Бари Айслър
Парола за достъп (7)

6.

Манъс уверено шофираше по шосе Е90 сред сиви хълмове и пресъхнали езера. Когато излиташе призори, в Истанбул валеше, а сега слънцето прежуряше и острата бяла светлина придаваше на околния пейзаж цвят на стари кости.

Лесно се справи с Хамилтън. Отключи вратата на хотелската стая за малко повече от трийсет секунди — по-дълго, отколкото ако в хотела използваха от онези модерни електронни ключалки, каквито АНС можеше да отключва дистанционно. Манъс изчака Хамилтън да влезе, зашемети го с удар по главата и му инжектира диазепам. Онзи не оказа сериозна съпротива и почти веднага изпадна в безсъзнание. После Манъс го съблече, завърза му китките, залепи му устата, пъхна му свещичка диазепам, постави му памперс и заедно с багажа му го натика в огромен брезентов сак на колела — от медицинския картон и шофьорската книжка на Хамилтън знаеше, че високият метър седемдесет и три и тежащ шейсет килограма репортер спокойно ще се побере вътре.

Бяха му съобщили, че Хамилтън е отседнал в хотела под друго име и е платил в брой, така че никой нямаше да узнае какво се е случило с тайнствения гост, който си е заминал, без да съобщи. Ако някоя камера случайно запишеше Манъс или го забележеше евентуален свидетел, бейзболната шапка, очилата и фалшивата брада щяха да му осигурят достатъчна защита. Вярно, персоналът щеше да завари сейфа в стаята разбит, но хотелската управа едва ли щеше да разгласи този факт. Манъс взе паспорта, който откри вътре, обаче журналистът носеше всичко друго в себе си: портфейл, телефон, флашка. Специалисти щяха да се заемат с телефона и флашката. Нямаше представа какво ще открият, ала знаеше, че Директора ще остане доволен.

Пътуването беше дълго — щеше да е по-добре, ако посредниците бяха дошли да вземат Хамилтън. Нали бяха турци в края на краищата, познаваха си страната и се сливаха с обстановката. Само че те предпочитаха да избегнат излишния риск и Директора явно не възразяваше. Което означаваше, че и Манъс не възразява. Взе си храна и термос с кафе, за да спира само за гориво и тоалетна. И за да поставя нови свещички.

Първия път, когато отби на едно пусто място и отвори багажника, Хамилтън се мяташе и отчаяно се опитваше да каже нещо през лепенката на устата си.

— Не искам да разговарям с тебе — каза му Манъс. — Но ще ти дам вода. Искаш ли вода?

Репортерът закима енергично. В багажника беше горещо и смърдеше на потта му.

— Ако се опиташ да ми говориш, пак ще ти залепя устата и няма да получиш вода. Разбираш ли?

Хамилтън отново кимна.

Манъс откъсна лепенката и му даде да пие. Естествено, в момента, в който отдръпна шишето, онзи започна да го умолява да му обясни какво става, да го изслуша, просто да го изслуша. Манъс му залепи устата, свали памперса, направи му инжекция и му сложи супозиторий, после изчака, докато човекът се отпусна. Прибра използвания памперс в найлонов чувал, който остави в багажника, и след по-малко от три минути продължи пътя си, следвайки указанията на навигационната система.

При следващото спиране Манъс го предупреди, че ако пак проговори, няма да му дава вода до края на пътуването. Хамилтън повече не отвори уста.

Предаването щеше да стане в градчето Килис на сирийската граница. Ако по пътя срещнеше проблем, разполагаше с петдесет хиляди лири, за да го реши. Ако те не бяха достатъчно убедителни, под пътната карта на дясната седалка носеше зиг зауер SIG МРХ-К. Ако и това не подействаше, с едно натискане на паникбутон щеше да призове групата от Специални операции, която го следваше, без да има представа каква е задачата му.

Той си затактува с глава. По радиото дънеше турска музика, която не познаваше, но чиито вибрации му доставяха удоволствие. Когато навигационната система показа, че скоро ще стигне до мястото, слънцето вече клонеше към залез. Манъс отби и премести зиг зауера в специален кобур под волана. Така не се виждаше през прозореца и в същото време щеше да му е подръка. Отвори жабката, извади деветмилиметровия „Танфолио Форс Про Еф“ и го пъхна в еластичния кобур на кръста си. После провери сгъваемия „Колд Стийл Еспада“ в предния си джоб — чудовищен нож с близо четирийсет и пет сантиметрово острие, смъртоносен, но неподходящ за ежедневно носене, освен за хора с неговия ръст. Естествено, нещата трябваше съвсем да са се объркали, ако се наложеше да го използва вместо огнестрелните оръжия, обаче предпочиташе да е у него, дори да не му потрябва. Накрая измъкна томахавката „Ар Ем Джи Тактикъл“ изпод седалката и я сложи в скута си. И потегли.

