Бари Айслър
Парола за достъп (3)

2.

Щом Галахър излезе, Андърс грабна слушалката и се зае да урежда геолокализирането и митническата информация. Галахър имаше добър нюх, което в момента малко го тревожеше, но щеше да се занимава с това по-късно. Сега най-важни бяха Хамилтън и Пъркинс и въпросът дали Агенцията за национална сигурност си има работа с нов Сноудън, този път в Турция.

Реши да не се свързва с никого в Анкара. Засега. Очакваше да получи всичко необходимо от геолокацията и митниците. Както и от една система, разработена от групата за наблюдение на компютърни мрежи, която беше проникнала в почти всички хотелски и всякакви други пътнически системи на света. Ако се наложеше да се справят с Пъркинс, колкото по-малко хора знаеха за проблема, толкова по-добре, особено след като Галахър имаше подозрения за случилото се със Стайлс. Целта на принципа за разделност в сигурността — геолокация на мобилни телефони, митници, органи на реда, наблюдение на охранителни камери, сателитни изображения, разчитане на автомобилни номера и така нататък, освен по-широко разпространените и по-несигурни програми за метаданни — се състоеше единствено в това: без съответната оторизация никой да не може да получи нещо повече от съвсем смътна представа кой и защо бива наблюдаван. И съответно какви мерки се взимат.

Е, не само в това. Имаше още една полза. Никой друг, освен Ремар и самия Андърс не разбираше всички средства за наблюдение, до които можеше да прибегне АНС, за да реши конкретен проблем. Той имаше чувството, че тъкмо тази разделност, която лично беше наложил след скандала със Сноудън, е препънала Пъркинс. Ако бе станал предател, спецсъветникът щеше да е свръхпредпазлив по отношение на джиесема си, уебсайтовете, които посещава, и прочее. Само че той нямаше представа за разпознаването на лицата и другия биометричен анализ. Къртицата щеше да избягва само онези системи за наблюдение, за които знаеше. И тъкмо затова си оставаше изключително важно почти никой да не може да вижда цялостната картина.

След десет минути получи потвърждение, че Хамилтън е пристигнал същия следобед с полет на „Бритиш Еъруейс“ от Лондон. Два часа по-късно се настанил в хотел „Раша“. И оттогава мобилният му телефон бил в хотела. Нима един журналист ще остави телефона си в хотелската си стая, ако не се опитва да заблуди онзи, който го следи, че и самият той е там? Нещо повече, Пъркинс беше постъпил по същия начин. Джиесемът му се намираше в апартамента му в Анкара, докато той бе заминал за Истанбул.

И Галахър имаше право. Беше немислимо спецсъветникът да замине за Истанбул, без да осведоми Андърс. През 2013-а ги бе издънило бягството на Сноудън в Хонконг. Оттогава всякакви пътувания, както и всякакви контакти с чужденци и журналисти, задължително се одобряваха предварително. Пъркинс беше нарушил правилата и това бе лошо. Много лошо. Но Андърс имаше нужда от още сведения, за да е сигурен — достатъчно сигурен, за да направи онова, което предчувстваше, че ще се наложи.

Позвъни на Галахър.

— Иви, колко мрежи от охранителни камери в Анкара и Истанбул следиш?

— Всичките, сър. Няколко банки са с много добре защитени системи, но…

— И колко време се пазят записите — три месеца ли?

— Най-малко, сър. Ако потрябва, често сме в състояние да възстановим по-стар материал, върху който има нови записи.

— Искам да пуснеш системата и да потърсиш Пъркинс в и около интернет клубове в Анкара колкото назад във времето можеш.

— Сър, струва ми се, че ако се съсредоточите върху мобилния му телефон…

— Сериозно се съмнявам, че го е носел със себе си по време на излизанията, които имам предвид.

Последва пауза.

— Ясно, сър.

Той затвори и се замисли. Защо Хамилтън и Пъркинс бяха рискували да се срещнат лично? Ако ставаше въпрос за обикновено изтичане на документи, независимо от мащабите му, всичко можеше да се уреди от разстояние. Електронно.

Но тъкмо тук се криеше отговорът, нали така? АНС основно се занимаваше с електронно разузнаване. Пъркинс го знаеше. Затова повече се страхуваше от електронно засичане, отколкото от компрометиране чрез лична среща. По същата причина навремето Осама бин Ладен бе избягвал телефоните и интернет и вместо това бе разчитал на куриери.

