз на обзелото го удовлетворение от реакцията му. Директорът го беше научил, че при определена категория фетишисти на тема национална сигурност приписването на нещо лошо на китайците, руснаците или иранците е все едно да обвиниш разгневени чернокожи за престъпления в страната. Най-трудното е да подготвиш хората да повярват в нещо. Щом бъде определена рамката, те нетърпеливо се заемат сами да попълнят детайлите, дори тези детайли да не са особено логични.

Генералът се наведе напред и сниши глас.

— Изглежда, че китайците са успели да проследят мобилния ви телефон и да установят, че движенията му са аналогични с тези на друг телефон с предплатена услуга, купен в брой от Уолмарт преди две години. И са проследили движенията на двата телефона до апартамент на Капитолийския хълм, чийто наем се плаща от фиктивна фирма, регистрирана от вашия адвокат. И в този апартамент живее млада жена на име Наталия Робарт, движенията на чийто мобилен телефон са били аналогични на вашите по време на много от командировките ви, за разлика от движенията на мобилния телефон на съпругата ви.

Докато генералът говореше, Маккуин все повече пребледняваше и накрая ченето му увисна. Ремар изчака, докато сенаторът осъзнае смисъла на казаното.

— Не… Не виждам как… — запелтечи той, после млъкна и заклати глава, очевидно неспособен да намери нужните думи.

— Всичко това очевидно са само метаданни. Но също е очевидно, че са предостатъчни, за да предизвикат скандал — стига китайците да не са проникнали в апартамента на госпожа Робарт и да не са инсталирали скрити камери. Ако желаете, бихме могли дискретно да проверим.

— Не… Не разбирам…

— Уверявам ви, господин сенатор, че тази информация се пази в най-строга тайна и е известна на съвсем ограничен брой служители в АНС. Никой от нас не желае да пострадате.

— Да, но… Боже Господи, как е възможно?!

Ремар си позволи съчувствена усмивка.

— Още ли ме смятате за параноик?

Лицето на Маккуин се сгърчи, все едно го бяха ударили в корема.

— Не, за бога! Може ли да се направи нещо?

— Може, естествено. Системата, която открихме, изглежда, е автоматична. Проследихме всички движения на информация до специален сървър, в който успяхме да проникнем. Сега би трябвало да сме в състояние да унищожим всички данни.

— Виж, това вече е чудесна новина!

— Да. Изчакваме, за да се уверим, че няма резервен сървър. Ако има, ще трябва едновременно да унищожим информацията и в двата. Ако прибързаме, може да предупредим китайците и да се лишим от възможността да изтрием въпросните записи окончателно.

Шокираното изражение на Маккуин изведнъж стана предпазливо. Той се отпусна назад и измери генерала с поглед, сякаш го преценяваше. После кимна и се усмихна.

— Добре, Ремар. Каква игра играете?

— За какво говорите, господин сенатор?!

— Защо всъщност ми разказвате всичко това? Какво искате от мене?

Ремар разбра, че сенаторът е оценил ситуацията като по-безопасна, отколкото е смятал първоначално, като делова сделка, а не случайна заплаха, и съответно е решил, че няма причина страните да не стигнат до взаимно приемлива цена.

Генералът се престори на изненадан.

— Нищо не искам от вас, господин сенатор. Е, ще ми се да сте по-внимателен, но в крайна сметка вие си решавате.

Маккуин се усмихна още по-широко.

— О, нима? И не искате нищо в замяна, така ли?

Ремар сви рамене.

— Не, но даже да исках, вече щях да съм го получил заради вашата безкористна подкрепа за разузнавателната общност. Така че, ако не друго, това е израз на благодарност, а не замяна.

За миг се възцари тишина. Маккуин изглеждаше смутен. Нима наистина можеше да е толкова просто — негови приятели му връщаха дълг, като го предпазваха от скандал?!

— Добре тогава — предпазливо рече сенаторът. — Просто ме дръжте в течение на работата си с онзи китайски сървър, става ли?

Ремар вдигна куфарчето си от пода.

— Разбира се. Полагаме всички усилия и аз съм умерен оптимист, че ще се справим.

Маккуин кимна, сякаш се опасяваше да отговори.

Генералът се изправи и сложи куфарчето си на бюрото.

— Е, днес ви отнех достатъчно време, господин сенатор. Моля ви, внимавайте с телефоните — ние омаловажаваме значението им пред обществеността, обаче метаданните действително разкриват много. Както се казва: „Ние убиваме хора въз основа на метаданни“.

Маккуин отново кимна.

— Да, разбирам.

— А, и още нещо. Знаете ли за онзи журналист, дето са го отвлекли в Сирия?

— Хамилтън ли? Разбира се.

— Да, Хамилтън. Има доста голяма вероятност да го измъкнем. Обаче ще трябва да се направи тихичко и ще изисква малко търпение. Естествено, президентът иска да прати Делта или други бойни части и да извлече политически дивиденти от спасителната операция.

Маккуин килна глава.

— Президентът иска да прати военни, така ли?

— За съжаление, да. Според него това е гарантирана политическа победа — Хамилтън или ще бъде спасен, или ще го убият, докато момчетата от Специални операции очистват една сюрия джихадисти и президентът се перчи, че за нищо на света нямало да преговаря с терористи. Ние веднага му казахме, че спасяването на Хамилтън трябва да се подготви без много шум и че това няма да му донесе особена политическа изгода. Можете да си представите как се прие мнението ни.

— Представям си, да.

— Както и да е. Знам, че както и всички други отговорни държавници, свързани с разузнавателната общност, вие искате същото като нас — да спасим този младеж и да го върнем тук жив и здрав. Е, излишно е да подчертавам, че сте всепризнат авторитет по въпросите на националната сигурност. Хората ви слушат. Слуша ви даже президентът, макар и неохотно. Затова, когато ви поканят в телевизията да говорите за Хамилтън, би било чудесно да изтъкнете ползата от търпението и сдържаността и вредата от безразсъдните циркаджийски акции, които по-скоро ще погубят момчето, отколкото да го спасят. Да разчитаме ли на вас за това, господин сенатор?

Маккуин скочи на крака и само дето не отдаде чест.

— Знаете, че можете да разчитате, господин генерал! Радвам се, че се обръщате към мене, и с удоволствие ще помогна.

Ремар не за пръв път се удивляваше, че някои хора просто отказват да разпознаят изнудването и с готовност го приемат за нещо друго — в този случай за сътрудничество от обществена важност. И понякога му се струваше, че колкото по-високопоставен е човекът, толкова повече е склонен да се самозаблуждава.

Ръкува се със сенатора и си тръгна. Когато излезе в коридора, избърса дланта си в панталона. Навремето щеше да е ужасен от онова, което току-що беше извършил, знаеше го. Опита се да си спомни кога е било това, ала не успя.

Нямаше значение. Важното беше, че си бяха осигурили известно време.

И че бяха купили още един сенатор.