Бари Айслър
Парола за достъп (39)

38.

Щом Иви влезе във входа, Манъс угаси двигателя и слезе от колата. Искаше му се да вярва, че Директора никога няма да му направи нищо лошо, но инстинктът го предупреждаваше, че ако не му се подчини, ще започнат да търсят пикапа му и следователно не трябва да е в него, когато го открият.

На три метра зад автомобила имаше затревена тераса с дълга редица черничеви храсти. Чудесно скривалище. Но щом той се изкушаваше да се скрие там, мястото можеше да привлече и някой друг. Затова подмина храстите, навлезе сред дърветата зад тях и приклекна ниско до дебелия дънер на стар клен. Подухваше ветрец, ала иначе цареше тишина. Манъс се подчини на тази неподвижност, сви се, затвори се, остави се да изчезне, както някога, когато баща му се прибираше вкъщи пиян, когато да не му обръщат внимание, да не го виждат, беше единственият начин да оцелее.

Изтекоха няколко минути. От входа на петдесетина метра от Манъс излезе жена на средна възраст. Имаше латиноамерикански вид, но светлината идваше отзад и той не я виждаше ясно. Жената отиде при тъмна хонда „Сивик“ в предната част на паркинга, качи се и потегли. Той предположи, че е бавачката.

Мина още една минута. Забеляза фарове, които се приближаваха по улицата към блока. Големи фарове, високо над земята. Пикап или джип.

След малко в паркинга влезе черен шевролет „Събърбан“. Подмина няколко свободни места, поспря пред неговия пикап и после бавно продължи нататък. Манъс напрегнато впери очи в прозорците, но те бяха затъмнени и не видя нищо.

Джипът влезе на заден на едно от местата в края на паркинга, на десетина метра от скривалището му. Фаровете угаснаха и предните врати се отвориха. Отвътре се появиха двама мъже с тъмни костюми, без никакви особени белези, ако се изключеше известна напрегнатост в позата и походката, както и слънчевите очила, които носеха въпреки слабата светлина на уличните лампи. Тръгнаха към пикапа, като въртяха глави наляво-надясно и от време на време повдигаха панталоните си, сякаш наместваха нещо тежко на кръста си.

Директора явно беше усетил, че нещо не е наред. И тези мъже идваха, за да се погрижат всичко да мине гладко. А какво щеше да последва, когато установяха, че Делгадо е бил изваден от строя и Манъс помага на жената?

„Търсите флашка — представи си той как ги инструктира Директора. — Вземете я. Каквото и да изисква това“.

Винаги беше смятал, че Директора разчита единствено на тях двамата с Делгадо за мръсната работа, ала сега осъзнаваше, че е проявил наивност, дори нарцисизъм, плод на потребността му да вярва, че Директора му е също толкова верен, колкото и той на него. В гърдите и гърлото му се надигна горчивина и Манъс си наложи да я преглътне. Не искаше да изпитва нищо. Някакви хора идваха да му причинят зло. Щеше да им попречи, както винаги. И толкова. После щеше да мисли за останалото.

Когато стигнаха на четири-пет метра от пикапа, единият се отдели и навлезе сред черничевите храсти. Манъс кимна, уверявайки се, че е бил прав да не избере това място. Другият продължи и зае огледална позиция в отсрещния край на храсталака на няма и три метра от клена, до който се криеше Манъс.

Наблюдаваха предния вход. Директора сигурно им беше казал, че е проследил Делгадо, Манъс и жената до апартамента. Те бяха видели, че пикапът е празен, и сега чакаха тримата да излязат от сградата.

Може и да грешеше за причината за идването им. Но това нямаше значение. Не бяха дошли да им помагат. И когато видеха Иви да излиза сама с Даш, щяха да се задействат. Тя и момчето щяха да са на мушката. Манъс щеше да се лиши от елемента на изненада. Не можеше да го допусне.

