Бари Айслър
Парола за достъп (34)

33.

Делгадо отби по черен път край язовир „Триаделфия“, навлезе в гората и стигна до портал, заключен с верига. Слезе, преряза веригата с болторез и продължи до самия бряг на язовира. Там спря, изключи фаровете и зачака, за да види дали някой не го е проследил.

Когато се увери, че са сами, се прехвърли отзад през страничната врата. Между предните седалки и товарното отделение имаше метална преграда, която не позволяваше светлината да се процежда отпред. В самото товарно отделение нямаше прозорци. На пода се въргаляше някакво сгънато уплътнение за пренасяне на мебели. Върху него лежеше на една страна Ивлин Галахър. Ръцете й бяха оковани с белезници на гърба. Жената пъшкаше тихо. Добре. Беше й инжектирал пропофол преди повече от двайсет минути и ако не започнеше да идва на себе си, това щеше да означава, че или й е дал свръхдоза, или се преструва.

Но не, всичко изглеждаше нормално. Руменината на бузите й, сладките й стонове, а сега и известно размърдване, ограничено от белезниците.

Манъс беше взел чантата й и онова, което искаше директорът, най-вероятно се намираше там, но все пак трябваше да я обискира. Делгадо се усмихна. Щеше да го направи дори да не търсеха нищо.

Приклекна до нея и събу кафявата балеринка от единия й крак. Беше изгубила другата, докато я влачеше към спринтера, но Манъс трябваше да я е прибрал. Не можеха да си позволят да оставят следи на паркинга на Сейфуей, пък и директорът предполагаше, че търсят флашка, която спокойно може да е скрита в обувката й.

Кожата бе мека и топла. Той я сгъна наляво, после надясно, и не усети нищо нередно. Огледа я отвътре. Нищо. Извади ножа си и откърти тока. Пак нищо. Добре, обувката отпадаше. Захвърли я настрани и прибра ножа.

Прокара длани от глезените към бедрата й и пенисът му започна да се втвърдява. Продължи нагоре под полата й и я погали по задника. Само гола кожа. Заопипва за прашки и не откри. Мамка му, курвето не носеше бельо?! Той плъзна ръката си отпред и се натъкна на прелестно гладко обръснат пубис. Повдигна полата, надникна отдолу и докосна с показалец цепката й, вече възбуден до крайност. „Гот ти е, нали, малката? Господи, басирам се, че ти е гот. Е, не се бой, скоро ще се погрижа за тебе. Хубавичко ще се погрижа. Обещавам“.

Съмняваше се, че крие нещо в телесните си кухини, макар че ако не намереха нищо, щеше да се наложи да провери и там, разбира се. Внимателно да провери. Само че искаше тогава да е будна. Затова сега се задоволи с корема и гърба й, след това подмишниците, тила, косата, зад ушите. Нищо. Запази циците й за накрая, като ги търкаше, стискаше, щипеше. Леле, колко бяха големи! Обаче под сутиена също нямаше нищо. Добре, чиста беше. Искаше му се да е открил нещо, онази флашка, каквото и да е. Понеже адски се бе надървил. Но засега трябваше да спре. За да я разпита. Седна на бомбето от вътрешната страна на задното колело. Дишаше тежко и се наслаждаваше на гледката, на нейната безпомощност. Мамка му, обожаваше ги тези моменти.

След няколко минути очите й се отвориха. Тя запримигва, после сбърчи лице и стисна клепачи.

— Главата ли те боли? — попита Делгадо. — Трябваше да те ударя. И май ти е подута устната — сигурно си я блъснала в пода. Аз съм виновен. Ако искаш, мога да ти дам нещо за болката.

Жената не отговори. Той я остави на мира. Знаеше, че пропофолът още й действа.

Тя се надигна и седна. Това му хареса. Понякога оставаха безпомощни, проснати по гръб или в позата, която избереше Делгадо. Но не и тази. Сама взимаше решенията, поне доколкото можеше. Бореше се. Мамка му, обичаше да се съпротивляват.

Жената забеляза, че полата й е запретната, и успя да я смъкне малко.

— Съжалявам. Трябваше да те претърся. Нищо лично. Обаче… никога ли не носиш гащички? Сигурно си ме очаквала, а?

Тя се разшава и надигна задника си, като опря длани в пода зад себе си и изпълни вариант на рачешко ходене. Докато се движеше, копчетата на ризата й се изпънаха върху гърдите й. Леле, какво тяло имаше само! Не вярваше на късмета си. Жестоко се беше надървил. Но първо работата, после удоволствието.

Жената спря, когато гърбът й се блъсна в отсрещната стена.