Ала той усещаше, че не е толкова просто. Можеше не само да се е налагало да се видят, но и да са го искали. Защо? Пак се сети за Сноудън. Откраднатите от него материали бяха неразбираеми за външни хора — все едно са на чужд език. В продължение на цяла седмица той бе работил заедно с Грийнуолд, Пойтрас и Макаскил, обясняваше им историите и съответния контекст. Ако Пъркинс целеше само изтичане на информация, можеше просто да я качи в Уикилийкс. Не, спецсъветникът искаше тя да мине през известен журналист, за да „изпере“ изтичането и да го представи като нещо достойно да влезе в новините. Иначе положението лесно щеше да бъде овладяно. Властите просто щяха да омаловажат разкритията като вандалски акт или напълно да ги отрекат.

На монитора му се отвори прозорец със съобщение. От Галахър. Пъркинс посещавал най-малко четири интернет клуба в турската столица. Вероятно имало и други, явно било нещо като „тука има — тука няма“, обаче засега бил засечен само в четири. За Андърс и това беше предостатъчно.

Той се обади на една анализаторка от ПРИЗМА и й каза, че го интересува дали има подозрителна дейност по интернет във въпросните клубове в Анкара. Тъй като й даде датите и времето, след по-малко от три минути тя потвърди, че някой там е чел „Интерсепт“, Уикилийкс и други радикални уебсайтове. Нещо повече, този някой търсел биографични данни на активисти, истинска енциклопедия на международната съпротива: Барет Браун, Сара Харисън, Муртаза Хусеин, Анджела Кийтън, онзи терорист в борбата за достъп до обществена информация Джейсън Лиополд, Джанет Райтман, Тревър Тим… и пак онази проклета Марси Уилър. С постепенно стесняване на вниманието към едно конкретно име: Райън Хамилтън.

Най-хубавото на системата за сигурност се състоеше в това, че анализаторката нямаше представа кого следи. Никога нямаше да свърже днешната възложена й от Андърс задача с утрешните неприятни новини за Пъркинс.

Със следващото обаждане до експерт по геолокация Андърс се увери, че във всеки от случаите, в които Пъркинс е ходил в интернет клуб, мобилният му телефон е оставал в жилището му. Беше смятал, че по този начин ще скрие посещенията си, а оттук и действията си. При това с основание — стига да я нямаше мрежата от охранителни камери. Но той не знаеше за нея.

Директорът за миг се подразни, че трябва да полага толкова усилия само за да установи местонахождението на един-единствен човек. Щеше да е много по-лесно, ако всички имаха микрочипове. Някъде беше чел за куче, което избягало от дома си в Пенсилвания и месеци по-късно го открили в Орегон — благодарение на това, че в приюта прочели имплантирания микрочип. Можеше да има известна съпротива срещу идеята за такова нещо и при хората, естествено, но ако се поднесеше под формата на осигуровка срещу отвличане… и ако успееха да организират зрелищно похищение за заблуда… дете, спасено от най-гнусната поквара, а родителите му — от безкраен ужас и мъка, само защото любящите му майка и баща са имали далновидността да му имплантират чип като бебе… Нямаше да мине много време и всички родители щяха да се разкъсват от чувство за престъпна небрежност, ако не го направят. Зачуди се дали може да се прокара закон, по същия начин като за детските седалки за коли и каските за велосипедисти. Но не, това сигурно щеше да е излишно. Страхът от отвличане в комбинация с въпроса „Защо, защо не му имплантирахме микрочип?!“ щеше да е предостатъчен.

Отърси се от унеса си. Знаеше, че трябва да се задоволи с наличните засега средства. Всяко нещо с времето си.

Истанбул, зачуди се генералът. Защо бяха избрали Истанбул за срещата си? Достатъчно близо до Анкара, за да може Пъркинс да се измъкне незабелязано с влак или кола. Без телефон, без кредитни карти, без да оставя диря от електронни трохи. В Анкара щеше да е по-удобно, но ако Хамилтън фигурираше в някакъв списък за наблюдение — а той фигурираше, — неговото присъствие в турската столица можеше да привлече подозрения към спецсъветника, щом „Интерсепт“ публикуваше материалите, които му предадеше Пъркинс.

Всичко това означаваше, че може би още има шанс да овладее положението. Ако двамата се срещаха за пръв път… ако още не бяха прехвърлени никакви файлове, и дори да бяха, ако никой друг не притежаваше ключа за декриптирането им… ако възнамеряваха да прекарат поне малко време заедно, през което Пъркинс да въведе Хамилтън в обстановката…

Само че трябваше да внимава. Галахър вече имаше известни подозрения. Не толкова, че да я е страх да ги сподели с него, както с радост бе установил преди малко. Обаче достатъчно. Отгоре на всичко беше умна и наблюдателна. Поредното самоубийство… или още по-лошо, две самоубийства… на хора, към които самата тя е насочила вниманието му, най-вероятно щяха да задълбочат съмненията й. Трябваше да измисли някакъв още по-фин начин.

