Бари Айслър
Парола за достъп (52)

51.

Манъс закрачи надолу към пристана. Директора вървеше до него. Манъс го виждаше да жестикулира и знаеше, че говори — явно беше забравил, че той не чува.

Освен онази нощ, когато умря майка му, никога не бе изпитвал такава тъга. Имаше чувството, че… са отрязали част от него. Сякаш е осиротял. Или е захвърлен на самотен остров. Сякаш бъдещето му е пометено от внезапна вълна, идваща от най-мрачните кътчета на миналото му.

Не можеше да спре да плаче. Не му пукаше, че Директора го гледа. Вече нямаше значение.

Спряха на брега. Подухна ветрец и разля приятна прохлада по лицето му. Манъс отправи поглед нататък и видя тунел под каменен мост, тунел, който водеше към канала, който водеше към Потомак, който водеше към залива Чесапийк… чак до Атлантическия океан. Представи си как плува в този тунел, плува ли плува, и нищо не е в състояние да го види, да го докосне, да му навреди. Никога.

Директора постави ръка на рамото му и Манъс се обърна към него.

— … и ужасно съжалявам, Марвин. Ужасно съжалявам. Ще ми простиш ли?

Манъс заплака още по-силно.

— Всичко е наред — повтори Директора, като търкаше бедрата си с длани. — Ще се погрижим да е наред. Ще спрем тези типове. Ще видиш. — И после изуми Манъс, като го прегърна и притисна главата му към рамото си.

Манъс също го прегърна и тялото му се разтърси от силно ридание. После още веднъж. И още веднъж. Не помнеше откога не е плакал така. От смъртта на майка си, със сигурност. И сега мъката му прехвърляше мост към онази мъка, сливаше в себе си цялата мъка, която бе насъбрал, изостряше я, усилваше я. Той прегърна Директора още по-силно, стисна клепачи и изплака цялата натрупана скръб от един самотен живот. Директора също го прегръщаше. И изведнъж се вцепени. И се опита да го отблъсне. Манъс не го пусна и заплака още по-отчаяно. Директора се заизвива и го изрита. Манъс се наклони над него и го преви назад, притискаше го така, сякаш по този начин никога нямаше да изгуби някогашната си връзка с него, с майка си, със своя отдавна изчезнал живот.

Усети изхрущяване дълбоко в тялото на Директора и изведнъж той престана да се извива, да рита, да се движи. Главата му се люшна, краката му омекнаха и ръцете му плавно се разтвориха — като криле на пеперуда.

Без да спира да плаче, Манъс го положи по гръб на брега, после го претърколи във водата. И остана да гледа как тялото се отдалечава към тунела — главата леко се килваше назад, устата беше отворена в няма изненада, очите сляпо се взираха в ясното небе. Манъс се зачуди дали ще се носи така чак до океана.

Заизкачва се нагоре. Иви и Даш бяха при канала. Момчето правеше жабки с камъчета. Иви го наставляваше. От тази гледка на Манъс отново му се доплака — колко добра беше тя към момчето, колко го обичаше, как го закриляше. Ала вече не му бяха останали сълзи.

Той се приближи. Иви го чу и се обърна.

„Къде е директорът?“

Манъс поклати глава.

„Няма Директор“.

Тя бавно кимна. Очите й бяха уплашени, ала го разбра. Това го зарадва. Не му се обясняваше.

Вятърът промени посоката си и донесе възостра миризма. На гел за коса. На сапун с дъх на цветя.

Манъс небрежно се обърна и плъзна очи по редицата дървета надясно от тях, наветрената страна. Миризмата идваше оттам.

„Трябва да ви кажа нещо“.

Иви и Даш го погледнаха питащо.

Той приклекна пред момчето.

„Ще ми обещаеш ли да не се плашиш, когато ви кажа?“

Даш вдигна глава към Иви, после пак се обърна към Манъс. И кимна.

„Какво има?“ — попита тя.

„Делгадо. Надушвам го. Сега се усмихни. Не се дръж уплашено“.

Иви успя да се усмихне, макар и нервно.

„Кой е Делгадо?“ — попита Даш.

Манъс измъкна ключовете от пикапа си и ги тикна в ръката му. Момчето ги пъхна в джоба си.

„Един лош човек. Обаче не знае жестомимичен език. Затова сега можем да си говорим и той няма да разбере какво си казваме. Пази тези ключове, докато не се качите в колата, става ли? И тогава ги дай на майка си“.

Даш кимна.

„Той изобщо не подозира, че в момента говорим за него. Няма представа, че знам, че е тук. И това е добре. Дава ми предимство“.

„Как така?“ — попита Даш.

„По-късно ще ти обясня. Сега искам да тръгнете към пикапа. Аз ще остана на пост, докато се качите. Искам да потеглите. Ще се погрижа да не ви се случи нищо“.

„Какво?! — сепна се Иви. — Не, няма да те оставя с този откачен…“

„Ще се оправя. Вие само се качете в пикапа. Аз ще ви последвам пеш, става ли?“

Иви не изглеждаше особено убедена.