След няколкостотин метра стигна до местоназначението си — изоставена бензиностанция сред хълмовете край града. Влезе в паркинга. Там вече чакаше ръждив бял ван и под продълговатата сянка на провисналия навес стояха трима мъже с тъмни мустаци. Турци. Пушеха и освен цигарите ръцете им бяха празни. Добър признак. Те знаеха, че ще получат само една трета от сумата при предаването, така че ако не изпълнеха уговорката, щяха да изгубят много. Разумна мярка. Ами ако целта им всъщност беше само капарото? А и той не знаеше какво може да е скрито под широките им ризи и дали във вана няма още хора. Затова внимателно ги наблюдаваше, хванал волана с двете си ръце, за да ги виждат, и в същото време дланите му да са само на сантиметри от зиг зауера. Имаха сериозен вид и в инструкциите му се посочваше, че са опитни, следователно бяха наясно, че трябва да държат ръцете си така, както и Манъс държеше своите. Че той ще изтълкува всяко друго поведение като агресивно и ще реагира съответно.

Мъжът в средата, най-високият от тримата, му махна. Манъс кимна и огледа района. Олющените стени на бетонната постройка бяха покрити с графити, стъклата на прозорците липсваха. Прилично прикритие. Гъсти шубраци отзад, но прекалено далече за точна стрелба, освен ако стрелецът не беше снайперист.

Той паркира на известно разстояние, а не наблизо, както най-вероятно очакваха, с предницата към постройката. Така ванът оставаше между него и тях и не можеха да го нападнат отстрани, а ако се опитаха да го атакуват, щяха да са сбутани един до друг и той щеше да има чиста огнева линия. Освен това слънцето щеше да ги заслепява. Дреболии, но по-добре да бяха в негова полза, не в тяхна.

Тримата тръгнаха към него. Манъс отвори вратата и слезе, като остана прикрит зад нея. Държеше ръцете си така, че да ги виждат, но и близо до зиг зауера.

— Здрасти! — извика високият. — Заради тукашния кебап ли идваш в Килис?

Манъс малко се затрудняваше да чете по устните му — тъй като английският не му беше роден език, турчинът артикулираше думите различно. Не помагаше и буйната растителност под носа му.

— Не, заради баклавата. — Това беше неговата част от паролата.

— О, баклавата също е превъзходна. — Мъжът се усмихна широко и белите му зъби лъснаха на фона на мургавата му кожа и черните му мустаци. — Ти си Милър, нали? Имаш ли нещо за нас?

Милър беше псевдонимът, който бяха съобщили на посредника. Манъс пристъпи наляво, бавно бръкна в джоба си и извади дебел плик. Подхвърли го на турчина, който го хвана с лекота и почти без да го погледне, го подаде на мъжа отляво. Онзи го отвори и почна да брои парите. Също добър признак. Ако искаха да го убият, нямаше да ги броят.

Манъс се пресегна и отвори багажника, вдигна томахавката, после затвори и заключи вратата. Мъжете се пооблещиха при вида на оръжието — почти кило и половина черна хром-молибденова стомана 4140, тринайсетсантиметрово острие и агресивно извита дръжка. Брадва, достойна за викинг или монголски воин. Турците се заковаха на място, ала никой не посегна да извади оръжие.

— Какво е това? — попита високият. Зяпаше томахавката все едно е кобра.

— Инструмент — каза Манъс. Заобиколи при багажника, без да се обръща с гръб към тях, бръкна вътре с една ръка, надигна Хамилтън и му помогна да се измъкне на земята, после го изправи на треперещите му крака.

Високият посочи с ръка.

— С памперс ли е?!

Манъс кимна, макар че не знаеше защо му задава такъв въпрос. Хамилтън беше лежал в багажника дванайсет часа. Естествено, че щеше да е с памперс.

Високият каза нещо на другарите си. Манъс не го разбра и предположи, че е на турски. Тримата се разсмяха.

Манъс дръпна лепенката от устата на журналиста.

— Моля ви — изхленчи дребосъкът. — Моля ви, кажете ми къде отиваме! Кажете ми какво става!

Манъс бръкна в багажника и извади бутилка вода. Развъртя капачката със зъби, вдигна шишето към устните на Хамилтън и му даде да пие.

Единият от турците говореше нещо на родния си език и сочеше зиг зауера през прозореца. Високият се приближи, надникна вътре и попита:

— Какво е това под волана?

Подухна ветрец и донесе миризмата на мъжа — пот, тютюн и чесън. Манъс сбърчи нос и хвърли празната бутилка в багажника. После повтори:

— Инструмент.

Изтече напрегнат миг на мълчание, после високият се засмя. Другите двама го последваха.

