Бари Айслър
Парола за достъп (25)

24.

Иви гледаше записи от охранителни камери в кабинета си. Директорът й беше наредил да въведе в биометричната система всички джихадисти от тяхната база данни, но тя не получи положителни резултати. И въпреки че щеше да е непосилно лично да изгледа всички записи, които програмата бе събрала от района на Вашингтон, тя смяташе, че поне си струва да опита.

Според работната хипотеза терористите били поставили устройството под шасито на камион на фирма за кетъринг, докато той бил на адрес. След това следили движението му с джипиеса на прикрепения към устройството телефон и го взривили максимално близо до Белия дом. Иви направи няколко проверки с ЕксКискор, като използва различни интернет и имейл параметри — всички, които са търсили маршрути на доставчици на храна, такива неща, — но не откри нищо полезно. Най-вероятно разковничето се криеше в детонатора. Което означаваше, че в момента екипи от други служители някъде в сградата пресяват метаданните на мобилни телефони в опит да открият джиесема, с който е детонирано устройството. Искаше й се да има достъп до тази информация — това щеше да стесни кръга на собствените й проверки. Но разбира се, принципът за разделност не го позволяваше.

От ФБР бяха получили маршрута на камиона през последната седмица и тя го проследяваше отзад напред, като изхождаше от сравнително сигурното предположение, че бомбата е поставена максимално късно, за да бъде ограничена възможността за разкриването й. Вървеше мъчително бавно. Много записи, много вероятности, които трябваше да провери. И през цялото време знаеше, че усилията й сигурно ще са безрезултатни, че независимо от усърдието й терористите може да са поставили устройството по-рано, под ъгъл, който не можеше да види, или на място, което не е покрито от камера.

Опитваше се да не позволява мислите за Марвин да й пречат, но не й се удаваше лесно. Божичко, колко отдавна не го беше правила! И въпреки че вибраторът определено бе по-добре от нищо, дотогава не съзнаваше колко много е копняла за истински човешки допир. Понеже… Господи, тя всъщност беше прелъстила бедния Марвин. Споменът за това я накара да се изчерви. Дали се дължеше на виното? Не знаеше как бе събрала смелост да му говори такива неща. Да… се люби така. Не беше в неин стил. Винаги оставяше мъжа да направи първата крачка. Или поне така си мислеше — времето преди Шон вече й се губеше. Ала нещо в начина, по който Марвин все се опитваше да не я гледа, а когато все пак я поглеждаше, изписаната на лицето му жажда, копнежът… страшно я възбуждаше да я зяпат така. Спомняше си с каква лекота я бе повдигнал върху пералнята, силните му и нежни ръце. Е, не чак толкова нежни. Тя затвори очи и си представи момента, в който наистина започна да я чука, в който усещаше, че той продължава да се опитва да се сдържи, но вече не може, и това я накара да се подмокри. Кога за последен път се беше чукала така? Всъщност никога. На другия ден я болеше — възхитително сладостно. Искаше й се пак да я боли така.

Тя се усмихна. „Курва“.

На другата сутрин той й прати есемес. Само една дума: „Леле!“. Идеалното послание — нито много, нито малко. Иви му отговори също толкова кратко: „Наистина ли?“. И след няколко безкрайни минути получи още по-чудесно съобщение: „Не преставам да си мисля за това!“.

Не „Не преставам да си мисля за теб“. Това щеше да е прекалено, все още. Иви не го желаеше. „Не преставам да си мисля за това!“ й се струваше искрено. Струваше й се уместно. Струваше й се… тъкмо каквото си мислеше самата тя.

Беше й казал, че се налага да замине за два дни по работа. Но щял да се радва пак да се видят, когато се върне, ако искала. Иви му писа, че иска. В момента не знаеше какво ще се случи, когато се срещнат. Не можеше да си представи да вечерят заедно, да разговарят, да правят нещо друго. Имаше едно-единствено желание — да я гали и целува, да я качи на пералнята и да повторят същото като предишния път, същото, и много повече.