Във всеки случай Галахър трябваше да се наблюдава. Опитът му показваше, че подозрението е като вирус. Много хора го прихващат, но сравнително малко се разболяват. Стига да получат нужното лечение, повечето оздравяват. Ала болестта въпреки това трябва да се следи. Не бива да оставяш треската да стигне до степен, в която застрашава здравето на тялото.

И най-важно, не бива да рискуваш заразата да се разпространи.

Той се замисли за Хамилтън. За момент се почувства… не точно зле. Но му домъчня. Някои негови колеги продължаваха да живеят в свят, в който техните вътрешни врагове мразят Америка, обичат терористите и прочее утешителни глупости. Андърс разбираше, че човешката природа като цяло е по-сложна, и предполагаше, че Хамилтън обича родината си по някакъв криворазбран начин, въпреки че действията му най-вероятно щяха да й навредят. Е, мисълта, че репортерът няма да умре напразно, го изпълваше с тържествена гордост. Че начинът, по който ще умре, всъщност ще обедини американците, ще им даде сила и обща цел. Хамилтън нямаше да го научи, а дори да научеше, нямаше да го проумее, но Андърс в известен смисъл го уважаваше. Щом се налагаше журналистът да умре — а действително се налагаше, — нямаше ли да иска например органите му да бъдат използвани, за да подарят живот на други хора? Щеше, естествено. Като всеки свестен човек. Имаше известна утеха в това, че Андърс отдаваше почест на Хамилтън, като превръщаше смъртта му в повод за равностоен дар. Че я компенсираше, като не увеличаваше нейната трагичност.

Повика Ремар и по време на целия инструктаж заместникът му седя със сковано изпънат гръб срещу него — винаги заемаше тази поза, знаеше директорът, когато водеше вътрешна борба с тежки заключения. И както се очакваше, Ремар възрази срещу онова, което очевидно се налагаше да направят. И както също се очакваше, накрая неохотно се съгласи, че няма друг изход. И чак след като се разбраха за плана Ремар попита:

— Според тебе защо го е направил?

Андърс се отпусна назад, облекчен, че трудната част от разговора е приключила.

— Кой знае? Той имаше сложни семейни отношения и ги отдаваше на работата си. Може така да е искал да покаже на жена си и децата си, че е от отбора на добрите. А може и да е от някакво угризение, растящо като тумор с възрастта, с осъзнаването на собствената му смъртност. Бях наясно, че това може да го направи уязвим, но трябваше да го взема на сериозно.

— Не можеш да знаеш всичко.

— Работата ни е да знаем всичко.

Лицето на Ремар остана безизразно. Понякога не можеше да се прецени дали това се дължи на контузията му, или се опитва да скрие мислите си.

След малко заместникът му отново наруши мълчанието.

— Това не може да е… Няма как Пъркинс да е знаел каквото и да е за Божието око, нали така?

Андърс поклати глава. Абсурдна идея. Но усети присвиване под лъжичката — също като онази нощ, когато Ремар го събуди, за да му съобщи за Сноудън.

— Не е възможно Пъркинс да знае нещо — след няколко секунди отвърна той. — Само ние двамата с тебе имаме пълен достъп. Никой друг не знае за съществуването му. Обаче… Хайде да проверим. И явно ще трябва да го направим лично.

Ремар кимна.

— Разбира се. Но… Не смяташ ли, че сега е моментът да го наречем по друг начин?

— Ти така и не успя да измислиш нищо по-подходящо.

— Знам, но…

— Божието око е идеално. Описателно.

— Имам предвид Патриотичния акт, Акта за свободата… тези имена бяха ефикасни. Придадоха добро звучене на проследяването. Хищник и Тотална информационна осведоменост… тези програми бяха оспорвани, понеже имената им плашеха хората.

— Окото на провидението вече е банално. Има го на реверса на Големия печат на Съединените щати и на гърба на всяка банкнота от един долар. Познато е. Звучи успокоително. Но всичко това няма значение. Защото никой няма да научи за Божието око.

— Няма, естествено, обаче…

— В момента става дума просто за предпазна мярка. Надникване под леглото, за да се уверим, че Торбалан не се е скрил там. Да потвърдим нещо, което вече знаем.

— Хубаво, но…

— Виж, Божието око не беше компрометирано и преди Сноудън. Знаем го със сигурност. Понеже…

— Понеже, ако имаше достъп до него, Сноудън щеше да го разгласи.

— Точно така. Също както ако Ал Кайда имаше ядрени бомби преди единайсети септември, от Ню Йорк и Вашингтон нямаше да остане нищо. И в двата случая отсъствието на доказателство…

— … е доказателство за отсъствие.