„Ако чуеш изстрели, тичайте. Това може да е единственият ви шанс да стигнете до пикапа. Разбирате ли? Понеже той ще се цели първо в мене“.

„Аз разбирам“ — отговори му Даш.

Манъс кимна.

„Добро момче. Искам да стоиш зад мене“.

„Не ме е страх“.

„Знам. Ти си смел. Но въпреки това искам да стоиш зад мене, нали? Иви, ти също“.

Тръгнаха към пикапа. Манъс вървеше отдясно и нехайно оглеждаше дърветата. Имаше няколко с дебели дънери, както и големи камъни. Делгадо можеше да е зад всеки от тях.

Манъс се надяваше, че е взел правилното решение. Делгадо едва ли стреляше много точно — той си падаше по ножове. Манъс всъщност не знаеше някога да е стрелял. Не го бяха подготвяли в армията или разузнаването. Даже да си беше намерил нов пистолет вместо онзи, който му бе взел при язовира, още по-добре, защото щеше да му е непознат. Тъй че като цяло нямаше голяма вероятност да го улучи. Но Манъс бе наясно и че това не може да му замени бронираната жилетка.

Продължаваше да гледа с крайчеца на окото си към дърветата. Познаваше тази миризма. Ала не забелязваше движение. По дяволите, къде…

Изведнъж осъзна грешката си. Глупак! Пълен глупак! Беше толкова уморен, нервите му бяха изпънати до крайност и затова пропускаше невероятно очевидното.

В собствения му пикап!

Миризмата идваше отдясно, откъм дърветата, и точно това го беше заблудило. И му беше попречило да разсъждава ясно.

Бяха на десетина метра от пикапа. Той изпревари Иви и Даш и спря. Ръката му се стрелна към пистолета…

Късно. Делгадо се надигна в каросерията, протегнал оръжие в ръка. Лежеше по корем и тялото му беше почти изцяло скрито зад металната каната. Ако беше сам, Манъс моментално щеше да отскочи настрани и да открие огън. Сега обаче Иви и Даш бяха зад него и не можеше да го направи. Така че отпусна ръка покрай бедрото си.

Делгадо се ухили. Лицето му изглеждаше ужасно — подуто, насинено, с гневночервена ивица на мястото на присадките.

— Здрасти, маце — каза той на Иви. — Нали ти обещах, че скоро ще се видим!

Манъс усети, че жената избутва момчето зад себе си и се приближава. После постави ръката си на рамото му. За утеха, помисли си той — ала в следващия момент другата й ръка стисна дръжката на танфолиото и леко започна да го измъква от кобура.

— Харесва ли ти одеколонът ми? — попита Делгадо. — Напръсках с него край дърветата. Специално за тебе. Знаех си, че ще го усетиш, изрод такъв.

Манъс вдигна ръце, сякаш се предаваше, и закрачи напред.

— Падам си по новата ти прическа — подразни той Делгадо. — Сега си по-красив от всякога. Томас Делгадо, любимецът на жените!

Шест метра. Все още прекалено далече за неопитен стрелец, напомпан с адреналин. Манъс бавно продължи напред.

Делгадо се засмя.

— Да, това е. Излей си душата. Искам да чуя всичко, каквото имаш да казваш с този твой шантав глас. Мамка му, имаш ли си представа колко тъпо звучи? Все едно са ти правили лоботомия или нещо от този род.

Четири метра.

— А стига бе! Ти колко случая на лоботомия познаваш? — „Просто продължавай напред — помисли си той. — Разсейвай го“.

— Нито един като тебе, изрод такъв, признавам го. Между другото, спри. И си дръж ръцете вдигнати.

Манъс спря. Бяха на три метра един от друг. И щяха да си останат на това разстояние.

— Какъв е проблемът? — Делгадо се обърна към Иви. — Страх ли те е, маце? От онова, което ще направя с тебе и твоето момченце веднага щом ви опръскам целите с мозъка на гаджето ти ли? А?

Манъс усети, че Иви се напряга. Делгадо очевидно също го усети. Трябваше някак си да отвлече вниманието му.

В ума му изскочи образ. Досмеша го. И се разсмя.

Делгадо го погледна подозрително. Манъс се разкикоти още по-силно.

— Добре, тъпако. Каква е смешката? Дано да я бива, че ти е последната.

— Ония присадки, дето Иви ти ги отскубна от главата. Мислиш ли, че ще се прихванат край язовира?

Лицето на Делгадо потъмня.

Сега или никога!

Иви пристъпи надясно и вдигна танфолиото с две ръце, както я беше учил. Манъс чу тих пукот. Куршумът улучи Делгадо в рамото и го завъртя назад. Иви направи крачка напред и продължи да стреля, прекалено бързо, за да може да се прицели. Няколко куршума изсвистяха прекалено високо, други — прекалено ниско, а останалите попаднаха в канатата. Пукането, което чуваше Манъс, изведнъж утихна и той разбра, че е изпразнила пълнителя.