Оттогава не си бяха писали, но тя не се тревожеше. Ако беше на негово място, щеше да внимава да не припира много, щеше да поизчака. Два дни не бяха нищо, пък и това означаваше днес, довечера. Довечера звучеше чудесно. Ако й пишеше, след като Даш заспеше, щеше да го покани на по чаша.

Разшава се на стола и въздъхна.

После отново се съсредоточи върху движението на камиона, проследяваше го по всички възможни мрежи от камери. Занизаха се мъчително еднообразни часове. И тъкмо когато се канеше да прекрати цялото това безсмислено упражнение, видя мъж с тъмни очила, шапка на Ориолс и чанта на колела да слиза от тротоара зад камион за доставки, паркиран край Фарагът Уест Стейшън. Мъжът изчезна от кадър за десетина секунди и когато отново се появи на тротоара, се подсмихваше с почти зловещо изражение.

„Какво беше това, по дяволите?“

С леко ускорен пулс Иви върна записа и пак го изгледа. Мамка му, от задната страна на камиона нямаше покритие. Не можеше да види какво прави там мъжът — просто изчезваше, пак се появяваше и продължаваше по пътя си. Какво можеше да означава това? Че не е сигурен за посоката, че търси някаква улица, нещо такова? Може би. В края на краищата нали беше с пътна чанта, а в района имаше много хотели. Можеше да не е от Вашингтон. Обаче все си държеше главата наведена по начин, който не й харесваше. Ако не беше местен и не знаеше пътя, нямаше да се ориентира със забит в тротоара поглед.

Тя го проследи на югоизток и отново го откри близо до Капитолия. Вече не теглеше чанта.

Сърцето й се разтуптя още по-силно. Къде беше отишла чантата? Можеше да се е настанил в хотел и пак да е излязъл. Иви провери часа. Не, нямаше време, трябваше постоянно да е вървял на югоизток. Без отклонения. И някъде да се отървал от чантата.

Продължи да го следи, докато мъжът стигна до Конгресния гробищен парк, където нямаше покритие. Нервирана, тя разшири търсенето в целия район около гробището. Не откри и следа от него. Изгледа записите на всички мрежи. Нищо. Колкото и да й се струваше невероятно, той можеше още да е вътре. Трябваше да съобщи на директора.

Обаче… усещаше, че тук има нещо друго. Мъжът сякаш знаеше, че гробището е „сляпа зона“ за камерите, и нарочно беше влязъл вътре, разбирайки, че ако някой го наблюдава, следите му ще се изгубят в парка.

Не, нямаше логика. Откъде можеше да знае такова нещо? Най-вероятно чиста случайност. Късмет за него, несполука за нея.

Иви се върна на момента, в който за пръв път го бе засякла зад камиона, продължи назад във времето и го видя да излиза от Фарагът Уест. В метрото имаше отлично покритие и лесно го проследи по оранжевата линия до Уест Фолс Чърч. Приближаваше се към метростанцията по Айдълуд Роуд…

И после пак изчезна. Скриваше се в бяло петно в покритието. Тя провери всички мрежи, в чийто обсег можеше да е попаднал, преди да влезе в сляпата зона, и не откри нищо. По дяволите, това вече нямаше как да е случайно. Този човек знаеше къде не може да го проследи. Къде го вижда и къде е сляпа. Знаеше. И се възползваше от тази информация.

Иви впери очи в монитора и се опита да осмисли откритието си.

Освен нея само още един човек беше наясно с възможностите и ограниченията на системата за наблюдение на камерите, имаше достъп до нея и знаеше за нейното съществуване.

Директорът.

Е, директорът и може би неговият заместник Ремар, макар че това едва ли променяше нещата. Двамата бяха толкова близки, че нямаше вероятност да са действали независимо един от друг, а и дори да бяха, какво можеше да направи? Нямаше да иде при тях и да им каже: „Здрасти, кой от вас двамата е издал информацията на атентатора?“.

И после си помисли: „Защо? Защо някой ще извърши такова нещо?“.