Манъс усети смрад на изпражнения и каза:

— Трябва да му смените памперса.

Смехът стихна.

— Какво ти е на гласа? — поинтересува се високият турчин. — Говориш странно.

— Трябва да му смените памперса — настоя Манъс.

— Не ми казвай какво да правя! — сопна се онзи.

Манъс погледна Хамилтън.

— Моля ви — пелтечеше репортерът и Манъс осъзна, че момчето не е спирало да говори. — Кой сте вие? Какви са тези хора? Какво става, мамка му?

Манъс се обърна към турците. Не му харесваха. Лесно можеше да ги убие. Но желанието на Директора не беше такова.

Грубо дръпна Хамилтън отстрани на багажника, остави томахавката вътре и без да изпуска от поглед тримата мъже, смени памперса на идиота. Не му харесваше как го зяпат онези. Израженията им му напомняха за случилото се в затвора за непълнолетни.

— Не знам къде отиваш — след като свърши, каза той. — Моята работа е да те предам на тях.

Хамилтън се ококори отчаяно.

— Вижте, вие сте американец, нали? Не ме оставяйте на тези типове! Моля ви!

Манъс не знаеше защо изобщо му дава обяснения. Какъв смисъл имаше? Взе брадвата и заведе репортера при мъжете. Единият турчин хвана Хамилтън за ръката и го дръпна към себе си.

— Приключихме, нали? — попита високият.

Хамилтън погледна Манъс.

— Моля ви! — повтори и Манъс си помисли, че май бе трябвало пак да му залепи устата.

Турците се разсмяха. Единият потупа младежа по задника и го стисна. Другият се завъртя и заби юмрук в черния му дроб. Хамилтън изкрещя и се сви на земята, като стенеше и се гърчеше.

Високият се усмихна на Манъс.

— Да не те е страх, че няма да се грижим добре за него?

Манъс не отговори. Можеше да му отсече главата с томахавката. И да повали другите двама с пистолета още преди кръвта да е престанала да шурти от шията на високия. Ала Директора искаше друго.

Високият излая нещо на турски. Единият от другите му отвърна и помогна на Хамилтън да се изправи. Лицето на репортера беше покрито с кал от смесилия се с потта му прах, в който се бе въргалял. Това явно не правеше никакво впечатление на турците. Те оглеждаха Хамилтън от глава до пети. Единият каза нещо. Манъс не знаеше думите, но разбра смисъла.

— Какво каза той? — Въпросът отново го изненада. Нямаше значение какво е казал онзи, защо изобщо питаше?

— Каза, че си ни дал по-малко — отвърна високият, гледаше го в очите. — Че парите не са толкова, за колкото се договорихме.

Манъс прехвърли томахавката в лявата си ръка и постави дясната на хълбока си, на сантиметри от дръжката на пистолета. Осъзна, че се радва на този обрат. Осъзна и че това е лошо. Желанието на Директора не беше такова.

— Дадох ви толкова, колкото ми е наредено — отвърна той.

Турчинът поклати глава.

— Малко е.

— Значи се отказвате, така ли?

Секундите се занизаха. Тримата турци бяха напрегнати. Манъс знаеше, че са на ръба да посегнат за оръжията си. При тази мисъл устните му се разтеглиха в усмивка. Усещаше дясната си ръка лека и бърза, томахавката приятно тежеше в лявата.

Усмивката му накара мъжете да потреперят. Той добре познаваше въздействието й. Високият се засмя.

— Не, естествено. Просто се шегувам. Вие, американците, нали все се шегувате? Много сте забавни.

Манъс не отговори. Изчака, докато натикат Хамилтън във вана, само отвори вратата, за да се прикрие и да е близо до зиг зауера. Докато турците потегляха, видя, че репортерът ужасено поглежда назад към него. Единият от мъжете похотливо се хилеше на момчето и го притискаше към себе си, прегърнал го през врата.

Манъс седна зад волана, взе зиг зауера в скута си и запали двигателя, като внимаваше турците да не решат да му устроят засада по обратния път до Истанбул.

След час, след като слънцето отдавна беше залязло, започна да се отпуска.

Тези мъже не му бяха харесали. Знаеше какво ще направят с Хамилтън. И се смущаваше от обзелата го радост, когато имаше вероятност да му дадат повод да ги убие.

Поклати глава и си напомни, че най-важни са желанията на Директора.

Директора му беше казал и че иска Манъс да държи под око онази жена — служителката, за която Директора се безпокоеше. Задачата изглеждаше елементарна и той с удоволствие щеше да успокои притесненията на Директора. Като я наблюдава, ако не се наложеше да прави нещо друго. Или с нещо повече от наблюдение. Неговата работа беше да пази гърба на Директора. Нищо друго нямаше значение. Манъс не носеше вина за случващото се с онези, които попадат на пътя му.