Бари Айслър
Парола за достъп (53)

Епилог

Ремар и двама негови сътрудници вървяха по коридора в Харт Билдинг, придружавани от четирима охранители. Приглушеният барабанен бой на стъпките им по килима звучеше така, все едно са голяма, решително крачеща група. Ремар никога не беше искал да има лична свита, но очевидно номинирането му от президента за директор на Агенцията за национална сигурност си имаше добрите страни. Както и лошите. Въпреки чувствата си той знаеше, че днес е важно да изглежда подобаващо. Щеше да се изправи пред сенатската Комисия по разузнаването, която на свой ред щеше да препоръча на Сената да го одобри или да го отхвърли. Предполагаше, че всичко ще мине гладко, но не виждаше причина и да оставя нещо на случайността.

Оттатък парапета вляво от тях, един етаж по-долу, от партера на осеметажния атриум се донасяше далечната шумотевица на орди от цинични лобисти, изтощени служители, гимназисти, дошли на посещение и проточващи шии, за да запомнят по-добре чудото да са сред мраморните стени на най-великото законодателно тяло на света.

Подминаха знамето пред вратата на сенатската Комисия по етика и дългата редица охранителни камери на тавана и спряха пред зала 219, обезопасеното помещение, в което комисията обсъждаше въпроси от секретен характер. Ремар си погледна часовника. Тази сутрин имаше още едно изслушване преди неговото и генералът искаше да е там, когато то свърши.

След няколко минути вратата се отвори с тихо изсъскване на въздух под налягане. Отвътре излязоха Райън Хамилтън и Бетси Лийд, главната редакторка на „Интерсепт“. Следваше ги друга, по-възрастна жена. Ремар я позна — адвокатката на медията. Стори му се странно, че журналистите смятат за нужно да водят юрист, за разлика от него. И че комисията държи да изслуша показанията на Хамилтън единствено при закрити врати.

Тримата видяха Ремар и се заковаха на място. Двете жени го изгледаха с ледена решителност, Хамилтън — с омраза.

Известно време всички стояха и се гледаха като в сцена от „Престрелката в Окей Корал“. Хамилтън носеше евтин сив костюм, който висеше на раменете му. Яката на бялата му риза бе прекалено широка за шията му и скриваше възела на синята му вратовръзка. Беше отслабнал след отвличането. Е, според транскрипциите на разговорите му с неговия психотерапевт, които Ремар бе чел, загубата на апетит била нормална след такова премеждие. Както и живите му кошмари — сънища с моменти от похищението му, които предпочиташе да не прави публично достояние. Напълно разбираемо.

— Райън — каза генералът. — Добре изглеждате. Радвам се.

— Майната ти — изсумтя журналистът. Адвокатката го докосна по рамото, но той се отърси от ръката й.

— Съжалявам, че няма напредък в издирването на глухия, който ви е отвлякъл. Мога да ви уверя, че АНС предоставя всичките си ресурси на ФБР и Интерпол.

Хамилтън присви устни, сякаш се канеше да се изплюе.

— Гади ми се от вас.

Ремар кимна.

— Разбирам чувствата ви. Ако изобщо има някакво значение за вас, бих искал лично да ви благодаря за помощта в разкриването на злоупотребите на бившия директор Андърс. Колкото и да си мислех, че го познавам, в крайна сметка и аз бях шокиран колкото вероятно сте били вие.

— А стига бе! — отвърна Хамилтън. — Смятате, че сме шокирани от „новината“, че властите лъжат, така ли?

— Не, разбира се. Но в качеството си на гражданин аз се радвам, че медиите изпълняват своята роля в поддържането на жизненоважното равновесие между свободата и сигурността на нашата страна. Наистина намирам за отлични вашите репортажи за програмата на бившия директор Андърс — Божието око. И съм ви признателен за тях.

— А, бившият директор — включи се Лийд. — Предполагам, че не сте постигнали по-голям успех в издирването на неговите убийци, отколкото в това на похитителя на господин Хамилтън, нали?

Ремар докосна превръзката на окото си. Беше усетил как ще реагира Манъс на предателството на директора. И макар че не му бе казал какво да прави, не му и беше попречил. Одобряваше резултата. По-чист. По-прост. И все пак.

— Ще ми се да имах по-добра новина в това отношение — каза той. — Но не. Работната версия е, че става въпрос за отмъщение, осъществено от членове на терористичната клетка, извършила бомбения атентат във Вашингтон.

— Така нареченият атентат е бил вътрешна работа — заяви Хамилтън. — И вие го знаете.

— Знам, че някои хора вярват в това. Други твърдят същото за единайсети септември. Естествено, сигурен съм, че ако имате доказателства от безупречен източник, ще ги публикувате.

Зачака. Наблюдаваше ги внимателно.

— Напълно сте прав — каза Лийд. — Има още много.

Каза го самоуверено, но Ремар знаеше, че блъфира. Ако разполагаха с нещо, Хамилтън, който се горещеше повече от жените, щеше да изплюе камъчето още сега.

