Бари Айслър
Парола за достъп (1)

Пролог

3 юни 2013

Когато секретният телефон на нощното шкафче иззвъня, генерал Тиодор Андърс сънуваше, че е за риба. Той моментално се надигна, обезпокоен, но не прекалено. През кариерата му го бяха будили безброй пъти, често по много по-неприятен начин.

Андърс запримигва и инстинктивно огледа стаята на слабата светлина на дигиталния будилник. Жена му продължаваше да похърква до него. Беше свикнала да „изключва смущенията“ на Агенцията за национална сигурност почти веднага след назначаването му за директор. Ако имаше вътрешен проблем, той нямаше да има право да й каже. Ако проблемът беше външен, съвсем скоро щяха да съобщят за него по новините. Така или иначе, Деби не проявяваше интерес, поне не преди да се наложи. Беше добра съпруга.

Генералът се прокашля и вдигна слушалката преди телефонът да иззвъни повторно. В армията се беше научил да впечатлява началството с постоянната си готовност. И още пазеше този навик — дълго след като началниците му му бяха станали подчинени.

— Слушам — тихо каза Андърс. Винаги започваше с този ефикасен лаконизъм. На почукване на вратата също реагираше с една дума: „Влез“. Намираше за излишно губене на време да добавя още една сричка за учтивата форма. На Деби не й харесваше и го беше научила да не се държи така вкъщи. Казваше му, че по този начин се говори на куче — „ела“, „седни“, „легни“. А всъщност тъкмо затова му допадаше, признаваше пред себе си той.

Очакваше незабавен стегнат доклад за съответната ситуация, наложила това обаждане. Затова се сепна, когато чу гласа на своя заместник.

— Тук генерал Ремар. Паролата за достъп, моля.

За миг Андърс толкова се изненада, че отговори:

— Аз съм, Майк.

— Съжалявам, Тед. Преди да продължим, трябва да чуя паролата ти за достъп.

Паролата за достъп представляваше допълнителна мярка за сигурност при разговори по секретния телефон, начин за удостоверяване на самоличността на събеседника. През всички години, откакто работеха заедно, Ремар никога не му я беше искал, когато му звънеше вкъщи. Или се бе случило нещо изключително лошо, или неговият заместник се подсигуряваше максимално, като спазваше строго правилата. Което означаваше същото, знаеше Андърс. Под лъжичката го обля топлина от изсипалия се в организма му адреналин.

Той се поколеба. Каква беше последната му парола?

— РБФ. Седем-три-девет.

— ВДГ. Осем-едно-четири.

— Добре, казвай какво има.

— Пробив в системата. Потенциално огромен.

Топлината под лъжичката му стана още по-силна.

— Какво значи „огромен“?

— Още не знаем. Десетки хиляди документи. Може би повече. Този човек е имал достъп до всичко. ПРИЗМА. ЕксКискор. Президентски указ двайсет. Безграничен информатор. Ъпстрийм. До всичко.

Топлината под лъжичката му изведнъж се превърна в ледена буца. Лоша работа. Невероятно лоша.

— Кой е?

— Осемдесет процента сме сигурни, че е служител на име Сноудън. Едуард Сноудън. Бивш системен администратор в ЦРУ, инструктор по контраразузнаване в Агенция „Разузнаване“ на Министерството на отбраната, с пълни администраторски права.

„С пълни администраторски права“. Дъхът му секна за миг.

— Чакай малко — каза Андърс. Стана, вдигна телефонния апарат и безшумно тръгна по мекия килим към банята, като теглеше дългия кабел подире си. Не включи осветлението — тъмнината му действаше успокоително, внушаваше му усещане за скривалище, за пашкул. Пъхна слушалката между бузата и рамото си, затвори и заключи вратата на банята, пусна водата, за да заглуши звука, и влезе в стъклената душкабина. Едва тогава затвори очи и изсумтя: — Само не ми казвай, че е имал достъп до Божието око!

— Не е имал оторизация.

— Знам, че не е имал оторизация. Друго те питам! — Гласът му прозвуча по-рязко, отколкото искаше.

— Там няма данни за пробив. Обаче Сноудън… този човек е изключително способен. Разпитахме колегите му. Често се споменаваше думата „гений“.

— Трябва да се уверим, че няма опасност за Божието око. Не ме интересува нищо друго. Това е абсолютен приоритет.

— Работя по въпроса. Но става бавно, понеже не мога да повикам обикновен екип криминалисти.

Естествено, че не можеше. В историята на държавната власт на САЩ нямаше програма с по-строга разделност и секретност от Божието око. Изведнъж го обзе ужасното предчувствие, че всичките им предпазни мерки не са били достатъчни.

Андърс отвори очи и дълбоко въздъхна в опит да се успокои.

— Къде се намира Сноудън в момента?

— Според нас е в Хонконг.

— Не! За МДС ли работи?

Министерството на държавната сигурност беше китайската разузнавателна служба, нещо като комбинация от ЦРУ и ФБР. Ако Сноудън беше агент на МДС, ситуацията сигурно можеше да се овладее. Конкурентно разузнаване, вярно, обаче това не означаваше, че не съществуват правила, че не може да се сключват споразумения.

— Едва ли. Грийнуолд и Пойтрас също са там. Според нас той предава документите на тях.

Генералът запримигва. Кошмар ли сънуваше? Глен Грийнуолд и Лора Пойтрас… това нещо се очертаваше далеч по-лошо от МДС. Невъобразимо по-лошо.