Не разбираше. Не намираше никаква логика. Провокация? Операция под фалшив флаг? За какво? АНС и останалите разузнавателни институции вече имаха картбланш от Конгреса. ФБР постоянно развиваше — а после и обираше лаврите от тяхното разкриване — ужасяващи сценарии, чието реализиране нямаше да е възможно без съдействието на самото Бюро. Както някога казал на Хари Труман един сенатор, единственият начин да получи каквото искал, бил да уплаши до смърт американския народ. Е, вече го бяха направили. Какво щяха да постигнат, като го уплашат още повече?

И тогава й хрумна: „Хамилтън! Нещо, свързано с Хамилтън“.

Опита се да открие някакъв смисъл, ала не успя. Даже да ставаше нещо… нередно, даже директорът да имаше пръст в похищението на журналиста, макар че не си представяше как, каква можеше да е ролята на взривената във Вашингтон бомба?

Изведнъж с тревога осъзна до каква степен директорът ограничава полезрението й. Тя разполагаше със съвсем мъничка шпионка, за която никой не подозираше, вярно, обаче какво всъщност виждаше през нея? Можеше да се случват всевъзможни неща, да съществуват всевъзможни връзки, за които тя оставаше напълно сляпа. И сега, когато се замисляше за това, за пръв път разбираше, че е сляпа за много повече, отколкото можеше да вижда.

И във всички онези случаи, в които наблюдаваше други хора през шпионката си… изобщо беше ли се сещала кой може да наблюдава самата нея?

Трябваше да реши какво да докладва на директора. Той й бе наредил само да въведе в биометричната система джихадистите от тяхната база данни. Това не даде резултат и нямаше нужда да му съобщава, че е правила друго. Ако искаше още нещо, Андърс щеше да й каже. Всъщност фактът, че не й е казал, явно предполагаше, че не иска тя да открие нищо, нали? Когато се интересуваше дали Хамилтън е пратил нещо, той изрично й заповяда да изгледа всички записи, които системата успее да събере от камерите в Истанбул. Защо тогава, а сега не?

„Добре де, докладвай му, че не си открила нищо“.

Тя посегна към мишката, за да изтрие историята на проверките си. Как щеше да му съобщи? Просто щеше да му каже…

— Успя ли да откриеш нещо, Иви?

Тя едва не падна от стола.

— Божичко!

Обърна се и видя директора, наведен напред с ръце на коленете и вторачен в монитора. Изобщо не го беше чула да се приближава.

— Извинявай, не исках да те стресна — каза Андърс.

— Не, няма нищо, сър. Просто… бях потънала в работа.

— Откри ли нещо?

Директорът вече беше видял, че извършва ръчна проверка, а не автоматизирано търсене. Иви импровизира:

— Ами, разпознаването на лица и биометриката не дадоха нищо, затова реших да опитам със същото, каквото направихме в Истанбул — лично да изгледам записите.

Изражението му остана непроницаемо.

— И?

— Не стигам доникъде. Понеже тук не е Истанбул. Във Вашингтон има много мрежи, повече, отколкото в другите градове по света. Все едно търся игла в копа сено.

Андърс кимна, без да откъсва очи от монитора.

— Трябва ни тази голяма копа сено, Иви, иначе как ще намерим иглата?

— Да, сър.

Той я погледна.

— Е, някакви следи?

— От какво, сър?

— От иглата.

Иви понечи да отговори с „не“, но в последния момент осъзна, че навярно има начин да го подложи на изпитание.

— Така ми се струва, сър, да.

Непроницаемото изражение не се промени, но зениците му като че ли се разшириха. Той вдигна длани от коленете си и потърка бедрата си.

— Покажи ми.

Иви върна на един от лъжливите положителни резултати.

— Виждате ли този човек, който пали цигара до камиона?

— Да, виждам го. — Гласът му прозвуча съвсем малко по-рязко от обикновено.

— Ами, не ми хареса как стои там и пуши. Стори ми се странно. Тъй де, защо не си върви по пътя? И обърнете внимание как постоянно се озърта. Все едно се оглежда за някого или чака знак. Знам, че това не е много, обаче имам някакво предчувствие.