— Какво искаш? — попита го, гледаше го в очите. Справяше се добре, трябваше да признае Делгадо. Успяваше да скрие страха си.

Той изчака малко, остави я да се измъчва, за да й покаже, че не е длъжен да й отговаря, да й даде да разбере кой командва. Жената погледна скалпа му и присви очи, сякаш се опитваше да осмисли гледката.

— Да, присадки — ухили се Делгадо. — Нещо обаче не се получава добре. Изобщо не биваше да си правя труда. Тъй де, на тебе не ти пука, нали, Иви? И така ме харесваш, нали?

Тя го наблюдаваше втренчено. Странно, все едно го беше познала и се опитваше да си спомни къде го е виждала. Абсурд. Никога не се бяха срещали. Сигурно се чудеше какъв е човекът, който я е отвлякъл.

„Не се безпокой, малката. Скоро ще разбереш“.

— Кой си ти? — попита тя след малко. — Какво искаш?

Той се усмихна.

— Кой съм… Зависи. В момента явно съм твоят най-добър приятел, ако се държиш разумно. Или пък най-страшният ти кошмар, ако решиш да правиш глупости. Що се отнася до това какво искам… Само онова, което сутринта си взела от пощенската служба в Роквил. Кажи ми къде е, и край. Ще забравим за това малко недоразумение.

Тя поклати глава.

— Не знам за какво говориш.

Делгадо не успя да се сдържи и се изсмя.

— Всички казват така, нали? Абсолютно всеки в твоето положение. „Нищо не знам, кълна се!“ Ще ми се да можех всеки път да залагам големи кинти на това. Сега щях да съм богат.

Той се вторачи в някаква кожичка на пръста си. Даваше й време, оставяше я да проумее ситуацията.

— Обаче ние знаем, че знаеш. Знаем всичко за тебе. Знаем къде живееш, знаем за сина ти в училището за глухи. Даш си пада по бейзбол, нали така? Всичко знаем, Иви. Но това не ни интересува. Искаме само едно-единствено нещо. Дай ми го и още сега ще си отидеш вкъщи при сина си. Не те ли чака? Няма ли да се тревожи?

Жената сведе очи и не отговори. „Жилава кучка“ — с удоволствие си помисли Делгадо. С огромно удоволствие.

— Иви, ако не ми дадеш каквото те помолих, ще се наложи да започна да ти правя някои адски кофти неща. Например… а бе, изтезания, няма нужда да уточняваме повече. Едва ли си достатъчно издръжлива, за да ги изтърпиш. Всъщност изобщо не познавам такъв човек. Затова ми се струва, че накрая пак ще ми кажеш каквото те питам и ще си се мъчила напразно. Обаче, знаеш ли, може и да греша. Може да изтърпиш да ти смазвам върховете на пръстите с клещи и да ти горя устните със запалка. — Той извади клещите и запалката от джоба на якето си, за да онагледи думите си, остави ги на пода и продължи: — Но смяташ ли, че ще можеш да ме гледаш как правя тези неща с Даш? Че и по-ужасни даже. Понеже ще се стигне дотам, ако сега не ми дадеш онова, което все ще ми дадеш накрая.

Занизаха се дълги секунди. Делгадо чакаше. Не бързаше за никъде. Тъкмо напротив, еба ти — наслаждаваше се.

— Марвин — каза жената и поклати глава. — Той участва в това. Господи!

Делгадо се изненада.

— Манъс ли имаш предвид? Марвин ли го наричаш? Откъде го познаваш?

— Той… Божичко, той ни е наблюдавал! Колко съм глупава!

Директорът явно беше наредил на Марвин да я наблюдава. Макар че щом го познаваше като „Марвин“, това наблюдение трябваше да е било отблизо и доста интимно. Зачуди се защо Андърс не му е казал, после едва не се засмя. Нима директорът изобщо казваше нещо на някого, освен ако не се налага?

Хрумна му, че този хубаво избръснат пубис и отсъствието на гащички може да са били за Манъс. Преди да я отвлекат, Манъс му бе казал, че жената не бивало да страда, което тогава му прозвуча като пълна глупост. Но сега… мамка му, нима онзи грамаден глух изрод чукаше тази мацка?! Не можеше да си го представи. Е, даже да я чукаше, какво от това? Мисълта, че ще е втори след Манъс, не го възбуждаше особено, ама пък не беше да няма върху какво друго да се съсредоточи.

Той я потупа по ръката и задържа дланта си за миг, преди да я отдръпне.

— Е, всички допускаме грешки, нали? Важното е да ги поправяме. И ти можеш да поправиш грешката си, Иви. Кажи ми къде е.