Съзнаваше, че така влошава положението още повече. Обаче все пак може би щеше да е в състояние да обясни. Нали не беше убил Делгадо, просто го беше обезвредил. И то само защото Делгадо не правеше нещата както трябва и нямаше да намери флашката. А тези мъже… не знаеше какви са, кой ги праща. Наистина не знаеше. Ако се окажеше, че са хора на Директора, тогава щеше да е недоразумение и Манъс щеше да се извини и да обясни. Ако успееше да накара Иви да му даде флашката и да обещае да не казва нищо, все още можеше да оправи нещата. Трябваше да ги оправи.

Можеше да свали онзи отпред с пистолета си, но изстрелът щеше да предупреди партньора му, както и да вдигне на крак целия квартал. Затова извади ножа от джоба си и го разтвори с две ръце, като задържа щифта, за да не изщрака. Между него и мъжа нямаше абсолютно нищо, освен мека ниско окосена трева. Нямаше съчки, нямаше чакъл, нямаше дори градинска настилка. Той се промъкна напред, като оставяше петите му бавно да поемат тежестта на тялото му и после стъпваше върху външния ръб на подметката си, както го бяха учили във Фермата. Държеше ножа зад бедрото си, за да не позволи някой лъч светлина да се отрази от острието.

В последния момент мъжът понечи да се завърти — инстинктивно, случайно или защото беше чул някакъв шум. Манъс не знаеше и не го интересуваше. Затисна с лявата си ръка устата и носа му и заби стоманеното острие от дясната страна на шията му, така че върхът мина пред шийните му прешлени и изскочи от отсрещната страна, после натисна ножа напред, прерязвайки гръкляна, двете сънни артерии, двете яремни вени и почти всичко друго.

От раната бликна кървав гейзер. Мъжът вдигна ръце, конвулсивно задраска по ръката на Манъс и се отпусна, докато наситената с кислород кръв изтичаше от мозъка му. Манъс изчака струята да отслабне, отдръпна се назад и внимателно го положи по гръб на земята. После остана приклекнал, взирайки се да види дали другият ще реагира по някакъв начин. Не забеляза нищо.

Избърса ножа и мократа си ръка в тревата и се върна сред дърветата, откъдето пак можеше да вижда другия. Вниманието на мъжа продължаваше да е насочено към входа.

Манъс се придвижи настрани, докато стигна точно зад него, и безшумно се прокрадна напред. В този момент мъжът се напрегна. Манъс замръзна, погледна към входа и видя Иви и Даш да излизат, момчето с раница на гръб, тя със сак в ръка. Мамка му, нямаше време!

Той скочи напред, отказвайки се от безшумността заради бързината. Мъжът явно го чу, защото се завъртя и го видя. В мрака Манъс не можеше да различи изражението му, но от позата му разбра, че го е познал. Мъжът светкавично бръкна под сакото си, като отстъпваше настрани, за да си осигури време и дистанция.

Манъс се хвърли към него, сграбчи дясната му ръка в мига, в който пръстите на онзи се свиваха около дръжката на пистолета в презраменния му кобур, и заби ножа точно под брадичката му с такава сила, че подметките на мъжа се отлепиха от земята. Той увисна във въздуха и се замята като набучен на кол, опрян единствено на пронизалото мозъка му острие и притиснатия към гръкляна му юмрук; пръскаше кръв наоколо, изплезил език, с облещени и вперени в Манъс очи. После тялото му се отпусна и очите му се подбелиха. Манъс вече не можеше да издържи тежестта му, смъкна ръката си, отстъпи назад и мъжът се свлече на колене. Той го хвана за косата, изтегли ножа и остави трупа да се просне по очи на тревата.

За миг зрението му се замъгли и очите му залютяха. Кръв, разбра Манъс, и избърса лицето си с ръкав, но без никаква полза — ръкавът му беше подгизнал. Опита с другата си ръка и този път се получи по-добре. Избърса ножа в сухия си ръкав, затвори го и го прибра. След това си съблече ризата и избърса с нея лицето и ръцете си. По тениската му също имаше влажни петна, но тъй като бе тъмносиня, на слабата светлина кръвта нямаше да си проличи веднага. Ако си проличеше, все щеше да измисли нещо.

Надзърна през една пролука в листака и видя Иви и момчето. Стояха на трийсетина метра от него и не бяха забелязали нищо в черничевите храсти.

