Бари Айслър
Парола за достъп (38)

37.

Напредваха бавно заради терена и босите крака на Иви. Мълчаха — беше прекалено тъмно, за да разговарят, а и Манъс не искаше да се разсейват. Извади в движение пълнителя на пистолета на Делгадо, изпразни патронника, избърса оръжието и пълнителя и ги хвърли в различни посоки.

Когато стигнаха при пикапа, извади чантата и обувката от сандъка за инструменти и й ги даде. Качиха се и той понечи да запали двигателя, но Иви включи лампата на тавана и протегна ръка с длан напред, давайки му знак да почака.

„Каква беше онази флашка?“ — попита на жестомимичен език.

„За заблуда“.

„Защо?“

Манъс се поколеба. Не знаеше какво да й отговори.

„Той щеше да те нарани“.

Иви дълго се взира в него. После каза със знаци:

„Закарай ме вкъщи при Даш“.

„Ами колата ти? Още е при супермаркета“.

„Просто ме закарай вкъщи“.

Манъс завъртя ключа и потегли. След стотина метра обърна глава към Иви и видя, че е вдигнала джиесема си до ухото си. Ужасен, той го дръпна от ръката й и прекъсна връзката. После я погледна и настойчиво поклати глава.

— Какво има? — викна Иви. — Какво?

— Вкъщи ли се обади?

Тя кимна.

— Мисля, че наблюдават апартамента ти.

Устните й бяха стиснати. Беше пребледняла.

Той намали скоростта, за да вземе поредния завой, и отново настъпи газта.

— На бавачката ли звънеше? Успя ли да се свържеш с нея? Какво й каза?

— Още не беше вдигнала.

— Трябва да внимаваш. Може да те подслушват.

Телефонът на Делгадо завибрира в джоба му.

„Мамка му“ — помисли си Манъс, извади го и погледна дисплея.

Есемес от Директора. „Докладвай“.

Сигурно следеше джиесема й. Беше засякъл обаждането и последвалото прекъсване. Искаше да знае какво става.

Манъс й подаде телефона.

— Директорът е — каза на глас, докато завърташе волана на следващия завой. — Ще ти продиктувам точно какво да му напишеш. Разбираш ли?

Погледна надясно и я видя да казва:

— Не, не разбирам…

Манъс се обърна напред.

— Не мога едновременно да шофирам и да чета по устните ти. Слушай ме и прави точно каквото ти казвам. Недей да спориш, ще ти обясня в движение. Напиши му: „В момента ни води при флашката. Скоро би трябвало да сме там“.

Погледна я и се увери, че пише. Остави я да свърши, после попита:

— Разбираш ли?

Иви поклати глава.

— Ако геолокализира телефоните ни, той си мисли, че тримата с тебе и Делгадо сме заедно.

— Кой е Делгадо? — видя я да произнася.

— Онзи в буса. Директора си мисли, че Делгадо му е казал, че ни водиш при флашката. Ако действително беше така, нямаше да те изпускаме от поглед. Следователно телефоните трябва да останат заедно. И не бива да казваш на бавачката нещо, което е в противоречие с това.

След малко излязоха на шосето. Искаше му се да даде газ, ала не можеше да рискува да го спре пътна полиция, затова караше съвсем малко по-бързо от позволеното, като постоянно местеше очи от пътя към скоростомера и обратно, защото не вярваше на възбудените си сетива.

Иви го докосна по ръката. Манъс се обърна към нея и тя повдигна джиесема на Делгадо към него. Нов есемес от Директора: „Не забравяй, че трябва да прилича на нещо случайно, нали така?“

Заля го изгарящ гняв. Беше се надявал, че Делгадо лъже за разпорежданията на Директора. Сега знаеше, че му е казал истината.

— Напиши му: „Наложи се да импровизираме. Трябваше ни нейният телефон. Но всичко е под контрол. Скоро ще приключим“.

Изчака и след малко попита:

— Готово ли е? — Обърна се към нея и я видя да кимва.

На едно от кръстовищата спряха на червен светофар и Манъс й каза с жестове:

„Знам, че се безпокоиш за Даш. Сега можеш да се обадиш. Само внимавай какво говориш. Имала си нещо спешно в службата, в момента се прибираш. Кажи, че… само ще се отбиеш да вземеш нещо. Ако Директора подслушва, това ще го успокои“.

Иви кимна, набра номера и вдигна джиесема до ухото си. Разговорът продължи по-малко от минута. Манъс не можеше да чете отстрани по устните й. Светна зелено и той зави наляво. Когато отново я погледна, телефонът беше в скута й и тя плачеше — по-скоро от облекчение, усети той, отколкото от мъка.

— Даш добре ли е?

Тя кимна и избърса сълзите си.

— Не се бой, Иви — опита се да я успокои Манъс, като местеше очи от пътя към нея и обратно. — Всичко ще се оправи.

Искаше му се и той да го вярва.

След малко тя отново го докосна по ръката и Манъс се обърна към нея.

— Звъни — каза Иви. — Той е. Директорът.

Едновременно се случваха прекалено много неща.