Пък и Галахър беше приела предложеното й от Ремар обезщетение. Той дори не си правеше труда да я поставя под наблюдение. Знаеше, че за нищо на света няма да изложи сина си на опасност. А даже да го направеше, какво от това? Думата на недоволна бивша служителка срещу тази на военен герой и орденоносец, който скоро щеше да бъде повишен в звание. Манъс също нямаше да пропее. Той беше замесен още по-сериозно. И закриляше жената по същия начин, по който тя закриляше сина си. Не го бяха чували след случая при канала. Нямаше проблем. Ремар не искаше да го притиска. Всеки има право на собствен живот, нали така?

— С нетърпение очаквам продължението на вашите репортажи. — Той се усмихна. — А сега ме извинете, трябва да се явя на изслушване за утвърждаване на назначението ми.

Хамилтън се намръщи и като че ли се канеше да каже нещо, но Лийд го хвана за ръката.

— Райън. Да вървим да пишем статиите, които явно толкова много допадат на господин генерала.

Репортерът кимна и се остави да го отведат. Очите му продължаваха да хвърлят гневни искри.

Хората на Ремар го погледнаха въпросително. Той кимна съчувствено.

— Много е преживял.

Пооправи пъстрите наградни лентички на гърдите на униформата си, поизпъна куртката си и с маршова стъпка влезе в залата.

Деветнайсетимата членове на комисията го очакваха, насядали на червен подковообразен подиум, издигнат над дългата дървена маса, зад която се настаниха той и неговите сътрудници.

— Господин генерал — поздрави го сенатор Маккуин, след като затвориха вратата. Усиленият му от микрофона глас отекваше във високия таван и това му придаваше някак безплътно звучене. Ремар не за пръв път в подобна обстановка си представи Вълшебника от Оз. — Добре дошли. Сигурен съм, че и останалите членове на комисията очакват това изслушване със същото нетърпение като мен. Въпреки конспиративните теории, които ни заливат напоследък, аз съм убеден, че процедурата по вашето утвърждаване ще протече гладко.

Ремар скромно сведе глава.

— Благодаря, господин сенатор. С нетърпение очаквам да чуя въпросите ви и да опровергая митовете, доколкото мога.

Останалата част от изслушването също мина по сценарий като началото. Много приказки за по-сериозен контрол, по-ефикасно действие на Съда за наблюдение на чуждестранното разузнаване, може би назначаване на „защитник на правото на личен живот“, каквото и да означаваше това. Въпреки че като маркетингова концепция, трябваше да признае Ремар, идеята си имаше достойнствата. Президентът лично щеше да назначи когото си поиска на тази длъжност, но хората щяха да чуват името, да вярват, че личният им живот е защитен, и да не мислят за обезпокоителните детайли.

— И ще имаме нужда от доказателство, че това Божие око е унищожено — обади се един от по-либералните членове на комисията.

— Разбира се, господин сенатор. Както ви е известно, това вече е в ход.

— Един момент — намеси се сенатор Маккуин. — Всички знаем, че бившият директор Андърс е злоупотребявал с Божието око. Но също така знаем, че програмата е предотвратила множество терористични удари. Спасила е живота на безброй хора. Имало ли е нарушения? Имало е, естествено. Само че са извършени от Андърс. Ще коригираме програмата. Ще се погрижим да има по-сериозен контрол. Но нека не изхвърляме бебето заедно с мръсната вода.

Разнесе се мърморене, изразяващо както несъгласие, така и одобрение. Либералният сенатор отново взе думата.

— Такава програма е прекалено опасна, за да допуснем нейното съществуване. Настоявам да бъде унищожена, не коригирана.

Ремар се сети за „защитника на правото на личен живот“ и го обзе внезапно вдъхновение.

— Вижте, господин сенатор, има по-нова програма, далеч не толкова агресивна, много по-добре контролирана. Очаквам да е също толкова ефективна в борбата срещу терористичната заплаха.

— Наистина ли? — попита сенаторът. — И как се казва тази програма?

Ремар се усмихна.

— Наричаме я Ангел пазител.

Сенаторите едновременно се отпуснаха назад на плюшените си кресла, мъдро закимаха и в залата отекна тихо доволно мъркане.

Така ставаха нещата в модерния свят. Ремар не беше проектирал машината, неговата работа бе просто да я управлява и той възнамеряваше да го прави разумно и успешно. Защото в крайна сметка Божието око беше нещо много повече от име. Беше начин на живот и хората бяха свикнали с него.

— Значи Ангел пазител, така ли? — попита Ремар.

Сенатор Маккуин се усмихна.

— И не се сещам за по-подходяща кандидатура от вас, господин генерал. Знаете, че ще имате пълната ми подкрепа. Благодаря ви за службата и за дългогодишната ви всеотдайност в защитата на сигурността на американския народ.

Ремар отсечено кимна.

— Благодаря, господин сенатор. Ще продължавам да правя каквото мога. Всъщност съм сигурен, че всички ще продължим да го правим.