Бари Айслър
Парола за достъп (30)

29.

Андърс покани Манъс в кабинета си с обичайната любезност. През нощта беше получил от него странен есемес: „Моля те, нека се срещнем. Направих грешка“. Генералът се досещаше за какво се отнася и щом Манъс изпитваше нужда да излее душата си, директорът с удоволствие щеше да приеме изповедта му.

— Какво има, Марвин? — попита той, след като се настаниха от двете страни на бюрото му.

Манъс заби поглед в скута си и зашава с пръсти, истинско олицетворение на угризенията. После каза:

— Пак се срещнах с жената. Въпреки че ти ми нареди да престана.

Да, Андърс много добре го знаеше. Беше го гледал на живо и дори в момента един служител, владеещ жестомимичен език, му подготвяше транскрипция.

— Защо, Марвин?

Манъс се изчерви.

— Когато отидох у нея първия път, останах за вечеря.

— Да, ти ми каза.

— Обаче не ти казах за после. Синът й си легна и… и…

Последва мълчание.

— А, струва ми се, че разбирам — помогна му директорът.

Манъс го погледна с изражение, представляващо странна смесица от страх и надежда.

— Наистина ли?

— Искаш да кажеш, че между вас двамата се е случило нещо, нали? Нещо… сексуално.

Манъс пак сведе очи и кимна.

Андърс долепи длани една до друга пред брадичката си и когато Манъс отново вдигна поглед, го попита:

— Защо не ми каза още тогава?

— Реших, че няма значение.

— Е, може и така да е. Но е по-добре аз да взимам решенията, Марвин, не ти.

Манъс отново кимна. Имаше толкова окаян вид, че на генерала почти му се прииска да го утеши.

— Особено в този случай — продължи Андърс. — Помолих те да се сближиш с нея, нали си спомняш? И ти надхвърли очакванията ми! Ако ми беше казал, щях да се гордея с тебе. И всъщност наистина се гордея с тебе! Освен с това, че си решил да скриеш нещо от мене.

— Съжалявам. Тя ми прати есемес. Снощи. И аз отидох при нея. Понеже… понеже…

— Да, струва ми се, че разбирам защо си отишъл. Тя е привлекателна жена.

— Мислех, че няма значение, понеже ти ми каза, че всичко е наред, че й имаш доверие. Обаче снощи тя ми каза нещо.

Андърс беше обзет от внезапен интерес, примесен с доброжелателност и облекчение. Тъкмо каквото му трябваше. Информация. А освен това — Манъс не само си признаваше за връзката, за да не си навлече неприятности, но и наистина доказваше на кого е верен. Той се наведе напред.

— Какво ти каза?

— Беше разстроена. Плачеше. Каза, че на работа видяла нещо, което не трябвало да види, и се страхуваше какво ще се случи. Затова според мене грешиш, като смяташ, че вече няма защо да се тревожиш за нея.

Директорът кимна и се замисли. Беше усетил, че Галахър е научила нещо, докато е проверявала записите. Онова за мъжа с цигарата… прозвуча му съвсем неубедително, като че ли искаше да отвлече вниманието му, да го залъже. А защо иначе щеше да се опитва да му отвлече вниманието, освен ако не е видяла нещо подозрително — нещо, засилило подозренията, които вече е изпитвала?

Първо въпросите й за Стайлс. После разкриването на връзката между Хамилтън и Пъркинс. И накрая странното й поведение след проверката на видеозаписите. Отгоре на всичко по своя инициатива беше започнала лично да гледа записите. И бог знае какви изводи трябваше да си е направила от новината за удара срещу Азаз и гибелта на Хамилтън. Естествено, Хамилтън вече го нямаше, огромно облекчение. Обаче сега тази жена потенциално разполагаше със средствата да изрови костите му. Не биваше да го допусне.

— Каза ли какво възнамерява да прави? — попита Андърс и небрежно махна с ръка, за да скрие настойчивостта на въпроса. Щеше да научи отговора и сам, разбира се, щом получеше транскрипцията на разговора. Но искаше да го чуе сега от Манъс.

— Каза, че не знаела. Обаче беше много разстроена.

— Достатъчно разстроена, за да… представлява опасност ли?

Манъс кимна, по-скоро на себе си, отколкото на директора. Андърс го остави да си помисли. Въпросът беше труден за човек в неговото положение и генералът искаше Манъс да има възможност да прецени последиците от отговора си.

— Струва ми се, че да — след малко каза той.

Директорът изпита огромно задоволство. Манъс беше човешко същество. Беше се поддал на изкушение, бе допуснал грешка. Но сега се връщаше към себе си. Връщаше се при Андърс.

Генералът се отпусна назад и постави длани на бюрото.

— Добре, Марвин. Благодаря ти. Благодаря ти, че си честен с мене.

Манъс поклати глава, като че ли не заслужаваше тази благодарност.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Допусна дребна грешка и я поправи. Информацията е много ценна. Изключително ценна. Благодаря ти.

Манъс понечи да си тръгне, после почти плахо предложи:

— Ако се наложи да й попречите да направи нещо лошо, готов съм да помогна.

Андърс искрено се трогна. Можеше ли да има по-красноречива проява на преданост? Или на стремеж за доказване на предаността?

— Наистина можеш да помогнеш, Марвин — бавно каза той. — Но… сигурен ли си? Не си длъжен. Всъщност тази работа по-скоро е за Делгадо.

Лицето на Манъс помръкна за миг. Ала само за миг.

— Разбирам. Но… ако мога да помогна, съм готов да го направя. Ако ми позволиш.

Директорът се замисли. Е, сега Галахър сигурно щеше да е по-предпазлива от обичайните мишени на Делгадо. Нямаше да е излишно дребният да може да разчита на Манъс за отвличане на вниманието. И за подсигуряване. А и Манъс определено заслужаваше възможност да изкупи грешката си — по единствения начин, по който можеше. Който по случайност беше и единственият от значение.

— Предишния път я проследи със СтингРей, нали? — попита Андърс.

Манъс кимна.

— Добре. Свържи се с Делгадо. Дай му кодовете за достъп, за да може и той да я следи. Ще му съобщя, че ще му помагаш.

Манъс побърза отново да кимне и на обикновено безизразното му лице за миг се изписа настойчива готовност.

Андърс го проследи с поглед. Радваше се, че може да му предложи възможност да помага на Делгадо, но смяташе, че ще е по-добре Манъс да участва само в подготовката. След случилото се между него и Галахър щеше да е излишна жестокост да го правят свидетел на смъртта на жената. Особено като се имаха предвид склонностите на дребния. Които, макар и понякога злополучна необходимост, Андърс също намираше за… отвратителни.

Пропъди тази мисъл. Ивлин Галахър трябваше да бъде ликвидирана, при това без да оставят следи. А какво по-подходящо от сериен изнасилвач, отдавна вилнеещ в района на шосе 95? Не беше много приятно да знае, че Делгадо обожава работата си до такава степен, че понякога я върши като хоби, без да се налага. Ала от друга страна, поведението му внасяше елемент на случайност, който от време на време прикриваше по-целенасочения характер на дейността му. Тъкмо тези негови склонности несъмнено допринасяха да е толкова добър в занаята си и винаги да постига нужните резултати. А в момента от значение бяха единствено резултатите. Всъщност резултатите винаги бяха единственото, което имаше значение.

Не биваше да го забравя. Даже другите да не го разбираха.