Манъс не можеше да обмисли всичко. Имаше нужда от повече време.

— Прати му есемес: „В момента не мога да разговарям“.

Продължи да шофира. Иви го дръпна за ръкава и протегна джиесема към него. Нов есемес от Директора: „Ако ви е казала, че флашката е в апартамента й, значи лъже. Не се е прибирала вкъщи, след като сутринта я е взела от Роквил“.

— Мамка му. Напиши му: „Наясно сме. Отиваме да вземем момчето. Тогава ще ни я даде“.

Манъс я погледна. Тя се взираше в него с ококорени очи. Той погледна напред към пътя и пак се обърна към нея.

— Напиши му го.

Тя поклати глава.

Манъс насочи вниманието си към шофирането.

— Трябва да отговорим, Иви. — Изчака, после отново я погледна.

Тя клатеше глава.

„Спри колата“ — направи му знак.

Точно пред тях имаше разклонение. Манъс отби и спря.

— Ще направиш ли нещо лошо на мен или на Даш? — със сълзи в очите попита Иви.

Той се огледа. Чувстваше се като в капан, бореше се с обзелата го паника. Тя се наведе към него и го стисна за ръката, за да привлече вниманието му.

— Е?

— Не! — отговори Манъс и категорично поклати глава.

Сълзите потекоха по бузите й и тя скри лицето си в шепи. Тялото й се разтърсваше конвулсивно. Той се наведе към нея и започна да я гали по косата, после хвана дланите й и нежно ги отдръпна от лицето й, за да го вижда.

— Но ще го направи някой друг. Ако преди това не измислим как да го предотвратим.

Иви кимна, въздъхна и почна да пише есемеса. На Манъс му призля при мисълта, че продължава да лъже Директора. Трябваше да помисли, да овладее положението. Ала нещата се случваха толкова бързо, че можеше само да реагира инстинктивно.

След пет минути вече обикаляше около нейния блок. Тя го докосна по рамото и му даде знак да спре. Манъс поклати глава и продължи да обикаля, въртеше глава и оглеждаше всяка възможна позиция за засада.

— Трябва да внимаваме — каза той. Надяваше се да го е разбрала. Знаеше, че всичко това е ново за нея. Тя нямаше представа, че всеки момент може да допуснат грешка, която да им струва скъпо.

Направи две пълни обиколки и не забеляза нищо необичайно. Но имаше лошо предчувствие. От онези, на които се беше научил да вярва.

Паркира в сянката на няколко дървета с лице към нейния вход. Изключи фаровете, но остави двигателя да работи. За всеки случай. Беше паркирал на същото място, когато сглобяваше леглото на Даш. Ала сега всичко бе различно.

Иви понечи да слезе, но Манъс я хвана за ръката.

„Ще ви заведа с Даш на сигурно място — обясни й с жестове. — Докато уредя въпроса с Директора“.

Тя дълго се взира в лицето му.

„Пратил те е да ме наблюдаваш“. — Нямаше въпросителен знак.

Манъс кимна.

„И да ме чукаш ли?“

Той нямаше сили да срещне очите й. Ръцете му безпомощно увиснаха във въздуха. Накрая успя да се овладее.

„Не, не му казах за това. Докато…“

Тя го потупа по крака, за да го накара да я погледне, и попита на глас:

— Докато какво?

— Докато не разбрах, че наблюдава апартамента ти. Че и без това знае. И че знае, че го лъжеш. Не трябваше да го лъжа. Но… но…

Не можеше да довърши изречението. Не знаеше как. Заоглежда се. Отново не забеляза нищо странно, но продължаваше да изпитва тревога.

Искаше му се да й каже, че трябва да му се довери, че има нужда от неговата помощ. Че се налага да я заведе някъде на сигурно място, преди да се свърже с Директора, преди да е станало още по-лошо. И че най-важното е да му даде флашката. Защото докато флашката е у нея, Директора няма да спре.

Ала не знаеше как да й обясни всичко това. Затова каза само:

„Съжалявам. Ужасно съжалявам. Не исках да се случи. Ще оправя нещата“.

„Как?“

Манъс поклати глава. Щеше му се да знае.

„Трябва да се качиш. Много бързо. Извини се на бавачката и я прати да си ходи. И с Даш разговаряй само на жестомимичен език. Кажи му да събере каквото му трябва за хотел. Директора сигурно ще ви наблюдава, обаче не знае добре езика на жестовете“.

— Ами ако има преводач?

„Точно затова трябва да побързаш. Просто си вземи малко дрехи, обувки и пари, ако имаш, и толкова. Не знам с колко време разполагаме“.

Иви кимна и понечи да слезе от колата. Манъс постави длан върху ръката й.

„Почакай. Вземи и трите телефона. И ги остави горе, когато тръгнете“. — Подаде й своя телефон и джиесема на Делгадо.

„Защо?“

„Директорът очаква тримата да се движим заедно. И… Не знам. Просто предчувствие“.

„Какво предчувствие?“

Как да й обясни такова нещо?

„Лошо. Побързай“.