Бари Айслър
Парола за достъп (50)

49.

Колкото повече се приближаваха към мястото на срещата, толкова повече Иви се бореше с нервността си. Не й помагаше и това, че шофьорът, словоохотлив преселник от Шотландия, държеше да си приказват през целия път.

— Много си падам по канала „Чесапийк и Охайо“ — увери я той. — Какво ви води днес там?

— Просто отивам на разходка с приятелка.

— Чудесно място за разходка. Особено по това време на годината. Обичате ли да наблюдавате птиците?

Тя погледна Даш, който беше потънал в един от новите си комикси.

— Хм, не всъщност. Тъй де, харесвам ги, естествено, но…

— Е, ако имате късмет, днес може да видите един рядък вид орехче. Или даже трупиал. А може и белогръда зидарка.

Иви не можеше да мисли за нищо друго, освен за Лийд; дали Хамилтън ще се обади, дали ще успеят да декриптират флашката и кога ще публикуват информацията. Искаше й се шофьорът да млъкне. Но пък той не биваше да я запомни с грубостта й. Или по каквато и да било друга причина.

— Боя се, че дори да ги видя, няма да ги разпозная — отвърна тя. — Но ако се съди по имената им, сигурно са прелестни.

— О, наистина са прелестни. Едни от най-прелестните птици в целия свят, при това в собствения ми двор. Всъщност сме благословени с толкова много неща. Номерът е да знаеш върху какво да се съсредоточиш.

— Ами… досега не съм го приемала от такава гледна точка. — Иви си спомни какво си беше помислила на тръгване от старческия дом. Че не е оценявала колко много са милите хора.

— Ами момченцето ви? Красив момък, ама е доста тих.

Тя си помисли дали да не го излъже, за да избегне описанието „жена с глухо момче“, ала реши, че може да постигне обратния резултат.

— Синът ми е глух — просто отвърна тя. — Предпочита да използва жестомимичен език.

Шофьорът се засмя.

— Ако приказвах толкова много само с ръце, щях да съм или тотално изтощен, или в по-добра форма от олимпийски атлет. Или и двете.

Иви се усмихна учтиво, но не отговори. И шофьорът, навярно усетил, че е прекалил с приказките, реши да си почине.

Което обаче не даде очаквания ефект. Разговорът поне донякъде я разсейваше. Сега започна да се тревожи какво ще си помисли Марвин, когато се събуди и открие, че ги няма. Защо изпитваше такива угризения? Дали дълбоко в душата си вярваше, че е на нейна страна, макар да знаеше, че не може да си позволи да се довери на чувствата си?

Отгоре на всичко винаги имаше вероятност да се е издънила, да я заловят. И естествено, дори да беше направила всичко както трябва, оставаше да се надява, че Лийд е също толкова предпазлива.

Но не, по телефона жената й се стори изключително самоуверена, изключително… умела. Добра комбинация. Що се отнасяше до самата Иви, тя не се сещаше за нищо, което можеше да я издаде. Почти бяха стигнали. Щяха да успеят, двамата с Даш. Нейното красиво момченце. Всичко щеше да е наред.

Ремар разтърка очи, за да се разсъни. Разговорът с Джоунс не беше лесен. А и хитрото копеле определено го биваше да се пазари. В крайна сметка обаче и двамата бяха прагматици. И въпреки че гонеха собствени интереси, имаше прекалено много неща, които и двамата искаха да запазят.

Директорът разговаряше по телефона, успокояваше началника на президентския кабинет, че „всичко е под контрол“. Ремар трябваше да слуша доста такива разговори. За него фактът, че Андърс казва на шефа на кабинета, съветника по националната сигурност или министъра на отбраната, че „всичко е под контрол“, беше абсолютно сигурен признак за обратното. Ала нищо не можеше да направи.

Засега.

На монитора му се появи мигащ сигнал. Потвърждението, което се надяваше да получи.

— Тед! — извика той. — Пипнахме я!

Директорът се извини, прекъсна разговора, с което несъмнено си спечели омразата на началника на президентския кабинет, и припряно дойде при бюрото на Ремар.

— Къде е?

— Насочва се на югозапад от летището. Следяхме микрофоните на джиесемите на абсолютно всички таксиметрови шофьори, пътуващи от и за аерогарата. И я засякохме в едно от такситата.

— Нали ти казах! Божието ухо. Казах ти!

На Ремар му се прииска отвратено да поклати глава. За да чуят един разговор, те си бяха запушили ушите за всичко друго. Но ако възразеше, само щеше да си изгуби времето.

— Ето, слушай — каза той и пусна запис на разговора на Галахър с мъж, който все едно излизаше направо от реклама на шотландско уиски.

— Каналът „Чесапийк и Охайо“ — повтори Ремар. — Спокойно място за размяна.

— Но къде? Каналът е дълъг триста километра. Стига чак до Къмбърланд. Трябва да ограничим радиуса. Какво е забавянето с този разговор?

— По-малко от пет минути. Но вече геолокализирахме джиесема на шофьора. Чакай, той е… — Ремар затрака на клавиатурата и на екрана се появи карта. — Шосе двеста. Платеният път.

— Господи, та тя е на няма и двайсет минути оттук!

— Да.

— Това мобилно приложение ли е?

— Разбира се.

— Подразделението готово ли е?

— Чакат на паркинга.

— Добре. Тръгваме с тях.

Ремар запази непроницаемото си изражение.

— Нужно ли е?

— Няма да рискувам някой да издъни нещата. По един или друг начин ще сложим край на всичко това. Днес. Каквото и да се наложи да направим.

Делгадо видя директора и Ремар да се качват в спрелия пред сградата черен шевролет „Събърбан“ и да отпрашват. Джипът беше легнал ниско — или караха някакъв тежък товар, или всички седалки бяха заети от едри мъже.

Той ги последва на безопасно разстояние. И преди беше следил директора. Странно колко нехайни можеха да са супершпионите. Като бившия шеф на ЦРУ и АНС, който бе дал неофициално телефонно интервю в скоростен влак и един седящ наблизо пътник го беше предавал на живо по Туитър. Или един друг бивш директор на АНС, който не си беше направил труда да покрие камерата на лаптопа си. Нещо в цялата тази власт явно караше кретените, които я притежаваха, да се смятат за неуязвими. Караше ги да вярват, че могат да изхвърлят от играта малките хора, които усърдно работеха за тях.

Беше видял изражението на директора, когато казваше, че Манъс още бил на тяхна страна. Че просто искал да им даде флашката, ако гарантирали безопасността на жената. Делгадо знаеше, че директорът го е обмислил. И че го беше пратил „да си почине“ просто за да го отстрани от пътя си, докато реши как да се справи със ситуацията. Докато прецени сделката, към която уж се стремял Манъс.

Директорът обаче не разбираше, че има само една сделка. А именно — изродът и кучката да умрат. Днес. Наред с всички, които се опитат да предотвратят това.