Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Gods Eye View, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Бари Айслър
Заглавие: Парола за достъп
Преводач: Крум Бъчваров
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 14.11.2016
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-716-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8274
История
- — Добавяне
35.
Манъс пътуваше с колата на Иви към Сейфуей, като се опитваше да разсъждава ясно, да се съсредоточи.
„Едно по едно. Едно по едно“.
Преди да влезе в паркинга, го обиколи, като се оглеждаше за полиция, тълпа… някакви признаци, че са забелязали отвличането. Нямаше нищо. Паркира колата на същото място, от което я беше взел, угаси двигателя и постави чантата и обувката в обикновена платнена пазарска торба, с каквито идваха в супермаркета екологично ориентираните клиенти. После слезе от автомобила, смъкна работните си ръкавици и също ги пусна в торбата.
Стигна до старческия дом и опита страничния вход. Заключено. Е, сигурно беше прекалено да се надява, че ще успее да се вмъкне незабелязано.
Мина отпред и влезе през главния вход. Моментално го посрещна остра миризма на антисептици. Пригади му се, но той се овладя и продължи напред.
На голямата кръгла рецепция в дъното на фоайето седеше красива чернокожа жена. Когато Манъс се приближи, тя се усмихна и вдигна вежди. Нямаше нужда да чете по устните й, когато го попита:
— С какво мога да ви помогна?
Той спря пред рецепцията и се усмихна неловко.
— Баща ми вече не може да се грижи за себе си и мисля, че е време. Ако имате да ми дадете някаква брошура, за да му я покажа… това ще улесни нещата.
Жената кимна съчувствено и погледът й се задържа върху него малко по-дълго, отколкото изглеждаше естествено. Беше свикнал с подобна реакция. Предизвикваше я винаги, когато говореше пред някого за пръв път. Тя се чудеше какво му е. Дали е глух? Или бавноразвиващ се? Това не го притесняваше. Знаеше, че нещо в присъствието му кара хората да се притесняват, нервира ги, дори ги плаши. Странният му глас привличаше вниманието им и можеше да обясни неговото въздействие, което всъщност се дължеше на друго.
Рецепционистката събра няколко листовки и му ги подаде. Манъс ги прегледа за пред очи. Лъскави материали, изобразяващи смеещи се добре облечени здрави наглед стари хора с идеални зъби и фризирани бели коси, които се разхождаха и играеха на шафълборд под искрящо синьо небе или вечеряха на отрупани с лакомства маси на светлината на свещи. Никой не беше сам, всички се радваха на приятна компания. За пръв път виждаше такава идиотщина.
Той вдигна поглед и установи, че жената говори. Или не се досещаше, че е глух, или не знаеше как да разговаря с глухи.
— … и насърчаваме домуващите да участват във всички дейности, които предлагаме. Сигурна съм, че баща ви ще е много щастлив тук, ако решите да го настаните при нас.
Зачуди се дали я е разбрал вярно. Да го „настани“ ли? Да го „затвори“ му се струваше по-точно.
— Благодаря — отвърна Манъс. — Предполагам, че ще се съгласи.
— А вие се казвате…
— Милър — излъга той. Питаше се дали жената ще получи комисиона, ако успее да го привлече за клиент. — Марк Милър.
— Вижте, господин Милър, главният офис вече е затворен и не можем да ви разведем из дома. Но ако дойдете пак…
— Първо ще разгледам брошурите. Благодаря, много ми помогнахте. А, може ли да използвам тоалетната?
— Разбира се. — Тя посочи надясно. — В дъното на коридора завийте наляво. Тоалетните са отдясно. Лесно ще ги намерите.
Манъс признателно й кимна и се отдалечи. Когато зави зад ъгъла, малко по-нататък видя чернокож мъж, почти също толкова едър колкото него, да седи на стол и да чете вестник, опрял лакти на коленете си. Носеше зелени медицински дрехи и Манъс реши, че е санитар или нещо подобно и пази „домуващите“ да не се изнижат през страничния изход.