Той смачка ризата си на топка и се промъкна напред, към шевролета. Вътре едва ли имаше още някой, ала не беше невъзможно, и не искаше да рискува. Можеше да спука една от гумите, но ако вътре все пак имаше хора, щяха да усетят и да изскочат навън, а той щеше да е в уязвима позиция. Затова се приближи приведен и спря точно зад джипа.

Извади танфолиото, пое си дълбоко дъх, изправи се и заби ръкохватката му в задния прозорец. Вътре се посипа дъжд от стъкла и той видя двама мъже на средните седалки да се сепват и да се обръщат. Груба сила, чакаща в колата да помогне за обезвреждането на онези, които другите двама доведат от апартамента. Манъс застреля онзи отляво в лицето. Вторият бързо залегна, докато той завърташе пистолета си към него. Манъс се прицели по-ниско и пусна четири куршума през облегалката. Кръв и мозък опръскаха гърба на предните седалки и той разбра, че е улучил.

Дали наоколо бяха чули? Вероятно. Оръжието беше в купето, което можеше поне малко да е заглушило гърмежите. Но нямаше как да е сигурен.

Манъс прибра танфолиото в кобура и се затича обратно към пикапа. Иви и Даш тъкмо се приближаваха към предната дясна врата. Момчето му махна за поздрав и му се усмихна широко. После се огледа, сбърчи носле и попита с жестове:

„Каква е тази миризма?“

Миришеше на кръв, естествено. Манъс знаеше, че в по-големи количества кръвта мирише различно от раничките и драскотините, които Даш сто на сто беше получавал през своето блажено невинно детство. Като се изключеше този въпрос, детето изглеждаше спокойно и той реши, че Иви е измислила някакво безобидно обяснение за причината да бягат през нощта.

„Някой беше блъснал елен — излъга Манъс. — Опитах се да помогна, обаче не успях да направя нищо“.

„Може ли да го видя?“

Манъс поклати глава.

„Не бива да гледаш такива неща. Хайде, трябва да тръгваме“.

Отвори вратата и Даш се качи.

Иви се обърна към шевролета и попита на глас:

— Това… изстрели ли бяха?

В сумрака трудно се четеше по устни и Манъс се зачуди защо не използва жестове. После се сети: не искаше Даш да разбере.

Той отвори сандъка за инструменти и хвърли вътре окървавената си риза.

— По-късно. Остави ли телефоните горе?

Жената кимна.

— Добре. Да тръгваме.

Иви се качи и Манъс затвори вратата след нея. Заобиколи отзад, смъкна тениската си, хвърли я върху ризата, после извади няколко мокри кърпички от една кутия и почисти лицето и ръцете си. Мръсните кърпички отидоха върху мръсните дрехи. Щеше да ги изхвърли някъде на безопасно разстояние и да дезинфекцира самия сандък. Но първо трябваше да се махнат оттук. Манъс извади чиста риза и я облече.

Седнаха отпред, Даш по средата. Докато караше, Манъс ги виждаше да разговарят с жестове. Момчето питаше къде отиват. Иви му отговори, че господин Манъс й помагал да се справи със сериозен проблем в службата. Щяла да му обясни повече по-късно.

Манъс шофираше на северозапад, като избираше второкласни пътища. Не можеше да се насочи на север към жилището си и въпреки че плътната застроеност на Балтимор на изток и Вашингтон на юг го изкушаваше, в градовете имаше прекалено много четци на регистрационни номера, камери и полиция. Всичко това правеше западната и северозападната посока вероятно предвидим избор, но от друга страна, в района имаше безброй щатски и регионални паркове, гори и къмпинги. Както и евтини мотели — недалечните бойни полета на Гражданската война бяха популярни туристически атракции. Той винаги държеше сандъка в пикапа зареден с всичко необходимо, в случай че се наложи да бяга. Не беше предвидил, че ще са трима души, но това нямаше да е проблем. Щеше да намери някакво безопасно място и после щяха да решат какво да правят.

Само се надяваше да стигнат до съгласие по този въпрос.