— Абсолютно вярно. И въпреки това, за да се подсигурим, наредихме на Чеймбърс да подсили всички правила за сигурност.

Ремар го погледна — в очите му се четеше предишното неодобрение.

— Ефира беше адски способна. И лоялна.

Андърс не обичаше Ремар да нарича Чеймбърс с малкото й име. Добре де, с прякора й — всъщност се казваше Никол, — но по-лошото бе, че представяше като лично отношение неговото решение, взето единствено от съображения за националната сигурност. Не му харесваше и остротата на намека. Той се вгледа в очите на заместника си.

— Решението ми ли оспорвате, генерал Ремар?

Ремар сведе поглед.

— Стореното — сторено. Но щом не се боиш, че Пъркинс може да е научил за Божието око, защо взимаш толкова крайни мерки?

— Фактът, че Пъркинс не е в състояние да ни съсипе, не означава, че не може да предизвика катастрофа. Нов Сноудън ли искаш? А цената на цялата тази публичност, на излишното разсейване?! И онзи проклет Грийнуолд да ни се подиграва, че АНС била единствената организация, изгубила данните, които всъщност се опитваме да си върнем?!

— Не, разбира се.

— Да не споменавам как ще изглеждаме в личен план, ако пак се случи същото!

Ремар кимна.

Андърс въздъхна.

— Не знаем какви са намеренията на Пъркинс. Но можем да приемем, че щом тъкмо нашият спецсъветник в Турция смята нещо за достойно за новините, това определено ще ни навреди. И то жестоко.

Ремар отново кимна, видимо отстъпваше.

— Кой искаш да се заеме с това?

— За Пъркинс мисля да е Делгадо. И Манъс — за журналиста.

— Фината работа за Пъркинс, а за журналиста — груба сила, така ли?

Андърс поклати глава.

— Бъркаш за Манъс. Това, че е глух, не значи, че не пипа фино.

— Не знам, Тед. Никога не мога да разбера какво си мисли.

Директорът се вгледа в обезобразеното лице на своя заместник и се въздържа да си каже, че същото се отнася и за него.

— Не е важно какво си мисли, Майк. А какво върши.

— Не те ли смущава?

— Оправям се с него.

— Не те питам това.

— Обаче това е важното.

— Знам, че ти е верен. Като… хм, като пребито куче, което си спасил, или нещо подобно. Но такова куче е увредено, нали си наясно с това? Дълбоко в себе си. Никога не можеш да му имаш пълно доверие.

— Въпросът не е в доверието. А в ползата.

Получи се малко по-грубо, отколкото възнамеряваше, ала от друга страна, верността на думите му не можеше да се отрече.

Ремар се изправи.

— Добре. Нещо друго?

Дали не беше приел отговора му по отношение на тях двамата? Андърс не искаше да каже това.

Не, нямаше проблем с Ремар. Верен като Манъс — макар и понякога с прекалено много въпроси. Но поне винаги знаеше кога да преглътне възраженията си и да изпълни заповедта.

— Ще ни трябва турски посредник — каза директорът. — Свържи се с нашия човек. Манъс ще предаде журналиста на хората от Ергенекон. Те ще го отведат в Сирия.

— Друг посредник.

— Точно така. Кажи на нашия човек, че на Ергенекон ще се плаща на три транша — когато приемат доставката, когато го предадат на сирийците и когато сирийците изпълнят уговорката.

— За какви сирийци става дума?

— Има ли значение? Ще ги наричаме ИДИЛ.

— В момента почеркът на ИДИЛ е широко известен. Може би е по-добре да използваме нещо ново.

Андърс се замисли.

— Е, може да го припишем на групировката Хорасан. Нали се сещаш, ония, дето са „прекалено радикални даже за Ал Кайда“.

— Не знам. Щом започнаха бомбардировките в Сирия, ние обявихме, че сме убили главатаря им. Пък и това име така и не се популяризира. Звучи почти като Кардашян. Казвам ти, имената имат значение.

Директорът не обърна внимание на намека. Божието око беше идеално име и той нямаше желание да го променя с нещо по-неподходящо.

— Тогава не конкретизирай. Обаче подчертай връзката с ИДИЛ. „Отцепническа групировка от ИДИЛ“, нещо такова. А що се отнася до турците, започни с по двайсет хиляди долара на транш, но бъди готов да качиш до сто общо за трите транша.

— В последно време повече искат оръжие, отколкото пари.

— Кажи на нашия човек, че ако всичко мине добре, другия път ще се договорим за многозарядни гранатомети. Много си падат по тях. Но не разпалвай алчността му.

Ремар тръгна към вратата.

— Ще повикам Делгадо. И твоето човешко куче.