Продължи напред. Санитарят вдигна поглед и Манъс му кимна дружелюбно. Мъжът му отговори и се върна към вестника си. Не проявяваше голям интерес към новодошлия, добре. Но когато се приближи, Манъс разбра, че столът му е точно след тоалетните. Нямаше да успее незабелязано да влезе в женската. Замисли се за миг и претегли плюсовете и минусите на различни възможности.
— Извинете — каза той, когато спря пред двете врати. — Има ли някой в дамската тоалетна?
Мъжът го погледна и се намръщи.
— Май не.
— Леля ми смята, че си е забравила очилата вътре. Нали няма проблем да проверя набързо?
Резервният му план предвиждаше да елиминира санитаря, да провери тоалетната и да изчезне през страничния изход. В зависимост от това как щеше да реагира мъжът имаше готовност и за други ходове. Но не се наложи да прибегне до тях. Онзи само сви рамене, каза „моля“ и пак се задълбочи във вестника си.
Манъс му кимна и влезе. Вътре цареше безупречна чистота. Плочките направо лъщяха на флуоресцентната светлина. За негова изненада, миризмата на антисептици беше много по-слаба, отколкото навън.
Вмъкна се в кабината за инвалиди, приклекна и заопипва зад тоалетната чиния. Нищо, само студен гладък фаянс. Плъзна ръката си нагоре. Пак нищо. Провря глава и надзърна. Освен оставените от пръстите му следи навсякъде имаше малко мазен пласт прах. На такива места обикновено не се чисти, дори в такова очевидно съвестно заведение като старческия дом. Отзад никога не бяха лепили нищо.
Манъс провери по същия начин и другите кабини. Нищо.
Иви беше излъгала Делгадо. За да спечели време. Защото знаеше онова, което се опитваше да не повярва Манъс. Че когато открият флашката, с нея е свършено.
Той излезе от тоалетната, готов да каже на санитаря, че не е намерил очилата. Но онзи изобщо не вдигна поглед от вестника си.
Манъс си тръгна през главния вход, като не пропусна още веднъж да благодари на рецепционистката. На път за Сейфуей, след като вече не се налагаше да играе роля, пак го обзе паника. Няколко пъти дълбоко си пое дъх и си наложи да се овладее. Трябваше да реши какво да прави. Не можеше да каже на Делгадо. Не можеше. Защото той щеше да причини болка на Иви. Ако вече не й беше причинил. Ако не й причиняваше болка точно в този момент.
И болката нямаше да е краят. Всъщност щеше да е само началото.
Стигна до края на паркинга и закрачи напред-назад, докато обмисляше опциите и претегляше рисковете. След пет минути установи, че постоянно се връща към една и съща идея. Опасна и лоша идея. Но всичко друго му се струваше още по-лошо.
Джиесемът му завибрира и Манъс го извади. Есемес от Делгадо. „Какво става?“
Без да му отговори, той прибра телефона, влезе в Сейфуей и купи бутилка вода и няколко блокчета мюсли. И флашка. Плати в брой.
След като излезе от магазина, разкъса и изхвърли опаковката и пъхна флашката в джоба си. Водата и блокчетата мюсли отидоха в пазарската торба при чантата и обувката на Иви.
Отиде при пикала си, отвори сандъка за инструменти, прибра торбата вътре и извади проследяващото устройство. След по-малко от минута имаше координатите на мобилния телефон, от който му пращаше есемеси Делгадо. Изглежда, се намираше в гората край язовир „Триаделфия“. Стомахът му се сви при мисълта колко е тъмно и уединено там.
Джиесемът му отново завибрира. Делгадо: „Отговори ми, тъпако. Намери ли флашката?“
„Чакам пред тоалетната — написа му Манъс. — Трябва да съм сам“.
„Добре. Обаче стига си ме отсвирвал. Искам да знам какво става. Нямам й вяра на тази кучка“.
Манъс затвори сандъка, докосна дръжката на ножа в предния си джоб и дръжката на пистолета в кобура, седна зад волана и потегли.