— Въпреки че действително не е много, и двамата с тебе знаем, че досега интуицията не те е подвеждала — отвърна директорът и Иви можеше да се закълне, че изглежда почти облекчен. — Може и този път да ни помогне. Проследи ли го?

— Да, сър. След като си допуши цигарата, тръгна на изток и влезе в офиссградата на Ел Стрийт хиляда и седемстотин. Така че… не знам. Най-вероятно не е нищо особено.

Той се изправи.

— Не, не, не сме сигурни. Добра работа си свършила. Маркирай времето на движенията му и ще го дам на хората от геолокацията. Там, където е пушил, а и в офиссградата, по същото време едва ли е имало повече от няколко мобилни телефона. Ще проверим всичко за него — влизане в интернет, телефонни разговори, пътувания, движения на джиесема му — и ако се окаже, че е чист, поне спокойно ще го зачеркнем. Браво.

Да, облекчен беше. Четеше се на лицето му. Облекчен, че споменатата от нея „игла“ е нещо съвсем друго, че предположението й е чиста проба разсейваща вниманието копа сено.

— Радвам се, ако съм ви била полезна, сър. Да продължавам ли нататък? Ако смятате, че си струва, ще продължа, разбира се, но трябва да ви кажа, че се занимавам с това от доста часове и не успях да открия нищо друго. Записите просто са адски много. — Хрумна й още нещо, още един начин да го изпита, и тя прибави: — Освен ако не решите, че си заслужава да включите още някого в търсенето. Да разделим района на части и да облекчим работата.

— Интересна идея — след кратък размисъл каза директорът. — Но не. Вероятността за успех е прекалено нищожна. Пък и подозирам, че извършителите ще бъдат разкрити по друг начин.

Иви го погледна, неуверена какво има предвид.

— Между нас да си остане, проверихме телефоните, свързани с атентата — поясни той. — Установихме разговори с джамия в района, която вече беше под наблюдение. ФБР имаха вътрешен информатор. В момента разпитват членовете на джамийското настоятелство. Поведението в интернет на неколцина от тях е доста подозрително. Очаквам съвсем скоро да съобщят за арести.

Тя кимна, осъзнала, че всъщност го интересуват арестите. Единствено арестите.

— Чудесна новина, сър.

— Да, така е. Тъй че няма нужда да си вадиш очите. Мисля, че в този случай ФБР ще обере лаврите.

Иви проследи отдалечаването му с поглед. Господи, какво зловещо изживяване! Беше се появил като истински призрак. Но можеше и да е за добро. Шанс да го прецени. И да го увери, че не е открила нищо.

Копа сено, хайде де! Не понасяше тази метафора. Как трупането на още сено ти помага да намериш иглата? Всъщност й трябваха метафорични детектори за метал, на магнити, такива неща. Винаги се стремеше да търси елегантни решения, автоматизирани системи за изолиране на сигнала, а не за усилване на шума. И я биваше в това. За съжаление. Защото ако не беше тя, щяха да разберат за Хамилтън и Пъркинс твърде късно. И сега това нямаше да е неин проблем. Нямаше да е изправена пред… пред каквото бе изправена.

Пред какво всъщност беше изправена?

Пред нещо. Нещо голямо и опасно, в което бе замесен директорът. Знаеше само това. Просто умираше от страх и й се струваше, че не разсъждава толкова ясно, колкото трябваше.

„Не се бой. Нали му каза, че не си открила нищо?“

Точно така. А и откъде можеше да е сигурна, че атентатът е вътрешна работа? Да, Андърс разполагаше със средствата. Тя предполагаше, че е имал и възможността. А мотивът? „Може би нещо, свързано с Хамилтън“ — такъв мотив нямаше да издържи в съда, нито пред логичните аргументи.

„Ти му каза, че не си открила нищо. И няма да му кажеш нищо. Всичко ще бъде наред. Няма да се случи нищо лошо“.

Почти го вярваше. А в момента това й се струваше почти достатъчно.