Бари Айслър
Парола за достъп (40)

39.

Пътуваха по тъмните шосета в мълчание. С напредването на нощта районът наоколо опустяваше все повече. Фаровете на пикапа осветяваха само дървета и тук-там по някой силоз или скромна къща. Даш спеше, облегнат на рамото й. На самата нея също й се искаше да задреме, ала всичко, което се случваше, я изпълваше с ужас.

Когато се свести в буса, първо си помисли, че е претърпяла злополука и е в линейка. Някой я питаше дали я боли главата. Но не можеше да помръдне… може би я бяха стегнали с ремъци на носилка?

После видя онзи човек, Делгадо — зяпаше я така, сякаш е нещо, което се кани да сготви и изяде. Спомни си Марвин пред супермаркета и всичко отново я връхлетя като вледеняващ ураган.

Мъжът й се струваше познат, което, кой знае защо, правеше цялото това положение още по-объркващо и невероятно. И тогава се сети: записите от камерите. Мъжът, който поставяше бомбата и се скриваше в гробището. Тогава носеше шапка и тъмни очила, ала нямаше как да забрави зловещо ухиленото му лице.

Беше убедена, че ще умре. И после се появи Марвин, заявявайки, че носи флашката, и Иви не знаеше какво да си мисли. А след това… дали бе застрелял някого на паркинга пред нейния блок? Беше й се сторило, че чува гърмежи, после пък онази история за елена, ала когато го попита, той не й отговори. Но това означаваше, че някой я е дебнел пред дома й, нали? И че Марвин го е убил?

Едновременно се случваха прекалено много неща. Нямаше как да ги осмисли. И сега, след като бяха избегнали непосредствената опасност, усещаше, че силите я напускат. Обаче не можеше да се предаде. Трябваше да се бори заради Даш. Просто се нуждаеше от малко време, за да си поеме дъх. И най-вече да помисли. Да помисли.

Преди да влязат в Кларксвил, Марвин спря да смени регистрационните номера на пикапа — носел резервни в сандъка за инструменти, обясни й той, за всеки случай. Иви се радваше, че е толкова добре подготвен, но и изпитваше безпокойство. Доскоро си мислеше, че знае какъв е. Беше го приела в дома си, в тялото си. А сега… чувстваше се объркана, уплашена, насилена. И признателна, понеже той определено изглеждаше, че знае какво върши в тази ситуация, докато тя си нямаше и представа. Ала доколко можеше да му има доверие?

Някъде на север от Гетисбърг, когато най-после заклюмваше от нервно изтощение и физическа умора — или вследствие от сънотворното, което й бяха дали, — усети, че спират. Разсъни се моментално и се огледа. Нямаше нищо, само хълмисти ниви. Марвин сочеше слабо осветената табела пред една отбивка: „Биг Скай Мотел“. Под избелелите сини и червени букви премигваха розовите неонови думи „Свободни стаи“.

„Не е верига — каза й той с жестове. — Можем да платим в брой“.

Иви се втренчи в отбивката, но не успя да види накъде води.

„Откъде знаеш?“

„Веригите имат фирмена политика. Мотели като този са фамилни фирми. Срещат се все по-рядко, но винаги взимат депозит в брой“.

Тя реши да архивира очевидния му опит с такива неща на същото място, където бяха и резервните регистрационни номера — информация, която щеше да обмисля по-късно.

„Чакай малко — възрази Иви. — В брой не е добре. Може да търсят точно такова поведение. Някой, който се настанява в мотел в определен радиус от моя апартамент. И плаща в брой“.

„Сериозно ли могат?“

„Имам чувството, че не знам и стотна от онова, което могат да правят“.

„Имам няколко предплатени кредитни карти. Неизползвани. Няма как да ги свържат с мене. За извънредни случаи“.

Тя се усмихна криво.

„Е, това май е извънреден случай“.

— Ще им кажа изобщо да не ни регистрират. На рецепцията ще е нощната смяна. За петдесетачка отгоре ще ни дадат ключа за стаята и ще пропуснат да ни въведат в компютъра. Виж каква е пустош. Съмнявам се, че мотелът е включен в туристическите мрежи.

„Сигурен ли си?“

Марвин кимна и зави надясно по отбивката. Фаровете на пикапа осветиха басейн, който след миг отново потъна в мрака. Последваха стара люлка, разкривена маса за пикник, столове. Той паркира малко по-нататък от рецепцията — така че да не се вижда отвътре, забеляза Иви. Не се криеше, но и не привличаше внимание.

Тя свали прозореца и чу само щурците. Не се донасяше далечен шум на трафик, гласове на съседи, нищо. Иви подаде глава навън и погледна нагоре. Небе, осеяно със звезди.

Марвин се върна след няколко минути, качи се, затвори вратата и й показа ключ с пластмасов ключодържател.

„Трийсет и четири долара. Плюс петдесет долара депозит. И още петдесетачка да не ни въвежда в компютъра, понеже ме е страх в службата да не надушат, че съм се чупил. Беше едно старче, насаме с преполовено шише «Фоур Роузис». Няма да ни запомни“.

Тя кимна и му се усмихна. Марвин явно разбираше колко е измъчена и се опитваше да я поободри. Не беше много, и все пак беше по-добре от нищо.

Стаята им се намираше в отсрещния край на подковообразната сграда. Той спря на заден точно пред вратата и Иви предположи, че паркирането с предницата навън цели да им даде възможност бързо да се изнесат, но за пореден път реши да не пита.

Марвин угаси двигателя и се заоглежда.

„Остани за малко в колата“.

Иви погледна Даш. Синът й спеше дълбоко.

„Защо?“

Той извади пепелника, измъкна от кухината под него кожена кесийка и я сложи в скута си.

„Няма да се настаним в стаята, която ни дадоха, а в съседната. Помолих човека другите стаи наоколо да са свободни, понеже жена ми лесно се буди. Нямало проблем, тази нощ мотелът бил почти празен“.

Тя хвърли поглед към кесийката.

„Това шперцове ли са?“

Марвин кимна.

Иви вече наистина трябваше да го попита.

„Марвин… кой си ти всъщност?“

Той впери очи в мрака пред тях.

„В момента не съм съвсем сигурен“.