Манъс се затича и с отскок се метна в каросерията. Делгадо вдигна пистолета си и той го изби настрани с толкова силен замах, че китката на дребния изхрущя. Оръжието отхвърча нанякъде. Делгадо се опита да се изправи и Манъс заби коляното си в лицето му. Онзи отново се просна и главата му се блъсна в ръба на канатата. Очите му изгубиха фокуса си. Манъс го сграбчи за яката, вдигна го и го запрати във въздуха.

Делгадо се удари в земята с такъв трясък, че Манъс усети вибрациите през гумите на пикапа. Отвори сандъка за инструменти, извади томахавката и скочи от каросерията при дребния. Но Иви вече беше там, с едната си ръка го държеше за яката, а с другата опираше дулото на собствения му пистолет в слепоочието му. Лицето й излъчваше ярост и решителност.

— Казах ти — изсумтя тя задъхано. — Казах ти, че когато те видя пак, ще те убия.

Даш я зяпаше ококорен от ужас, притиснал свитите си юмручета към бузите си.

— Не, Иви — спря я Манъс. — Недей! Погрижи се за Даш.

Тя примигна и го погледна.

— Не пред момчето. Дай ми пистолета. Отдалечете се оттук. Отдалечете се. Ще ви прибера по пътя.

Иви отново примигна и погледна оръжието, сякаш не разбираше как се е озовало в ръката й. Пусна яката на Делгадо, който се просна на земята, и подаде пистолета на Манъс.

— Ключовете — каза той.

Иви внимателно ги извади от джоба на Даш и му ги даде.

— Моят пистолет?

Тя объркано се огледа, после посочи.

— Ето го. Изпуснала съм го.

Делгадо успя да се надигне на колене. Задъхваше се и сумтеше. От пихтията на мястото на носа му се стичаше кръв.

Иви погледна томахавката, като че ли я забелязваше чак сега.

— Значи наистина си убил онези турци — каза тя. — Ти си бил.

Манъс не отговори. Не знаеше каква връзка е направила. По-късно щеше да мисли за това.

Иви хвана Даш за ръка и двамата тичешком се отдалечиха по пътя. Манъс заобиколи Делгадо, за да го държи под око, докато ги проследяваше с поглед. След малко те минаха по моста и изчезнаха от отсрещната страна.

Дребният вдигна глава към него и процеди:

— Няма значение. Винаги ще си останеш изрод.

Манъс се усмихна.

— Знаеш ли какво, Делгадо? Отдавна искам да ти кажа нещо.

— А стига бе! И какво?

Усмивката на Манъс стана по-широка.

— Ей това.

Манъс високо замахна с ръка, сякаш томахавката бе ракета за тенис и той се канеше да бие сервис, после я спусна с все сила. Острието разсече главата на Делгадо на две. От разцепения му череп изригна гейзер от кръв и Манъс отскочи назад, за да не го опръска. Тялото на Делгадо се разтърси няколко пъти, след това се преви и се свлече на земята, превърнато в купчина безполезни стави и прерязани нервни окончания.

Манъс вдигна танфолиото, зареди нов пълнител и прибра оръжието в кобура. Избърса брадвата в тревата, прибра я с пистолета на Делгадо в сандъка за инструменти и потегли.

След малко спря до Иви и Даш. Те се качиха и момчето седна по средата. Плачеше. Манъс го погали по гърба. Не знаеше къде отиват и Иви не го попита. Предполагаше, че е в шок. Както може би и самият той.

След двайсет минути започна да трепери. Не си спомняше кога за последен път му се е случвало. Отби на един паркинг при Регионалния парк „Блек Хил“ и изчака състоянието да премине.

Даш вече не плачеше.

„Добре ли сте, господин Манъс?“

Той кимна.

„Ще се оправя. А ти?“

„Не знам. Какъв беше онзи човек?“

„Лош. Искаше да причини зло на майка ти. А може би и на тебе“.

„И вие му попречихте, нали?“

„Да. Вече няма нужда да мислим за него. Никога“.

„Наистина ли играехте на лов на съкровища?“

Иви го погали по косата.

„Не съвсем, миличък. Нещо… подобно. Това е дълга история“.

„Искам да я чуя“.

„Ще ти я разкажа. Но само ако господин Манъс обещае да ми помага. Той знае някои моменти, които не са ми известни“.

Даш го погледна въпросително. Манъс вдигна ръце, ала не намери нужните думи и погледна Иви за подкрепа. Тя обаче само попита:

„Е?“

Онова чувство, че са отрязали част от него, че е захвърлен на самотен остров, сякаш поотслабна. Съвсем мъничко. Но и това му стигаше.

„Ще опитам“ — изненадващо за самия себе си отговори той.

Даш колебливо му се усмихна и направи знак с палци нагоре. После се обърна към майка си.

„Може ли да се приберем вкъщи?“

Иви кимна и погледна Манъс.

„Да. Хайде да се прибираме. Готова съм“.

Манъс шофираше бавно и внимателно. Едва ли някой ги следеше. Ала знаеше, че никога не може да е сигурен.