— Не мога да ти обясня — отвърна жената. — Трябва да те заведа там.

Делгадо отново се изхили.

— А бе ти изобщо не нарушаваш сценария. Понеже това е второто, което казват всички. За да спечелят време, да си дадат отдих и евентуално да получат шанс да избягат. И всички си мислят, че са оригинални. Не, Иви, няма нужда да ми показваш. Ако си скрила онова, което си взела, значи можеш да го намериш. А щом можеш да го намериш, можеш и да ми обясниш къде е. Никой не заравя нещо посред полето, без да остави знак, нали разбираш? Добре де, някой идиот може и да го направи, обаче ти не си идиотка. Ти си внимателна. Не чак толкова внимателна, както се оказа, но все пак.

Клекна пред нея и тя сведе поглед. Делгадо се пресегна, здраво я хвана за брадичката и вдигна лицето й на сантиметри от своето. Тя се опита да се освободи, с което само го накара да я стисне още по-силно.

— Стига сме се размотавали, съгласна ли си? Освен ако не искаш да се позабавлявам с тебе.

Тя направи опит да се отдръпне и той отново приближи лицето й до своето.

— Мислиш ли, че ще ти хареса, Иви? Според мене май ще се изкефиш.

Леле, как ухаеше и как се опъваха копчетата на ризата й! Той си помисли колко е лесно да спусне ръка и да стисне едната й цица. И да я извърти, еба ти! „Тогава ще ми кажеш ли каквото те питам, кучко?“

Може би. Но избързването щеше да го лиши от други възможности. Засега жената трябваше да смята, че има две противоположни алтернативи: да му даде каквото иска от нея и да си тръгне по живо по здраво или да му даде каквото иска, след като я е осакатил. Ако започнеше да я боли прекалено рано, тази рамка щеше да се размие и тя можеше да стане още по-упорита. Не, още не му беше дошло времето. Въпреки че скоро щеше да дойде. По един или друг начин.

Тя дишаше тежко и ноздрите й се разширяваха и стесняваха. Делгадо вдигна брадичката й още по-високо и жената сбърчи лице от болка. Леле, как му се искаше да я измъчва! Не само да я плаши. Наистина да я измъчва. Така че да запищи.

— Добре — каза той през зъби. — Чудесно.

И малко отпусна натиска върху брадичката й.

— Но откъде да знам, че ще ме пуснеш, ако ти кажа? — попита тя.

Делгадо пак се захили.

— Поздравления, малката, постигна три точки от три възможни. Това е следващото нещо, което питат всички. И отговорът винаги е един и същи. Няма откъде да знаеш. Може да те лъжа. А може да те лъжа и за това, че ще измъчвам тебе и твоя малък Даш. Е, има един лесен начин да провериш. Просто не ми казвай каквото те питам. За да видиш какво ще се случи. Обаче мисля, че ти вече знаеш отговора. Мисля, че ме гледаш и много добре знаеш, че не те лъжа. И така. Къде си го скрила, Иви? Кажи ми, за да мога да те пусна. Жива и здрава.

Мълчание. После:

— В старческия дом. Точно преди да ме отвлечеш ходих там да видя баща си.

Делгадо се замисли. Ако го лъжеше, правеше го хитро. Понеже как Манъс щеше да се вмъкне незабелязано в тъпия старчески дом?!

От друга страна, тъкмо по тази причина мястото беше изключително подходящо за скривалище.

Той я измери с поглед.

— Ебаваш ли се с мене, Иви?

Тя поклати глава.

— Защото твоят „Марвин“ чака в готовност и ще провери там, където ми кажеш, че е онова нещо. И ако ми съобщи, че не го е намерил, нямаш си и представа каква болка ще ти причиня. Разбираш ли?

Тя впери гневен поглед в него.

— Разбирам.

— На какво е записана информацията? И без да ме будалкаш.

— На флашка.

— Къде точно си я скрила?

— В дамската тоалетна. Пада се отляво, когато влезеш през страничния вход. В кабината за инвалиди. Залепена е на гърба на тоалетната чиния. Ниско до пода.

Делгадо пусна брадичката й.

— Браво, Иви. Добро момиче. Ще кажа на Марвин да я потърси. Ако потвърди, малкият Даш ще си получи мамчето живо и здраво. В противен случай… е, хайде да не мислим за това, а?

Мамка му, как му харесваше това предизвикателство, което струеше от очите й! Щеше да я ебе до скъсване в мига, в който получеше потвърждение, че са открили каквото иска от тях директорът. Когато приключеше с нея, тя само щеше да го умолява. И щеше да я остави. Щеше да я остави да го умолява много дълго. Така че той после да може да си го спомня.