Изтече една мъчителна минута. Той се намираше в Сантяго през 2010-а, когато земетресението от 8,8 по Рихтер разлюля Чили. В продължение на три безкрайни минути земята се разтърсваше и вълнуваше под краката му. И сега се чувстваше така. Даже още по-сюрреалистично.

Андърс си наложи да се съсредоточи.

— От „Гардиан“ свързаха ли се вече с нас?

Грийнуолд работеше в „Гардиан“. Преди да публикуват каквото и да е, шефовете му се обръщаха за коментар към Агенцията за национална сигурност.

— Не.

В свитото му сърце се прокрадна плаха отчаяна надежда. Още имаха шанс. Нищожен, да, но…

— За колко време можем да пратим група в Хонконг?

— В момента наши хора се занимават с Абу Саяф на Минданао. Можем да ги прехвърлим в Хонконг за шест часа. А може и още по-бързо.

— Действай. Веднага. Важи същото правило като с ОБЛ, нали разбираш?

Тюлените, които бяха убили Осама бин Ладен, знаеха, че при никакви обстоятелства не бива да го залавят жив.

— Тед, тук става дума за… тези хора са американци.

Ремар беше добър заместник и Андърс нямаше по-верен човек от него. Така и трябваше. В първите дни на Пустинна буря генералът го беше измъкнал от едно горящо хъмви и му спаси живота, макар дясната половина на лицето му да пострада. От този момент Ремар следваше изгряващата звезда на Андърс и жертвоготовно му пазеше гърба. Но никой не е съвършен — неговата слабост беше известна милозливост. Андърс нямаше представа на какво се дължи — може би на някаква вродена личностна особеност? Или на семейната среда в детството му? На многобройните пластично-възстановителни операции, в резултат на които изпитваше прекалено голямо съчувствие към чуждата болка? Най-вероятно на някаква комбинация от всичко това. И въпреки че различният му мироглед често играеше ролята на полезен коректив за доста по-безжалостния инстинкт на Андърс, сега не беше моментът за това.

— Просто ги ликвидирайте — нареди генералът. — И тримата. Ясно ли е? Ще прехвърлим вината на МДС.

— Няма да прилича на работа на МДС.

— Че защо МДС ще прави нещо и ще го маскира като своя работа?

Мълчание. После:

— С тях е още един репортер от „Гардиан“. Шотландец, Юън Макаскил.

— Тогава ги ликвидирайте и четиримата. Известно ли ни е къде се срещат? И къде са отседнали?

— Още не.

Е, сигурно беше прекалено много да се надява на това.

— Търсете ги. Джиесеми, интернет достъп, системи за хотелски резервации, охранителни камери, сателитни изображения, всичко.

— Вече е направено.

Онова усещане за разлюляване на земята под краката му пак го връхлетя, този път придружено от замайване и гадене. Той се овладя и се съсредоточи. Какво пропускаше? Трябваше ли да свършат още нещо? Резервен план? Ако се наложеше да правят изявления, щеше да им трябва правдоподобна версия. И това щеше да е…

— Подготви информационни материали. Ако не успеем да запушим устата на Сноудън, ще трябва да го дискредитираме и за тази цел ще прибегнем до нашите приятели в пресата. Гледай в опорните ни точки да се откроява думата „нарцистичен“. Действай фино. „Не твърдя, че страда от нарцистично личностно разстройство…“ Нещо от този род.

— Вече приложихме тази работа с нарцисизма в случая с Джулиан Асанж.

— Да, и подейства. Приложи го пак.

— Ясно.

— И също… дебело подчертай, че Сноудън е „престъпил клетвата си за неразгласяване на класифицирана информация“. Тази фраза също трябва да се тиражира.

Нямаше никаква „клетва за неразгласяване на класифицирана информация“, естествено. Държавните служители се заклеваха само да спазват конституцията. Но това беше незначителен нюанс. Медиите винаги повтаряха терминологията, която им подхвърляха властите.

— Добре — отвърна Ремар. — Кой искаш да подеме кампанията в пресата?

— Ърнест е най-добър в този бранш. Събуди го.

— Кой Ърнест?

— Онзи, дето подведе всички журналя да наричат подводното изригване на нефт в Мексиканския залив „теч“.

— Имаш предвид човека, който измисли термина „подсилени методи за разпит“ ли?

— Този термин всъщност е измислен от гестапо. На немски май беше „verschärfte Vemehmung“. Ърнест обаче прояви съобразителност и го използва. Ако смяташ Сноудън за гений, почакай да му излезе Ърнест. Медиите за един ден ще го пратят в психиатрията за нарцисизъм и ще го осъдят за държавна измяна.

— Ще се погрижа той да се заеме с това.

— Ще се видим в щаба след половин час.

Андърс прекъсна връзката, излезе от душкабината, спря водата и се върна в спалнята. Спря за миг и се загледа в Деби, която продължаваше да спи дълбоко. Не можеше да каже, че още я обича, ако я беше обичал изобщо. Ала винаги изпитваше удовлетворение от мисълта, че я закриля. А да закриляш нещо, което ти принадлежи… и това е своеобразна любов, нали? Може би даже нейната най-висша форма.

Генералът влезе в дрешника и се облече. Знаеше, че най-вероятно няма да успее да спре „Гардиан“. А и не му пукаше особено до каква степен е в състояние да им запуши устата.

Единственото, което го интересуваше в момента, което истински го ужасяваше, беше Божието око. За всичко друго можеше да се спазари.